Български  |  English

Арменският геноцид: сценарият

Разговор с турския историк Фуат Дюндар

 

Геноцидът над арменците, извършен в Османската империя през 1915 г., вече е официално признат като „престъпление срещу човечеството”, след като една от водещите европейски държави - Франция, прие закон, който инкриминира неговото отричане. Законът силно обтегна отношенията между Париж и Анкара. Турция заплаши с тежки икономически санкции френския бизнес (Турция е трети икономически партньор на Франция, а стокообменът между двете страни е около 12 млрд. евро). В нощта на 23 срещу 24 януари 2012 г. френският Сенат ратифицира със 127 гласа „за“ и 86 „против“ този закон, с който на 22 декември 2011 г. френското Национално събрание (долната камара на парламента) постанови наказателна отговорност за публичното отричане на геноцида срещу арменците, извършен през 1915 г. Законовият текст предвижда затвор до една година и глоба от 45 000 евро за всеки, който отрича публично този законово признат факт. В момента Франция признава два геноцида – избиването на евреите по време на Втората световна война и това на арменците по време на Първата световна война. Арменският външен министър Едуард Налбандян определи гласуването във френския Сенат като историческа инициатива, която ще допринесе за предотвратяване на други престъпления срещу човечеството. Арменците настояват, че близо милион и половина техни сънародници са станали жертва на геноцид в Османската империя през 1915 г. Турция пък твърди, че жертвите сред арменците са били между 300 000 - 500 000 и че не става дума за геноцид, а за гражданска война, в която са били дадени почти толкова жертви и от турска страна. Каква е историческата истина? И на какво почиват всички тези твърдения, щом голяма част от турските архиви от епохата и до днес си остават закрити? В отговор на тези въпроси предлагаме интервюто пред сп. “L’Histoire” (n°341), дадено от турския историк Фуат Дюндар, известен изследовател на този период, който днес преподава в Съединените Щати.
 
- За да разберем арменската трагедия през 1915 г., може би най-напред трябва да разберем ситуацията в Османската империя – „болният човек на Европа” в навечерието на Първата световна война?
- Османската империя е в пълно отстъпление. Балканската война от октомври-декември 1912 г., водена срещу България, Сърбия, Гърция и Черна гора, довежда до загубата на почти всички европейски територии на империята. Интересно е да се отбележи, че когато младотурците идват на власт през 1913 г., те не се опитват да си върнат тези територии с изключение на Одрин. Младотурците проявяват реализъм с решението си да се съсредоточат в Анадола.
- Кои са младотурците, дошли на власт през 1913 г.? Каква е тяхната идеология?
- Комитетът Единение и Прогрес, каквото е официалното наименование на младотурското движение, всъщност идва за първи път на власт през юли 1908 г., но губи властта през лятото на 1912 г. То се връща начело на управлението чрез държавен преврат през януари 1913 г.. Движението се състои основно от турци от Македония и Балканите. Те отначало правят всичко, за да не загубят родните си места, стигайки дори дотам да правят етно-религиозни прочиствания на земите в Македония, депортирайки християни в Анадола и заселвайки на тяхно място мюсюлмани. Но опитите им търпят неуспех. Тогава те обръщат поглед към Анадола с желанието да укрепят своя мюсюлмански и турски характер, променяйки етническия състав на регионите там, където има преимуществено не-турско и не-мюсюлманско население.
Младотурците, подобно на множество движения от края на XIXв., вярват в науката като в религия. Те са възприели социал-дарвинизма, от който са почерпили идеята, че за да оцелеят, трябва да бъдат силни, но преди всичко да имат научен подход към реалността. За тях той е преди всичко жизнена необходимост.
- Тоест, може да се каже, че задачата им е била изграждането на силна и модерна турска нация?
- Да. За да турцизират Анадола, те използват всички средства на модерната етнография: карти, статистики, изследвания. Ако се вярва на докладите на френското консулство в Истанбул, веднага след държавния преврат през 1913 г., младотурците изпращат учени, най-вече социолози, на етнографски мисии в Анадола.
