Реплика от ложата (театър), брой 5 (2932), 10 февруари 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: Наивистична миниатюра за здравата дъска
Български  |  English

Наивистична миниатюра за здравата дъска

 
„Рицар на светия дух” от Боян Папазов. Режисьор Маргарита Младенова. Сценография и костюми Даниела Олег Ляхова. Музика Асен Аврамов. С участието на Иван Бърнев, Валентин Ганев, Ана Пападопулу, Валентин Танев, Станислав Ганчев, Петко Венелинов, Васил Дуев, Теодор Елмазов. Народен театър „Иван Вазов” - камерна сцена. Премиера 15 декември 2011.
 
Ядосан на инатливия оптимизъм на Светъл Дух, Фильо Гологана откъсва една дъска от оградата зад гърба си, поставя я над дупката в дъсчения под и го приканва тържествуващо: „Можеш ли да се облегнеш на гнила дъска?”. Валентин Ганев произнася тази реплика в стила на сценичния наивизъм, изразявайки едновременно и прелялата чаша на търпението на Алековия приятел Филарет Гологанов, и детинското увлечение на актьор, който за пръв път стъпва на сцената. Репликата не присъства в отпечатаната пиеса на Боян Папазов. Тя е родена от духа на играта. От духа на една наивистична игра, която Маргарита Младенова и Даниела Ляхова са избрали като най-подходяща форма за тази пиеса.
Сценографката е превърнала камерната сцена в дъсчена игрова площадка, чиято задна част е едновременно параван за „куклите”, разигравани от въображението/алкохолния делириум на Филарет Гологанов, и ограда, над която в гротесково-поетична стилистика наднича тъповатата компания на Петър Минков. Дъсченият под (вечен символ на сцената) се оказва скован от доста „гнили” дъски и актьорите пропадат в широки дупки по време на играта. Но и тук-там - от здрави дъски. Една от тях се превръща в люлка на Светъл Дух. Както е в най-добрите случаи, сценографията трансформира функционално пространството, умно и елегантно внушавайки на сетивно-образно равнище основния смислов пласт на представлението. А той е изграден чрез конфликта между наглата простащина, прагматичния конформизъм, изобретателното дебелоочие на Бай Ганьо, въплътени от Петър-Минковата компания, и образованата почтителност към човешкото достойнство, просвещенската вяра във вроденото у всеки добро и безкористната посветеност на Интелектуалеца на кауза, въплътени от Алеко Константинов/Светъл Дух.
С други думи, в процеса срещу Бай Ганьо като символ на българската нация се изправя каузата на Алеко за модернизираната страна, която заслужава тази нация. Казано с езика на социологията, това е конфликтът между възпроизвеждащите се структурни дефекти на българското общество и държава поради възпроизвеждащата се висока критична маса на прагматичната, безогледна и конформистка простащина и критично тънкия пласт на интелигенцията, готова да следва каузи. Казано с езика на притчата, това е конфликтът между гнилите дъски и здравата дъска. Казано накратко, представлението изважда отново един от основните, по различен начин завръщащи се в българската история, конфликти.
Маргарита Младенова се интересува от него отдавна. Например, в представлението си по Смирненски в Сатиричния театър, което „на ролери” следваше също принципа на откровената театрална игра. Или в „В полите на Витоша” през 90-те, когато Атанас Атанасов изигра с Христофоров изящния образ на нарцистичния български интелигент, пропуснал убийственото зловоние на същата „гнила” среда, която убива Мила. В „Рицар на Светия дух” тя представя образа на българския интелигент, залагайки този път на друга негова страна - на слабата, но пък здрава традиция на Духа, чиято чиста форма е Алеко. Фигуративно казано, залага на тази „весело” люлееща се здрава дъска, без която дъсчената постройка на българското общество напълно би пропаднала.
Спектакълът започва в кода на класическия изобразителен Русоистки наивизъм, продължава в пластиката на карнавалната игра, с която актьорите се справят много добре, за да премине в откритото разиграване на Процеса, в който Светъл Дух се връща като защитник на убийците си. Трудната, заради заряда на „положителния герой”, роля на Светъл Дух Иван Бърнев изиграва в пластичната линия на голяма крачеща по сцената детска играчка, без излишен патос и с вглъбената сериозност на юродивия, който е всъщност Божи човек. Поради огромната рутина, натрупана с подобни роли, Валентин Танев (може да из)играе със „затворени очи” ужасяващата с наивната си простащина фигура на Петър Минков, водейки заразително младите, готови на всичко, момчета. Прочути Байганьови реплики, като „Правителството наше” или „Ти ще целунеш ръка…Аз – двете”, му прилягат меко като ръкавица.
И друг път съм писала, че пиесите на Боян Папазов са изпитание за сцената – заради полифоничната си структура, заради йероглифната за външния поглед игра с пластовете на българския език, заради вдаденото си преосмисляне на българската култура, разполагайки я в мисловни традиции на световни литературни образци като Достоевски, например. „Рицар на светия дух” не е изключение. И в нея можем да открием в най-високия й, универсален пласт повтарящите се мотиви на събуждащите се в модерния човек Бесове, но и неговото Боготърсене. И в нея присъства в самата езикова пластичност гестусът на юродивия, гротесковата игра, типична за скоморохите. Затова пиесите му трябва да се играят с много специално чувство за хумор, което и в най-добрите им постановки убягва.
Този път сцената не само е издържала изпитанието, но е пресрещнала текста в щастлива игра, отключваща скритите му резерви. Макар да е съкратила сцените с двореца и скопците, добавяйки стихотворенията на Подвързачов, Маргарита Младенова е дала пълноценен израз на различните пластове в пиесата чрез сценичната форма на наивистичната миниатюра.
Въпреки че притчовият елемент винаги препраща към живота извън сцената, спектакълът й цели не толкова аналогиите със сегашното отчайващо състояние на българското общество, в което са особено модни воплите на изживяващи се като интелектуалци поп- и тв-звезди за „вродената простотия” на българина. Тя залага най-вече на въображението на актьорите, на силата на текста и театралната фикция, на интелигентната игра, на разума и на милосърдието, с една дума - на „здравата дъска” в днешния български човек. На нея биха могли с доверие да стъпят не само зрителите, но и много от отчаяните от реформи театрали. Биха могли.
Но вече дочувам гласа на Валентин-Таневия Петър Минков: „Ти като ги редиш тез приказки, вярваш ли си?”
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”