Български  |  English

Сирия: позицията на Русия

 

Често наричат Сирия последния съюзник на Русия в Близкия Изток и продължителният отказ на Москва да поддържа САЩ, ЕС и Арабската лига при тяхното осъждане на режима на Асад изглежда очевидно доказателство за това твърдение. Съществуват много причини за верността на Русия към Дамаск: казват, че руският премиер Путин и сирийският президент Асад изпитват нещо като автократическа солидарност помежду си, а освен това Путин се страхува, че арабската пролет може да представлява заплаха за собственото му управление. В същото време се смята, че Русия има в Сирия сериозни икономически интереси, включително продажби на оръжие, руска военно-морска база и планове за сътрудничество в ядрената енергетика.
Във всички тези твърдения има частици истина, но и всички те са част от много по-обширна картина. Позицията на Москва във връзка със Сирия в много голяма степен се обуславя от неотдавнашния опит с Либия, от сериозните съмнения в сирийската опозиция и от подозрения около мотивите на САЩ.
Дамаск бе съюзник на Москва в Студената война, когато Съветският съюз се намираше в конфронтационни отношения със САЩ, Израел и изобщо с империализма. По време на управлението на Хафез ал Асад, бащата на Башар, Съветите въоръжиха и обучиха сирийската армия. Въпреки че Асад-старши беше труден за контролиране и успяваше да получи от Кремъл доста повече, отколкото Кремъл – от него, можеше да се разчита напълно, че няма да се отметне на страната на Вашингтон, както това направи президентът на Египет Ануар Садат. От 1973 г. нататък, след катастрофалното поражение на Египет във войната срещу Израел и приемането от Садат на помощта и посредничеството на САЩ, Сирия се превърна в централен елемент на съветската позиция в района и остана такъв до края на Студената война.
Тази Русия, която се роди след разпада на СССР, едва ли имаше някакви геополитически амбиции в Близкия Изток. През 1972 г., когато се готвеше за политическия разрив с Москва, Садат изпрати вкъщи 20 000 съветски военни съветници и помощниците им. Четири десетилетия по-късно, през февруари 2011 г., когато приемникът на Садат Хосни Мубарак падна от власт, около 40 000 руски туристи се оказаха в трудно положение в египетските градове Хургада и Шарм ел Шейх. Това накратко обяснява разликите в ангажираността на СССР и на Русия в Близкия Изток: районът, където някога Съветите демонстрираха своята военна мощ и влияеха на политическото развитие, се превърна в място, където обикновените руснаци ходят на курорт с безвизов режим.
В някаква степен Сирия опровергава тази тенденция: продължителните й отношения с постсъветска Русия в много голяма степен бяха обусловени от това, че Сирия се нуждаеше от оръжие, а Асад нямаше доверие в САЩ. Материалните интереси на Русия в Сирия са съвсем реални, въпреки че са ограничени. Дамаск продължава да купува широк спектър руски оръжия, от танкове до бойни самолети и системи за противовъздушна отбрана, обаче Сирия сама по себе си не представлява достатъчно голям и печеливш пазар за подобен износ. За да продава оръжието си, на Русия се наложи да удължи сроковете за връщане на кредитите на Сирия и да опрости на Дамаск многомилиардния дълг към СССР. Когато президентът Дмитрий Медведев пристигна на посещение в Дамаск през 2010 г., той предложи да построи ядрен реактор в Сирия, обаче работите по него даже не са започнали. На Москва й остава базата за материално-техническо снабдяване на руския военноморски флот в сирийското пристанище Тартус, която тя използва за последен път преди няколко седмици, когато единственият самолетоносач на руския ВМФ бе преместен от Арктика в Средиземно море. Тези двустранни интереси се поддържат и от личните връзки между руските военни, търговци на оръжие и дипломати и официалните лица на режима на Асад.
Тези общи интереси, обаче, не са единствената причина, заради която Русия не желае да застане на страната на Запада в Съвета за сигурност на ООН при осъждането на режима на Асад. Москва получи добър урок от събитията, които се развиха в Либия през 2011 г. На решаващото заседание за военна намеса в Либия Москва се въздържа, като по този начин позволи да бъде приета резолюция, установяваща зона, свободна от полети над Либия, която първоначално се предполагаше, че трябва да предотврати кланетата в Бенгази. Руското правителство искаше да помогне на партньорите си в САЩ и Европа, които са необходими на Москва за реализирането на плановете й за икономическа модернизация. Наистина, Русия имаше известни материални интереси в Либия – договори за доставка на оръжие и за строеж на железници, обаче тя въобще не искаше да изглежда като защитничка на Муамар Кадафи.