Това, което трябва да се разбере, е, че демографската политика на младотурците е глобален проект, който засяга десетина различни населения. Непосредствено след преврата от 1913 г. те първо атакуват българите, които населяват не само територията на днешна България, но и част от Европейска Турция и източните територии на днешна Гърция. За да се гарантира сигурността на столицата Истанбул, Одрин е отвоюван от българската армия през 1913 по време на Втората балканска война (юли 1913 г.). Българите, които са мнозинство в Тракия, биват тогава прогонени. Всъщност, европейската граница на днешна Турция е била начертана в този момент.
Втората мишена са били румите, православните гърци в империята, различни от поданиците на кралство Гърция: извън Истанбул, те са били най-многобройни в егейския регион, в Кападокия и в югоизточната част на Черно море. Превърнал се в граничен град след окупацията на егейските острови от Гърция, Смирна (Измир)и неговите околности са били подложени на терор. Атаките на мюсюлманските банди, състоящи се основно от бегълци от Македония и Крит, които сеели паника, както и икономическата блокада, довела населението до пълен глад, са били двата инструмента, използвани, за да принудят тези гърци да емигрират. Ала младотурците твърдели, че става дума за „доброволно” движение. Всъщност, младотурците са се боели да не би това експулсиране да се превърне в casus belli, в повод за война с кралство Гърция.
С решението си да се присъединят в Първата световна война на страната на Германия, тази политика се променя. Румите, обитаващи ивица с дължина 2000 километра, биват депортирани във вътрешността на Анадола и обратното, на тяхно място властите заселват хиляди турци от Балканите. Този ход за решаване на проблемите, променяйки етническия състав на населението, приключва с решението за обща депортация на арменците.
- Какво място имат арменците в империята в навечерието на Първата световна война?
- Арменското население в империята в навечерието на войната се изчислява на около 1,5 млн. души. То е особено многобройно във вилаетите в провинциите Ван, Битлис, Ерзурум, Сивас и Истанбул. Дотогава младотурците не проявяват враждебност към арменците. В Солун младотурският национализъм, както казах, на първо място е бил насочен срещу българите и срещу гърците-руми. Младотурците са се възхищавали на интелектуалното равнище на арменците, голяма част от които са получили образованието си по западен образец, в училища, дело на мисионери; младотурците дори са поддържали тесни връзки с някои арменски организации – с Дашнакцутюн, Арменската революционна федерация чак до 1914 г.
- Изглежда, че всичко се променя с Първата световна война?
- Преди влизането на Турция във войната се случва едно много важно събитие: реформата на източната част на Анадола, известна на Запад като „реформата на Армения”, документ, който е бил подписан от султана под натиска на западните сили през февруари 1914 г. Вдъхновен от Русия, планът предвижда назначаването на двама чуждестранни главни инспектори, разполагащи с големи пълномощия, които би трябвало да администрират и надзирават стъпка по стъпка реформите в полза на арменците, населяващи източната част на Анадола. Тази реформа е била възприета от младотурците като първа стъпка към независимостта на тези региони, което би означавало проникването на Русия в сърцето на Анадола, смятана от младотурците за „люлката на Турция”. Резултат от което е анти-арменската политика, започнала от 1915 г.
- Защо османската империя решава да воюва на страната на Германия през 1914 г.?
- Младотурците се възхищават на Германия, на нейната култура и военна мощ. Пруската военна школа се ползва с особен престиж сред османските офицери. И все пак, те изчакват до края на октомври 1914 г., преди да се ангажират на страната на Германия. Всъщност, те са се боели от България – вражеската сила в хода на двете балкански войни, страната, най-близка до столицата Истанбул. Но в края на 1914 г. вече били убедени, че Германия ще спечели войната и техните амбиции ги подтикнали да действат и то бързо. Надявали са се да извлекат от войната териториални изгоди.
- И по време на войната младотурците решават да се разправят с арменците?
- Сред младотурците има една група, решена, ако си послужа с техния речник, „да разчисти” арменския въпрос и „пропъди” един по един всички арменци. Именно затова е бил подготвен един секретен документ, известен като тетрадката на Талаат паша, един от младотурските водачи, тогава министър на вътрешните работи. Става дума за съвкупност от текстове, статистики и карти, подвързани заедно вероятно през пролетта на 1916 г., но изготвени още през 1914 г., преди войната. Ако тези документи са ценни, то е защото не са били изготвени за пропагандни цели или за публикуване, а за оперативни цели.
