Български  |  English

Тъга по непостижимата протестантска етика. Разговор с Румен Аврамов

 
- Има една – поне така се разказва - шеговита наздравица на българското офицерство от началото на ХХ век, която гласи: „Господа офицери, китайците са на Орлов мост”. Докато Европа се суети, взряна в себе си, една сила набира мощ като че ли по своя си източен маниер?
- Е, не са на Орлов мост, но са вече в Ловеч... Без да разбирам тази страна, усещането ми е, че тя набира мощ, но знае и реалните й граници, не пристъпва отвъд тях. Китай днес е пълноправен участник в играта. Държи голяма част от американския дълг, което е и плюс, и минус, защото е хванат в мъртва хватка с американците. Но, в същото време, тази държава все още не е зрялата икономическа сила, каквото е била, да кажем, Англия в момента, когато става световен лидер - около индустриалната революция - или пък Америка около Първата световна война, когато поема щафетата от британците. На Китай му липсва вътрешна компактност, социална хомогенност, здрава банкова система, свобода на движението на капиталите, за да изпълнява пълноценно тази функция. Междувременно, изчаква търпеливо часа си.
- Самото им нежелание да ревалоризиратат юана... Това не е ли просто за изтощаване на Запада с ниските китайски заплати, с големия износ...
- Естествено, една корекция на валутата ще ги засегне, но и работната им сила няма вечно да бъде нископлатена... Конкурентоспособността на Китай се крепи на евтиния труд и евтиния юан. Тези преимущества не са вечни. Полека-лека, не за година-две, а в дългосрочна перспектива, те ще започнат да се топят и фабриката на света ще трябва пак да се мести другаде.
- Последно за Китай: какво е отношението между политическия режим и този икономически просперитет в Китай?
- Не мога да дам информиран отговор. Разсъждавам само от позицията на общи съображения. Очевидно е, че поне засега режимът не спъва бързия растеж. Въпросът е докога съществуващото статукво ще е приемливо. Отдалече изглежда, че то урежда достатъчно много участници в играта, че икономическата либерализация е съвместима с политическата централизация, че идеологията не е пречка. Това съчетание, впрочем, поставя под съмнение политически коректната теза на Вашингтонския консенсус, че демокрацията е най-добрата среда за растежа. А и от друга страна – трудно ми е дори да си представя какво би се случило при политически катаклизъм в Китай... „Демократизирането“ на тази страна (както и угасването на растежа й) със сигурност би разпалило конфликти с дестабилизиращ ефект.
- А междувременно Европа като че загива...
- Е, не загива, губи се. В момента (както, впрочем, във всеки момент) живеем върху плъзгащи се пясъци, в период, през който се напасва съотношението на силите между центровете и движещите сили на световната икономика. По най-различни причини Европа е в губещата част. Тя трябва да управлява загубите, отстъплението си, да не кажа упадъка си. Америка също не е в блестящо положение. Засега ясно изглежда само това, че динамиката идва от Азия, откъм Тихия океан.
- А тези мерки, които западаща Европа взима, това затягане на колана няма ли да доведе до замразяване на икономическата ситуация, на нивото на живот. Говори се даже за сваляне на равнище на живот в някои от държавите.
- То е неизбежно. В Гърция виждаме как се реже (по-скоро - опитва да се реже) на живо. Другият път да се излезе от дългова криза е чрез инфлацията или което е еднакво - чрез девалвация. Така се постига същият резултат, но по по-невидим начин и най-вече - без по телевизията да се появяват инспектори от „тройки“ (МВФ, ЕЦБ, ЕС), които да нареждат това или онова, както днес става в Гърция. Те пак ще дойдат, но след това, когато икономиката ще трябва да се стабилизира от инфлацията. Думата ми е, че замразяване или понижаване равнището на живот, опити за рязане на привилегии ще има при всички случаи. А веднъж придобити, привилегии или права се премахват най-трудно, от тях никой не отстъпва без бой. И започва великата какофония защо едни страдат, а други не или по-малко…
- Не е въпросът само до привилегиите и правата. Въпросът е за цяло едно общество, което се е самосъздало да функционира в условията, да го кажем така, на обилни постъпления. Какво става, когато постъпленията намалеят, с инфраструктура, културни институти, научни институти и т.н. – те трябва да се поддържат поне на сегашното ниво.
- А защо да трябва да се поддържа сегашното ниво? Кой е определил нивото, което да се поддържа?
- Например инфраструктурата - ако не се поддържа на това ниво, на което е създадена, целият живот на обществото се обърква. Е, можем да кажем, че се променя... Какво ще правят гърците със стадионите, които си построиха?
- И които са една от причините за хала им. Очевидно с подреждането на приоритетите е станала грешка и Олимпиадата от 2004 г. не е била по техните сили. Тази грешка и подобни на нея трябва да се коригират, но те вече са повлекли със себе си други. Любопитно и неслучайно е, че именно по повод олимпийските обекти стана толкова показателният за гръцкото общество корупционен скандал със заменките на един от тях с неравностойно имущество на потъналия в богатство атонски манастир Ватопед. Негови монаси-трейдъри отдавна играят на финансовите пазари, за да запазват и множат богатството на обителта. Корекциите на грешки и пренареждането на приоритети са конфликтна работа. Губещите се бунтуват, крайният резултат е въпрос на съотношение на сили.
- В САЩ вече има случаи на фалиращи градове. Две гишета в общината на един град обслужват 700 хиляди души. За една трета от един друг град общината официално заявява, че повече не може да поддържа инфраструктурата, не може да плаща осветление, не може да плаща охрана. Тоест, градският живот заминава. В най-буквален смисъл той се разпада.
- Няма как да не се погледне и от другата страна на уравнението или по-точно - на неравенството. От някъде трябва да се намерят средства за този градски живот и единият възможен източник е дълг.
- Дълг, но някой трябва да ти го даде.
- Сега всички проклинат зависимостта от пазарите, но все пак те са, които посредничат, за да може някой да получи пари. Другият път е парите да се напечатат. Това е законово допустимо (не говоря за целесъобразност) за американския Федерален резерв и за Банк ъф Ингланд, но не и за Европейската централна банка. Забраната пред ЕЦБ е в сърцевината на конструкцията - ще създадем обща валута, бяха решили бащите-основатели на еврото, но тя ще се емитира от банка, която няма да може да бъде принуждавана да печата, както се казваше някога, необезпечени пари. Точно този принцип е атакуван днес покрай дълговата криза. И въпреки писаните правила, политиците все пак намират начин да оказват натиск върху ЕЦБ тя да изкупува боклучавите облигации на закъсалите държави, като Гърция и Италия.
- А какво би трябвало да означава обстоятелството, че реално англичаните напуснаха Европа?
- Означава, че едно фактическо състояние на нещата е официализирано. Те никога не са присъствали духом в ЕС. Там са само по съвсем точно премерен интерес. В някакви моменти от миналото и по отделни проблеми са се приближавали до континентална Европа, но си остават чужди на нея. В момента от Съюза ги отдалечава независимата им парична политика, както и съпротивата срещу регулации, които малко по малко си пробиват път. Изглежда през 60-те години Де Гол беше прав да държи Великобритания настрани от зараждаща се обединена Европа.
- Съпротива срещу какви регулации?
- Например т.нар. такса върху финансовите транзакции, лансирана най-вече от Никола Саркози. Англичаните основателно смятат, че това ще влоши позициите на Ситито като световен финансов център. Ако си в държава, където финансовите транзакции не са обложени, естествено си в по-конкурентно положение, отколкото ако си на парижката борса или другаде, където това може да стане. