Български  |  English

Нямам свещени крави

 

 

- В България по повод различни световни конфликти още се употребява терминът ливанизация. Какво означава той за вас, родения в Бейрут и живял в разделения Кипър?
- Признавам, за първи път чувам за ливанизация. Допускам, че е термин за гражданска война, но друг въпрос е дали той ще важи и за конфликти с религиозен привкус. Но не мислите ли, че балканизация е далеч по-често използваният термин?
- Сега живеете в Канада. Политолози твърдят, че тя също се разделя. Настъпва ли краят на мултикултурализма?
- Той вече изгубва смисъла си по чисто демографски причини. В Торонто над 50% от населението са представители на други етноси. Днес наблюдаваме отчетлив преход от мултикултурализъм към постепенно повишаване на качеството на живот в рамките на различните общности. Не такъв, обаче, е случаят на моя герой в „Хлебарка”– вторият ми роман е посветен на маргинализираните от мизерията хора.
- В него говорите, че никой не може да се барикадира пред спермата на гладните и потиснатите. Как ще коментирате разрастващото се академично движение в Канада, насочено срещу богатите и въобще срещу статуквото? Има ли връзка между протестиращите и проблемите на изгнаниците?
- Емиграцията в Канада е икономическа необходимост. И всички прослойки в обществото вече го осъзнават. Емиграцията при нас е напълно прагматично решение и канадското правителство много внимателно избира имигрантите, които да допусне в страната. Държавата видимо се придвижва надясно и това проличава от факта, че приема преди всичко консервативни хора, най-често с бизнес ориентация. Трябва да имате достатъчно пари, за да дойтете в Канада. Симптом за това явление е демонстративният отказ на емигрантите да възприемат някои либерални ценности. Последният министър-председател беше избран с помощта на емигрантите, макар именно неговата партия да се бори срещу тях. Текстурата на обществото се променя. Искрено се съмнявам, че вие като поет можете някога да получите канадска виза. Каква функция ще изпълнявате в канадското общество? Никаква. Според мен, поетите имат огромна роля във всяко общество, но не и според канадските имиграционни политики.
- И след като стигнахме до поезията и литературата, какво четат вашите герои? Защо в „Играта на Де Ниро” главният герой чете „Чужденецът” на Камю? Защо в „Хлебарка” главният герой не чете „Метаморфозата” на Кафка? Съгласете се, странно е маргинал като него да разпознава „Пролетно тайнство” на Стравински от първите чути звуци.
- Ще кажа единствено, че той чете „Записки от подземието”. (Смее се.)
- Ако се върна към един ваш впечатляващ израз, кога един човек започва да „повръща навътре”? А кога един писател започва да повръща навътре? И да не би да повръща след поредното интервю, което е дал, вместо да си гледа писането…
- „Повръща навътре”?! Този образ е толкова отвратителен, че веднага съм го забравил. Моят герой има твърде песимистична нагласа спрямо света и затова припомненият ми израз започва да ми харесва. Много рядко препрочитам книгите си; чета отделни страници пред публика, когато ме помолят. Явно са твърде тежки за четене.
- В „Играта на Де Ниро” се споменава странстващият мит, че Богородица спуска булото си върху Бейрут, за да го защити. Спомняте ли си този образ? Може ли литературата да пусне булото си над човечеството, за да го запази по-прилично, приятно, по-поносимо?
- Светът има нужда от защита отвътре. Заплахата за него идва оттам. И димното було няма да помогне. Според мен, литературата е нашата реакцията на една непрестанна травма; тя е критика на живота. И действително е необходима, сигурен съм в това. Но въобще не съм убеден, че може да има някаква реформаторска функция. Фактуализацията на света чрез литературата изгражда около нас балон от абсолютна свобода. Тя е пространство на абсолютна съзидателност. Но дали литературата допринася за качеството на живота, ето в това вече не съм убеден.
- Едни от най-разтърсващите страници в „Играта на Де Ниро” са посветени на клането в палестинските лагери Сабра и Шатила. Световноизвестният палестински поет Махмуд Даруиш казваше: ”Ще продължи сегашната обсада, докато научим враговете си/ на образци от нашата класическа поезия”. На каква поезия вие искате да научите враговете си? Всъщност, имате ли врагове?
- Ще подходя буквално. Аз съм изучавал класическа арабска поезия, огромната част от която е изпълнена със също толкова огромно насилие. Даруиш, обаче, има далеч по-обемно разбиране за нейната красота. И когато човек я познава, неминуемо ще уважава арабите. Но твърдението му действително ме обърка. Един от големите учители на Даруиш беше евреин. Всъщност, той започва пътя си, изучавайки тъкмо поезията на Израел. Както и да му е повлияло това, в крайна сметка, Махмуд Даруиш остана хуманист – може би и защото е учил поезията на „врага”. Той виждаше несправедливостите на израелците, но никога не видя в еврейския народ колективно чудовище. И още една гледна точка: поезията на Махмуд Даруиш дълго време беше забранена за преподаване в израелските училище. С цитирания от вас стих най-вероятно е искал да каже, че Западът и Израел трябва да приемат арабската култура. В крайна сметка, беше оптимист по този въпрос, защото изпитваше огромно уважение към литературата въобще.