- Какво съдържа тетрадката на Талаат паша?
- Тази тетрадка е нещо като счетоводен баланс на арменците в империята. Тя съдържа тяхно подробно описание през 1914 г. и след депортацията. Тъкмо оттам идва цитираният брой на 1,5 млн. арменци в империята през 1914 г. Младотурците правят и тайно преброяване, което свежда тези числа до 1,2 млн., но то е, може би, защото част от арменците отказват да ги преброят.
В тази тетрадка всичко е регистрирано: броят на арменските сираци, на арменските жени, на арменските имущества. Държавата на Талаат паша е една голяма счетоводна машина. Трябва да кажем, че този човек е всемогъщ: министър на вътрешните работи от 1913 г., после велик везир, сиреч министър-председател в периода 1917-1918 г., той, освен с политическата си власт, разполага с технически средства за наблюдение, координация и ръководи всички етапи на депортацията. Това, което ни показва тетрадката, е, че тъкмо вътрешният министър играе водеща роля, а не, както често се твърди, лидерът на младотурците Енвер паша.
- Тази тетрадка преди не е ли била известна?
- Някои откъси от тетрадката на Талаат паша бяха оповестени през 2005 г. в турския всекидневник „Хюриет” от журналиста Мурат Бардакчи. Той заяви, че е получил тетрадката от семейството на Талаат паша и я публикува изцяло през декември 2008 г.
Освен тетрадката, има и други неизползвани източници – шифрованите телеграми от времето на управлението на младотурците, които се намират в османските архиви в Истанбул. Става дума за така наречените „телеграми на Талаат паша”, с които аз можах да се запозная. Тези документи показват действията на администрацията. Но винаги има един основен персонаж и това е Талаат паша.
- Какво откриваме в тези телеграми?
- Тъкмо в тези телеграми, според моите изследвания, Талаат паша за първи път фиксира допустим „праг” на арменското население за всяка провинция – например, в телеграмите от 12 юли 1915, от 5 август, 27 октомври и т.н.; ала от тези телеграми става ясно, че решението е било взето още преди това. В регионите, засегнати от „реформата” от 1914 – Диарбекир, Сивас, Трабзон, Ван, Ерзурум, не е трябвало да остане нито един арменец! Другаде, например в Халеп, е имало праг от 2%, а в други региони на Анадола –между 5 и 10%, примерно в пустинните райони на Дамаск и Мосул.
Нека уточним, както показах и в книгата си от 2001 г., че в този период младотурските власти депортират и други не-турски населения, като кюрди, албанци, босненци, черкези. Но за никое от тези населения решението не е имало толкова смъртоносни последици, както за арменците.
- Как се минава от проекта за депортация към кланетата?
- Войната ускорява нещата. След обявяването на войната (1-5 ноември 1914 г.) положението на османската армия е катастрофално. При атаката в Саръкамъш, Кавказ, в периода декември 1914-януари 1915 г. загиват около 100 000 османски войници, повечето от студовете, което води до провал в офанзивата срещу Русия и излага Анадола на атаката на царските армии. След поражението в Суец (януари-февруари 1915 г.) срещу британците и особено след битката за Дарданелите през февруари 1915 г., когато френско-британската морска експедиция се опитва да форсира проливите и да окупира Истанбул, ситуацията още повече се влошава. Столицата наистина е заплашена след опита за дебаркиране на войските на Съюзниците: в тези условия, както казва Енвер паша на американския консул, „не можем да си позволим атака в гръб”, сиреч в Източен Анадол.
- И в тъкмо този момент започва разправата с арменците?
- И то на три последователни етапа: първият е полицейският етап след битката при Саръкамъш; следва етапът на депортацията след битката при Суец; и после е етапът на клането след провала на османската атака срещу Русия и превземането на Ван от арменците, подкрепяни от руснаците.
1. Полицейският етап: по време на битката за Саръкамъш през декември 1914 г. османската армия е идентифицирала някои комитаджии, арменски националистически агитатори сред руската армия, освен това малка част от арменците дезертира от османската армия. Последствията са безжалостни арести на активистите на арменски организации.