Въвеждането на зоната, свободна от полети на НАТО, доведе до война против режима на Кадафи. Както твърдяха руските официални лица, колкото и порочно да беше правителството на Кадафи, дългата агония на войната доведе до жертви сред мирното население – не толкова в Бенгази, от което се страхуваха, колкото в Триполи и Сирт, цитаделите на Кадафи. Москва смята, че чуждестранните войски, навлезли в страната, носят част от отговорността за тези жертви. Засега новият либийски режим се оказва доста по-малко светски, отколкото предишният, а някои от лидерите му са подозирани във връзки с Ал Кайда. Освен това, новият режим се оказа неспособен да контролира захвърлените от Кадафи арсенали и даже да запази единството в собствените си редове. Това, което наричат революция, се възприема от мнозина в Москва като гражданска война, която е заменила диктатурата с хаос.
Обаче Либия винаги е била в периферията на геополитиката в Близкия Изток. Сирия е друго нещо. Гражданската война, започнала там, може да размести пластовете в целия район – преди всичко в Ливан, но също в Йордания и Ирак. Израел също може да пострада, ако Дамаск вдъхнови палестинските екстремисти от Хизбула да атакуват израелски селища или аванпостове. Иран, който е съюзник на Сирия, вече е въвлечен в конфликта, тъй като група алевити, предани на режима на Асад, е атакувана най-вече от сунитската опозиция. Сирия, това е Бахрейн, обърнат обратно, сунитското мнозинство се чувства потиснато от една малка секта, която мнозина смятат за близка до шиитите. Неотдавнашните събития в Сирия и Бахрейн доведоха до това регионалният разкол между сунити и шиити да се споменава все по-често, а това вещае вероятен сблъсък между Саудитска Арабия и Иран. Както смятат експертите в Москва, конфликтът в Сирия, сблъсъците между сектите в Ирак и несъстоялата се революция в Бахрейн, това са фронтовете, на които се води борба за превъзходство в района.
В резултат на това там, където западният свят вижда възможности за демокрацията и правата на човека, там, където Съветите щяха да видят национално-освободителни движения и подем на масите, мнозинството от експертите в Москва виждат геополитика. Официални лица от руското правителство и близките до тях коментатори обясняват поведението на Запада с доста цинични изрази: Вашингтон бил допуснал падането на Мубарак, за да запази влиянието си в Египет, започнал война в Либия, за да запази договорите си, и се направил, че не вижда нахлуването на Саудитска Арабия в Бахрейн, тъй като там е базиран Петият флот на американските ВМС. А сега САЩ се опитват да свалят Асад, за да лишат Иран от единствения му съюзник в арабския свят. Самата Русия не участва непосредствено в тази борба, обаче не иска да се присъединява към регионалната стратегия на САЩ, тъй като я смята за опасна и обречена на провал.
Независимо от външната невъзмутимост, руските експерти по външна политика продължават внимателно да следят всяка стъпка на Америка. Те бяха неприятно изненадани, когато САЩ взеха решение за военна намеса в работите на Либия и сега с голямо подозрение се отнасят към американските планове за Сирия. Кремъл е обезпокоен от възможна война между САЩ и Иран, която очевидно се приближава. Освен това, като отчитат проблемите, с които Москва постоянно се сблъсква в Северен Кавказ (и заплахата от дестабилизация на ситуацията, с която може някога да се сблъска в Средна Азия), Русия съвсем не е очарована от перспективата за развитие на конфликта в мюсюлманския свят в случай, че САЩ – самостоятелно или заедно със съюзниците си – отново нанесат удар по Близкия Изток. Приближаващото се извеждане на американските войски от Афганистан и вероятното връщане на талибаните в Кабул сами по себе си вдъхват много опасения.
Русия не е безгрешна – тя загуби твърде много време, чакайки другите, а след това критикувайки ги, като едновременно с това заемаше пасивна позиция. В края на януари Русия покани сирийското правителство и опозицията в Москва на преговори. Стъпката бе направена твърде късно. Опозицията иска вече да беси Асад, а не до води преговори с него. Твърде е възможно миналата година отговорът й да би бил друг.
Въпреки това, Москва реши да не използва своето влияние, каквото в определена степен имаше пред предполагаемите си съюзници в Дамаск. А за бездействието се плаща: през цялата минала година Русия се сблъскваше с осъждане от страна на западната общественост, арабските улици и консервативните режими в Персийския залив. А сега Русия се оказа в положението да залага на запазването на режима на Асад заради защитата на собствените си интереси. Москва трябва да запомни, че „не”-то е не особено добър отговор и че в световната политика най-главното е всичко да бъде правено навреме.
Дмитрий Тренин
Foreign Affairs, 5 февруари 2012


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”