Български  |  English

Невена Стефанова (1923 – 2012)

 

Ако думите не бяха тъй изтощени от неуместна употреба, веднага щяхме да назовем Невена Стефанова бляскава интелектуалка, защото нейното цялостно присъствие рязко надвишаваше всекидневието й на писателка и преводачка от френски, руски и унгарски, на възпитаничка на Художествената академия с мечтателно око на акварелист. Тя работеше постоянно, без да натрапва никому гигантската си култура, без да изгубва любопитството си към света и „старомодния” си скепсис към вечните му новости. Едва ли не всеки подписан от нея ред поставяше пред себе си ярка естетическа мяра и се превръщаше в предмет на ожесточен нравствен спор вътре в самата нея.
Опарила се о илюзиите на не един и два политически поврата, Невена Стефанова искаше едно – да бъде независима. И бдеше за неукротимостта на своите граждански идеали, които по неизбежност подриваха литературната конюнктура, фалша на политическата власт и суетата на борците срещу нея. Невена очароваше всички събеседници с непринудените си обноски на изтънчена дама, които обаче не й пречеха да заявява прямо истината в очите и да понася болката след това. Тя беше готова винаги да защити на практика, и без излишни приказки, застрашените – затова, заедно със съпруга си, драматурга Михаил Величков, е между учредителите на Клуба за гласност през 1988 г. И категорично избра уединението, когато след 10 ноември битките се изкористиха.
Беше роден пътешественик и космополит в онзи красив старомоден смисъл на думата, но космополит, предан на рода и богатата фамилна памет. Никога не прие, че историята е плод на човешкото въображение и разобличаваше неумолимо фалшификациите. Тя, като никой друг, разказа картините и живота на Златю Бояджиев, Давид Перец и Васил Бараков. Състави и редактира първата Антология на съвременната френска поезия у нас, най-хубавата до този момент антология на българската поезия, публикувана във Франция през 1968 г. През нейния колоритен почерк на мемоарист се възраждаше родната й София от 30-те и 40-те години – онзи град на баща й, писателя Борис Светлинов, онзи град, в който образованите хора споделят ценностите на солидарността и справедливостта, и в който да се грижиш за бедните и декласираните е въпрос на цивилизованост, градът на Валери Петров, Александър Геров и Александър Вутимски, Радой Ралин, Богомил Райнов и Блага Димитрова, към чието забележително литературно поколение принадлежи тя, започналата пътя си в „Златорог”. И поколението, в което Невена Стефанова се отличава с вероятно най-малко компромиси, а е понасяла най-много открити удари – като, да речем, громящ литературен анализ на упадъчността в стиховете й, дело на самия Тодор Живков.
За да запази сложността на живота, Невена Стефанова свободно смесваше жанрове и композиционни техники, открито се подиграваше на бързо сменящите се първенци на литературния небосклон и търсеше неподражаемата искреност на изказа, избистряше най-деликатния израз на емоционалната истина. Тя нито шептеше, нито викаше – гласът й беше естествен дори в една от най-покъртващите български литературни творби – поемата „Не издържах...” Затова стиховете й продължават да са млади, непокътнати от времето - и непрочетени...
Днес, когато се разделяме с Невена Стефанова, в гузната ни памет прозвучава нейният „Въпросник” от далечната 1954: „Кога за първи път излъга себе си?/ Кога привикна със това?/ И тъй нататък...”
Прощавай!
Култура


1 - 26.04.2012 17:25

Поклон пред паметта на Невена Стефанова!
От: Облак бял
Пропуснали сте да споменете изключителните й "Извадки от бележника". До голяма степен те ми повлияха да търся книгите й. И в по-късни години, страшно ми липсваха...
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”