2. Депортацията: Джемал паша, победен от англичаните в битката за Суец, избира за мишени, след установяването на своя генерален щаб в Дамаск, арменците от Дьортьол и Зейтун. Първият град е бил смятан за потенциално опасно място за дебаркирането на съюзниците. А Зейтун, който е далеч на север, е бил мястото, в което млади арменци са бягали, за да не отбият военната си служба. След няколко сблъсъка с арменците, Джемал паша взема решението за депортация в провинция Коня (февруари 1915 г.) на семействата на „бунтовниците” от тези два района.
Новината за тази депортация предизвиква паника сред арменците в Истанбул. Много по на изток, на 20 април, арменците от Ван започват да издигат барикади. На 24 май арменските първенци от Истанбул са арестувани, като в същото време се ражда идеята арменците да бъдат депортирани в пустините на Месопотамия между Халеп и Дейр-ез зор. В историята на човечеството за първи път население бива депортирано към тази негостоприемна зона.
Сред арменците паниката се засилва, те са убедени, че младотурците ще преминат към тяхното системно физическо ликвидиране. В тази обстановка на насилие, съпротивата във Ван прераства в бунт и османската армия губи контрол над центъра на града. Истанбул нарежда тогава да се извърши депортация, отначало ограничена (9 май 1915 г.), а сетне и тотална (23 май 1915 г.) на всички арменци от провинциите Ван, Битлис и Ерзурум. Все пак, заповедите не са изцяло, а по-скоро само частично изпълнени от губернаторите. Голяма част от населението бяга в Русия. Това води до загрубяване на политиката на младотурците, за които дезертирането е заплаха – военна и статистическа. Всеки арменски дезертьор може да се превърне в руски войник – имало е вече случаи на масови дезертирания и на атаки срещу мюсюлмански селища. Освен това, арменското население би могло да бъде отведено от руската армия до териториите, които тя би завзела, което би създало статистическа заплаха в бъдеще.
3. Тъкмо в този климат на провал на депортацията и на загубата на Ван, армията отстъпва към вътрешността. Всички редовни и нередовни части, включително и кюрдските полкове, които Джеймс Брийс и Арнолд Тойнби наричат „батальоните от касапи на Джевдет бей”, започват масови кланета. Не съм съвсем сигурен за датите, но може да се каже, че кланетата са се извършили между края на май и август 1915 г. в момента, когато Талаат паша нарежда в шифрована телеграма от 21 юни 1915 г. депортирането на „всички арменци без изключение” от провинциите, включени в реформата от 1914 г. Тогава депортацията и кланетата съвпадат.
Голяма част от депортираните арменци, пристигнали в пустинните региони, били държани там в един вид концентрационни лагери – ermeni mintikalari– за които, за съжаление, разполагаме с твърде малко информация.
- Може ли все пак да се твърди, че съществува заповед на централната власт за избиването на арменците?
- Това е един много чувствителен въпрос, тъй като дефиницията за геноцид изисква не само „намерение”, но и заповед, писмен документ. Моята цел не беше да правя описания на кланетата. Нито дори да доказвам дали правителството е имало или не намерението да избива арменците. Това, което исках да установя, беше значението на решението за депортацията на арменците. То е престъпно поради три причини:
1. Арменците са били депортирани масово към пустините, където не е имало възможност да оцелеят; 2. В контекста на войната, депортацията на арменците е била съпроводена от атаки на конвоите на Специалната паравоенна организация „Тешкилат-и-Махсуса”, от части на армията и жандармерията, но също и от спонтанни атаки от страна на местното население, довели до смъртта на хиляди хора; 3. Всичко това е било покрито от правителството, което още в края на XIX в. е извършвало преселвания на население и е било наясно с последиците. Особено младотурските лидери, имигранти от Балканите, които на свой гръб са изпитали последиците от подобни мерки, най-важната от които са епидемиите.
Така че въпросът не опира до намеренията, а до ясното съзнание, което е имал Талаат паша, когато отказва да насочи депортираните към поселения в Дейр-ез Зор с думите: „Ако ги изпратим отвъд тези поселения, всички ще умрат от глад”. Каква е тогава разликата между това ясно съзнание и намеренията, за които търсим доказателства?
- Със или без заповед, искате да кажете, че централната власт носи тежката отговорност?