- Що се отнася до моите врагове, нямам конкретни противници. Въпреки че пиша за ливанската гражданска война, не ги посочвам с пръст. Те си остават доста неопределени. Мои врагове са определени идеали, а не определени политически позиции. В цялото си творчество, обаче, аз отхвърлям религията.Героите ми са антирелигиозно настроени хора и просто се подиграват на моллите. Имам толкова много врагове, на които да се противопоставят героите ми. Както и да пиша, аз подкрепям светската демократична държава, която зачита равенството между хората. По-скоро съм писател на протеста, отколкото да имам някакъв скрит националистически план. В „Играта на Де Ниро” критикувам собствената си общност – християните. Едуард Саид казваше, че интелектуалецът винаги критикува първо порядките на собствената си общност и едва след това може да критикува другите. Повярвайте, нямам свещени крави.
- Намирате ли типологично сходство във финалите на двата си романа – накрая користните интереси на богатия Запад винаги тайно се намесват в Изтока. И двата романа тръгват от различни посоки, за да стигнат до една и съща точка – лицемерието на Запада.
- Аз критикувам и едните, и другите, но по различни причини. В крайна сметка, се издигам над двете култури, за да видя провала на човешкото. В един момент героите ми стават самоуверени, самодоволни, направо арогантни. Виждат себе си не само като надрасли културата на своята общност, но и въобще като по-добри хора.
- Опиянява ли ги възможността за отмъщение?
- Те не са пацифисти и никога не са били. В даден момент всяка империя стига толкова далеч, че може да те разбере само ако й говориш с езика на насилието. Трябва да упражниш насилие, дори само за да те забележат. За това става дума в третия ми роман, който наскоро завърших. Империите разбират само от заплахи за унищожение. Няма друг начин. Митът за ненасилието на Ганди стана възможен благодарение на други фактори, но за тях не се говори. Дори той, когато става дума за кастата на недосегаемите, е смятал чисто прагматично, че не бива да се занимава с това. Никак не съм наивен относно властта.
- „Хлебарка”, обаче, се занимава и с наивността на психоанализата като обяснение на света. Възможен ли е западен теоретичен подход, който да обясни вечната трагедия на Изтока?
- Фуко смяташе психоанализата за заместител на католическото религиозно изповедание. Има фундаментално разминаване между моя герой, който идва от Изтока, и западната му психотерапевтка, при която има наложени от властите посещения. За нея да извършиш самопризнание, означава да бъдеш спасен. За него, обаче, това означава да се превърнеш в престъпник.
- Тя няма какво да му каже не заради прословутото мълчание на психоаналитика...
- Просто не го разбира. Няма никакъв досег с неговия житейски опит. Той си мисли, че разказът му я забавлява - и докато се държи пред нея като една Шехерезада с историите си, тя няма да го прати в затвора.
- И в двете ви книги приятелството и смъртта си играят на руска рулетка. Смъртоносният куршум е именно приятелството.
- В „Играта на Де Ниро” много ясно личи изборът – да останеш или да умреш. Аз принадлежа на повече от една нация, на повече от един език или житейска философия. И колкото и да се отблъскват помежду си, толкова те са и взаимозависими. Двойствеността ми пречи да заема твърда позиция. Но моята двойственост съдържа и откритост.
- И беззащитност, която гарантира появата на истинска литература?
- Точно така.
- Как се промени представата ви за литературата след спечелването на наградата „ИМПАК”, може би най-голямата по финансово изражение след Нобел?
- О, по-гневен съм от всякога.
- Тогава кои от писателите, спечелили „ИМПАК”, усещате най-близо до себе си?
- Вече не ги знам всичките. Не мога да търпя Уелбек, но го намирам за отличен разказвач. Тахар Бен-Джалун най-малко заслужаваше наградата.
- А Орхан Памук и неговият опит на ръба на култури, не е ли той досущ като вас?
- Той не е международен, а е по-скоро национален писател. Памук разказва само за Турция, но понеже неговата родина е била някога империя, романите му започват да отразяват универсален опит. Той носи в себе си историческото наследство на една от най-важните империи в историята на човечеството – и това го направи универсален писател.
- Вярвате ли в делението масова литература/висока литература?
- Литературата е сериозно разслоена, но обществото няма особена чувствителност за нейната сложна стратификация. Западните писатели най-често са образовани в Бръшляновата лига. От хора като мен не се очаква нито да имат богато потекло, нито високо образование. От мен очакват „автентичност”. Достатъчно е вече да пуснеш в творчеството си някои по-непознати исторически факти и два-три цитата от великите автори и хоп, влизаш във високата литература.
- А четете ли критиката за вашите романи?
- Има няколко души, които искам да убия, но ще ми излезе скъпо и засега не мога да си позволя цената. Всички се преструват, че не четат критика. Спомням си един известен американски писател, който също го твърдеше, но на прием го видях как плисва виното си върху един критик. И критикът още е в пералнята.
- Може ли награда като „ИМПАК” да промени, примерно, разположението на силите в литературата?
- Наградите са сложни и спорни. Винаги. Най-хубавата книга върху литературните награди е на Томас Бернхард. Той никога не ги е приемал сериозно, но пък винаги с желание. Да, те са въпрос на политика. Нагиб Махфуз стана нобелист – и дори неговите приятели в арабския свят казаха, че единствената причина за отличието му е току-що подписаният мир между Израел и Египет. Немалко хора твърдят, че Памук получи „Нобел” заради признатия от него арменски геноцид. Със сигурност качествата на една литературна творба далеч не са единствената причина тя да бъде отличена. Но след като казах всичко това, нека кажа, че заслужавам всяка награда, която съм спечелил (Смее се.)
- Сигурен съм.
 
