Думи срещу думи ( литература), брой 5 (2932), 10 февруари 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: Македонската шашма
Български  |  English

Македонската шашма

 

Младен Сърбиновски. Шашма. Вътрешноезиков превод от региолект на книжовен език Ана Кочева. Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2011
 
Преди десетина дни bTV излъчи предаване за строежите в Скопие и за македонската национална политика; удивлението тогава ме остави в безмълвна почуда. „Цирк на идентичността” и „деменция в националната идентичност”, произнесе Любчо Георгиевски. „В Македония да се чувстваш българин може да ти струва животът”, каза бивша македонска барета. Няколко дни по-късно прочетох романа „Шашма”от известния македонски писател Младен Сърбиновски, автор на разкази, есета, драми и три по-ранни романа. Заглавието е останало непреведено „от региолект на книжовен език”, но с това замисълът на творбата се е ограничил и опростил. На български език турската дума шашмак е придобила смисъла „нагла лъжа”, „съзнателна манипулация”, докато македонската й употреба (според Дигиталния речник на македонския език) означава грешка, объркване, както е и на турски език. Само това обяснява защо на представянето във ВТУ Сърбиновски твърди, че шашматрябва да се разбира като хаос (т.е. голямо объркване). И наистина, това не е роман за една (колкото и да е голяма) лъжа, а за историческото объркване, предизвикало екзистенциален хаос в един балкански регион, който за около век успява да се превърне в „последната тъмна дупка в Европа, израстък, при който времето е спряло”. Книгата възкресява най-добрите традиции на епическия роман, в който – както си спомняме от тетралогията на Талев – времето, историята и политиката се „нанизват” по връвта на един род. Епохите в македонския свят се сменят със скоростта на поколенията, а театърът на историята се разиграва върху сцената на град Скопие с неговите „места на паметта”: Камен мост, старата еврейска махала, Бит-пазар... В центъра на града-свят стои една фурна, фурната на Зафировци, а гърненцето с маята за хляб сякаш подквасва и възпроизвежда самия живот – поне до онзи момент, в който един партизанин героично се изпикава в него. Има обаче и друга мая – тази на българското самосъзнание, което македонците опазват през турско, после през сръбско и през фашистко време, но след това колективно започват да губят в юго-славянското братство, за да се стигне да днешния фарс, в който идеологическите интереси дирижират етническия спектакъл на група комедианти-политици. За да разберете патоса на книгата и смелостта на нейния автор, ще цитирам обобщението на епизода с пожара в църквата „Св. Богородица”, когато изгаря безценният иконостас на дебърските резбари: „Гореше българска Македония, в която македонските българи бяха маята, добродушният бацил, а другите, по-малките – брашното... рушеше се циментът, взривният елемент на македонската народностна шарения, в който всички бяха профилирани и на всички им беше добре сред мнозинството от добродушни македонски българи, а в контакта си с тях другите ставаха по-образовани и се изкачваха на по-високо равнище в културно отношение...”.
Сагата притежава класическа кръгова композиция: започва и завършва с живота на един скопски евреин, Йосиф, по улиците на стария град. Повествованието се разгръща във времето между турското изселване по време на Балканската война и налудните грандомански строежи от наши дни. Времепространството вътре е литературно населено с десетки фигури и съдби. Едно от най-големите достойнства на текста е панорамата на исторически личности, умело и убедително портретирани с по няколко щриха. Тук са сръбският цар Александър и неговият гениален убиец Владо Черноземски, харамията Тодор Александров и „компютърният” мозък на Организацията Ванче Михайлов, писателите Талев и Елин Пелин. Особено интересни са страниците, които разказват за спасяването на българските евреи и възкресяват така незаслужено забравените фигури на Димитър Пешев, заместник-председател на Народното събрание, и митрополит Стефан; каква потресна разлика с днешните ни владици и депутати! И понеже всичко днешно е добре забравено старо, добре е да си спомним и примера на варненския владика Йосиф, който е имал достатъчно достойнство и сила, за да се извини и поиска от хората прошка, тъй като е поддържал Закона за защита на държавата. Повествованието е това, което ще нарека реформиран реализъм: традиционните разгърнати описания на места и характери са разнообразени с по-модерни културни екскурси – към философията на Платон, живописта на Енгр, архетипите на Юнг, символа на коварната и безсмъртна Шашма... Носталгията по онази Македония, в която етническото приятелство е било ежедневие, избликва в поетични апологии на скопските гълъби, на дървените мостчета, на балканската музика. В дисонанс с художественото въздействие на добрия разказ попадат само някои оголено публицистични места, като списъкът с културни фигури (От Наум и Климент до Борис Христов) с български произход или напълно излишният реторичен монолог на Йосиф в края на текста. Въпреки това, романът е четивен и увлекателен. Недоумявам единствено как е възможно престижно университетско издателство да остави един и същи човек за преводач, редактор и коректор на тази книга – защото резултатът е крайно неакадемичен, дори не ми се говори...
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”