- Разбира се. Като изследовател, работил с документите на младотурската бюрокрация, аз никога не открих заповед за избиване в преглежданите от мен османски архиви. И все пак, ние все още нямаме достъп до архива на Младотурския комитет, нито до този на Специалната организация. Още повече, че ни е добре известно, че извън официалния обмен на документи, младотурските лидери са общували помежду си лично, което също е от значение за взимането на решения. Според свидетелствата на неговата жена, Талаат паша е използвал телеграфа в дома си, обсъждайки цели нощи с приятелите си съдбата на арменците. Като държавник, той е бил съвсем наясно как трябва да процедира и да придава официално измерение на събитията. Нямаме никаква представа и за съдържанието на кореспонденцията между Талаат паша и ръководителя на секцията на Специалната организация Бахаедин Шакир. Този човек, ръководна фигура на младотурското движение, никога не е бил депутат или министър, но е смятан за един от основните организатори на избиванията на арменците. Нека отбележа, че от работата ми в османските архиви става ясно, че Талаат паша и правителството много добре са знаели какво се случва с арменците. Знае се, че Талаат е наредил на губернаторите на Диарбекир (12 юли), на Анкара (27 юли), а на 29 август и на всички губернатори да спрат кланетата. Тъкмо на тази дата, колкото и да се отрича неговото съществуване, се натъкваме на израза „политика на унищожение” (imha siyaseti)
По време на масовите кланета от лятото на 1915, извършвани от паравоенните формирования и башибозука, правителството се е заело да събира снимки и документи, които да докажат, че арменците са имали план за общо въстание, за да може да оправдае репресиите в очите на целия свят. Така, по време на кланетата, правителството се опитва да прикрие истината.
И най-накрая, правителството се е заело с това да разпределя арменските сирачета в османските приюти и благотворителни организации, да омъжва арменските жени за мюсюлмани с цел тяхното „асимилиране и обучение”, според терминологията на младотурците.
- Каква е равносметката на арменските жертви?
- Тя е много спорна, а това е нещо много важно. Смятам, че броят на жертвите би могъл да бъде изчислен на около 650 000 души.
Като отправна точка ми служат данните на самия Талаат паша през 1915 г.: цялото арменско население наброява около 1,5 млн. души. Наистина е много трудно да се установи броят на оцелелите през 1918 г., когато пада младотурската власт. Има три категории оцелели: тези, които намират убежище в Кавказ и в Европа; тези, които са останали в Анадола; тези, които са оцелели в пустинните региони.
1. Оценките на диаспората варират между 250-350 000 души. Правителството на Армения говори за 350 000 души, според мен, за да получи по-голяма хуманитарна помощ. 2. Втората група са тези, които остават в Анадола, включително и в Истанбул, които, според тетрадката на Талаат паша, се изчисляват на 284 000 души. 3. Относно третата група - не е известен броят на депортираните арменци, оцелели в 1918 г. в концентрационните лагери, разположени в пустинята. При тези нечовешки условия хората са умирали от глад, жажда, болести. Знаем, че почти 500 000 арменци са били депортирани в пустинята през 1915 г., но нямаме никакви официални данни за смъртността в концентрационните лагери. Смятам, че е имало около 300 000 оцелели през 1918 г.
Ако подведем чертата, може да се приеме, че около 850 000 арменци са оцелели, а 650 000 са загинали по време на депортацията, кланетата или в лагерите.
- Кои арменци са избегнали депортацията?
- Някои региони и някои семейства са били – в известна степен – пощадени. Въпреки отделни индивидуални депортации, в три провинции – Истанбул, Одрин и Айдън, в егейския район – не е имало масивни депортации. В случаите с Истанбул и Одрин властите са се опасявали, че ще трябва да обясняват на цивилизования свят депортирането на население, живеещо на европейска земя.
В Айдън важна роля е изиграл личният фактор, управляващият валия Рахми бей, но и фактът, че в този регион основната грижа на младотурците – и Рахми бей е в техните редици – е било демографското значение и икономическото влияние на румите. Арменците са били разглеждани като тяхна противотежест.
