Думи срещу думи ( литература), брой 4 (2666), 03 февруари 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: Гледано от запад, четено на изток
Български  |  English

Гледано от запад, четено на изток

 

Поне в определени кръгове, за книгата на Мирослав Пенков се говореше месеци, преди да излезе на български. Не на последно място за това, защото, освен на български, тя излиза на още единадесет езика. Този факт автоматично прави 29-годишния Пенков трети в класацията на най-превежданите български автори след 1989 (след Алек Попов и Георги Господинов, и непосредствено преди Йордан Радичков)[1]. Ако, разбира се, го сметнем за „български автор“. Едно от интересните неща, произлизащи от „казуса Мирослав Пенков“, е все по-проблемната дефиниция на това понятие. Книгата му е написана на английски език, издадена е от голямо американско издателство, обаче българският й превод е дело на самия автор. Освен това, писането на Мирослав Пенков не стои тотално извън българската литературна традиция, както е, да речем, при Илия Троянов или Капка Касабова. Напротив, в него се долавя силно ехо от литературата на 60-те и 70-те, като навярно Николай Хайтов е първото име, което идва наум.
Разказите в сборника, някои от които са по-скоро новели, поставят любопитни предизвикателства пред българската публика, особено пред тази, която е отвикнала да чете Хайтов и съвременниците му. За чуждите публики разказите на Пенков навярно са умерено екзотични и едновременно с това попадащи в познат контекст. От Маркес до Кадаре, от Рушди до Александър Хемон, мнозина са авторите, които далеч от родината си пишат изрично за нея с методи, люшкащи се между магическия реализъм и абсурда. (Апропо, успехът на Пенков започва тогава, когато Рушди избира неговия разказ „Как купихме Ленин“ в своята антология на най-добрите американски разкази за годината). В български контекст, обаче, „На изток от запада“ хвърля немалко ръкавици. Една такава ръкавица е въпросната шейсетарско-седемдесетарска традиция, валидна за Пенков, но като цяло изоставена от повечето български писатели днес. Друга е екзотизацията. Нужно е да се подчертае, че тези разкази в никакъв случай не са изградени върху кръчмарски клишета за смешните, бедни и прости българи (чели сме и такива). Мирослав Пенков никога не преминава границата между спонтанната екзотизация и преднамереното експлоатиране на различието; и в резултат историите му никога не лъхат на гнило, напротив: миришат свежо. Но при цялата им чистосърдечност, в съзнателното панорамно-фикционално представяне на България остава едно трудно отстранимо трънче. Аз лично се справих с това трънче по начин, който на свой ред повдига много въпроси за това, как четем „екзотични“ автори: представих си, че книгата разказва не за България, а за Еквадор. Това изместване ми позволи да я чета с погледа на онези, за които е писана, но постави още по-остро проблема за екзотизацията и лекотата, с която й се отдаваме, ако не се отнася за нас.
Решението на Мирослав Пенков да преведе сам книгата си също е особено интересно, защото преводът прелива в пренаписване: някои детайли са променени или допълнително „овкусени“ с познати за тукашния читател реалии, от друга страна, езикът на българската версия на моменти е по един „литературен“ начин леко архаичен. Така българското издание поставя ред увлекателни въпроси за природата на превода, за търсенето на съвършения превод и отказа от него, за теориите, че преводът е възможен само като пренаписване. На тези въпроси вероятно ще се спра по-нататък в друг текст.
Колкото до самите текстове, това определено са много сръчно разказани истории, разкриващи внимателна и дългогодишна работа, довела до култивирана лекота на писането. Сюжетите са силни, поставените проблеми – дълбоки, символният пласт работи фино, абсурдът е точно дозиран и дори в по-мрачните истории е вложен непосредствен хумор, който особено ми допадна. С две думи, международният успех на книгата не е случаен, а четенето й в България ще е крайно любопитно да се проследи.
 


[1]Според изследването на фондация „Следваща страница“ Превод и преход от януари 2011г.
още от автора


2 - 27.03.2012 19:13

Мирослав Пенков
От: Maria Gilina
Това е твърде крайно! И Вазов е имитирал, ама какво от това. В това изкуство, като във всяко друго, има учители и ученици. И художниците се учат от други художници, и музикантите се влияят от други музиканти. Какво изненадващо има да откриваме в текстовете на един автор харакатер и стил, присъщи за друг, в случая отдавна "неактивен", творец. Вероятно Хайтов щеше да се зарадва, ако беше жив, защото едва ли са били толкова много тези, които са го "изплагиатствали" приживе. Лично аз харесвам разказите на Мирослав Пенков - личи си, че е чел много, че знае и че му се пише, а и го прави добре, пак със знание. Не мисля, че книгата ще бъде забравена още утре. Лично аз я прочетох и я имам у дома. Аз няма да я забравя още утре. Може да забравя детайлите след време, но ще ми остане приятния вкус. Има голяма вероятност и децата ми да я прочетат.
И в заключение ще кажа, че е хубаво да се радваме на новата си литература и да я подкрепяме, особено когато го заслужава.
1 - 02.02.2012 22:50

Пенков
От: Zlatka

Пенков е изплагиатствал Хайтов. Но понеже никой на запад не е чел последния - няма как да се възмути. Ако не беше Рушди (чийто последни творби са слаби и бяха съсипани от критиката) - и ако не беше ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ властваща в литературния естаблишмент на Европа и САЩ (но не и на литературния пазар)-Мирослав никога нямаше да бъде публикуван. Толерантността към културните спекуланти няма край - но в крайна сметка, кой ще си спомня утре за тази книга? Никой.

  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”