Разговора води Марин Бодаков
7 юни 2012
 

 
Канадският писател Рауи Хадж (1964) отраства в Ливан и Кипър. През 1984 г. отива в Ню Йорк, където учи фотография. От 1991 г. живее в Монреал. Негови фотографски творби са показвани в канадския Музей на цивилизацията, както и в галерии във Франция, Ливан и Колумбия.

 

Писателят създава на английски романа “Играта на Де Ниро” (превод Милен Русков за „Жанет 45” през 2009), който за него е трети език след арабския и френския. Романът е публикуван през 2006 г. от независимото издателство “Ананси Прес” и става причина за световната известност на Рауи Хадж. С него през 2008 г. той получава ИМПАК - литературната награда за отделна творба с най-висок паричен фонд в света (160 000 щатски долара). В първоначалната селекция за отличието книгата се състезава със 136 заглавия от 54 държави, а сред номинираните са Томас Пинчън, Филип Рот и Маргарет Атууд.
Рауи Хадж беше звездата на фестивала „Пловдив чете”, където представи втория си роман „Хлебарка” (превод от английски на Маргарита Дограмаджян за „Жанет 45”). Книгата е наградена с Grand Prix du Livre de Montreal и QWF Paragraphe Hugh MacLennan Prize for Fiction през 2008 г.
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”