Също така три вида семейства по принцип са избегнали депортацията: семействата на занаятчии, семействата на войници и арменците протестанти или католици. Понятието „семейство”, aile efradi, така, както е било дефинирано от младотурците, изключва момчетата над 15 години и омъжените момичета над 15 години. Те е трябвало да бъдат депортирани. Арменците, избягващи депортацията, е трябвало все пак да бъдат разделени и разпределени в мюсюлмански села, без никога да надвишават прага от 5% от цялото население.
- Кои са другите населения, които са били засегнати от етническата политика на младотурците?
- Когато след пролетта на 1915 г. властите сметнали, че арменският въпрос е „решен” чрез депортациите и убийствата, изниква въпросът с масата мюсюлмани, които бягат от окупираните от руснаците територии. Тези бежанци, които са били обект на репресии от арменските организации, биват разделени от младотурците на кюрди и турци. Кюрдите са депортирани и са настанени в турски региони, спазвайки максималния праг от 5%, докато турците са настанени в кюрдските региони, за да се разбие демографската концентрация на кюрдите.
Другите нетурски мюсюлмани – албанци, босненци и т.н., също са били депортирани – със същата цел: да се ограничи тяхната популация между 5 и 10% в турските региони. По време на тези операции Джемал паша депортира хиляди семейства на сирийски араби в Анадола, тази брутална политика ще е една от причините за арабския бунт. Той искал също и да „деюдаизира” Палестина. В началото са били визирани всички ционистки организации, ръководителите им са депортирани в Анадола, капиталът им е конфискуван, а неосманските евреи са експулсирани. Под натиска на международното обществено мнение експулсирането бива спряно. По него време Талаат паша е имал дори намерението да депортира евреите от кибуците и да настани там мюсюлмани от Балканите. Този проект не бива изпълнен.
- Самият вие сте турчин. Как се заинтересувахте от темата за арменския геноцид?
- Защото съм от кюрдски произход и въпросът за моята идентичност ме вълнува още от дете. Като член на Комисията за правата на малцинствата в Асоциацията за правата на човека в Истанбул, аз се сблъсках с дискриминацията на не-мюсюлманите и най-вече с насилственото изселване на кюрдите и кюрдската миграция. Публикуването на книгата на Танер Акчам и най-вече срещата ми с арменския историк Ара Сарафян ме подтикнаха да се заема с историята на насилствената миграция в Османската империя. Една статия на историка Бенедикт Андерсън пък изигра решава роля за моята ориентация. И може би, защото моето първо образование е математика, аз се заех със статистиката при изследването на етническите и религиозните проблеми.
- Срещахте ли пречки?
- Не, поради причината, че не работех специално върху съдбата на арменците, а върху младотурците. Ето защо в момент, когато младотурците се представят в особено позитивна светлина, моите изследвания представят друг аспект на тяхната политика.
- Имаше един опит на турски интелектуалци през декември 2008 г. да поискат прошка от арменците. Това не е ли знак за някаква промяна?
- Да, това е следствие от новия световен ред. Студената война вече приключи и така изчезна една от причините, поради които турската и арменската общност бяха изолирани една от друга. Откакто Тургут Йозал беше избран първо за министър-председател, а сетне и за президент (в периода 1983-1993), Турция се отвори към Запада и изтъкнати турски интелектуалци имат все по-интензивни контакти със света, включително и с арменски интелектуалци в рамките на различни международни инициативи.
Най-важното е днешна Турция сериозно да преосмисли своето младотурско наследство, защото тази идеология, която доминира в Турция вече век, е основана на отричането на кюрдската идентичност, на избиването на арменците и на изкореняването на исляма. След идването на власт на Партията на справедливостта и развитието тези три пункта се преоценяват.
От друга страна, при арменците се случиха две важни събития, които насърчават контактите с турците: независимостта на Армения от 1991 г. и квалификацията геноцид, отнесена към кланетата на босненци в Сребреница. Решението на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия от 2004 г., потвърдено през 2007 г., окуражи арменската страна да заговори за кланетата като за MedzYeghern – „Голямата катастрофа”, която, според арменската терминология, е равнозначна на геноцид.
Споменатата кампания за искане на прошка е важен обрат, но беше подкрепена само от 30 000 турци. В епоха, когато милиони турци ползват интернет и лесно биха откликнали, смятам, че броят на подписалите се е твърде незадоволителен. Стените рухват, но мостовете все още не са изградени.
Превод от френски Тони Николов
 


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”