Български  |  English

Нека говорят: мeжду мъдростта и глупостта

 
„Нека говорят“ е публицистично предаване, което цели да предоставя на зрителите възможността да чуят мненията на хора с различни гледни точки. Водещият Росен Петров се опитва да бъде актуален и модерен, като в същото време се опира и на традицията. Отделни сегменти на предаването са интересни и любопитни, но като цяло остава усещането за стремеж към евтина сензация и елементарна народопсихология, които да обяснят ситуацията и да бият по тънките струни на хората. Всичко това се случва, докато той демонстрира завидна неинформираност по разискваните въпроси – дали тя е реална или това е ролята, която сам си е отредил, вече е друг въпрос.
От предишните трудови взаимоотношения на Росен Петров със Слави Трифонов може да се очакват общи черти в екранната персона, която двамата демонстрират. Разбира се, по-вероятно е Трифонов да е бил дълги години под влиянието на Петров, отколкото сега да е обратното. Така или иначе, остава фактът, че водещият на „Нека говорят“ се опитва да експлоатира емоции, като национализъм и патриотизъм, и ги комбинира със социална загриженост. Подобна смес, разбира се, работи – все пак, много българи обичат да мислят за себе си в контекста на различни митологеми. Ние сме велика нация, ние сме люлката на европейската цивилизация, ние сме с по-дълга история от почти всички европейски държави... Сякаш това ни дава право на толкова много и всеки друг ни е длъжник! Росен Петров очевидно осъзнава склонността на нацията да робува на евтини фрази, но сам той допринася за подобно отношение със своята работа. Разбира се, телевизията е преди всичко комерсиален продукт и е в нейната природа да се възползва от митовете в обществото, но в случая това се прави твърде цинично от създателите на предаването, които не си дават сметка, че утвърждават недъзите, срещу които твърдят, че се борят. Естествено, вината не е само тяхна, нито е само на българското общество: световните медии също са заети от нуждата да представят сензации. Проблемът на българските им колеги е, че изглежда липсата на традиция и история на качествена журналистика води до възприемането само на негативните аспекти на западните медии, по-точно - само жаждата за сензационни новини и коментари. Този манталитет се задава от ръководствата на медиите и трябва да бъде следван, за да може едно предаване да има бъдеще. Това, в комбинация с гореспоменатите евтин национализъм и съмнително морализаторство, значително занижават „Нека говорят“ в съдържателно отношение.
Формално предаването е разделено на сегменти от по около двадесет минути. В някои от тях се изслушват мненията на гости, а в други водещият говори сам на зрителите. Когато се обръща директно към аудиторията си, Росен Петров заема ролята на всезнаещия мъдрец, който има правото и дори задължението да я поучава. Когато говори с гости, обаче, той често играе глупавия и неинформиран човек, на когото те разясняват обстановката. Тази снизходителност към зрителя, комбинирана с контрастните персони, които водещият играе, правят предаването неравно.
„Нека говорят“ представлява сравнително неуспешен опит за интересно публицистично предаване. Предоставянето на много информация на различни теми на малки хапки далеч не е изчерпателно. Това, в комбинация със стремежа за сензационност, снижава значително качеството му. И го влива в редовия поток на медийната среда на България. Изглежда, все още има какво да учим за демокрацията и за това как се прави свободна медия. Но Росен Петров едва ли би могъл да бъде наш учител.
още от автора
Пламен Кръстев e студент II курс кинознание, НАТФИЗ


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”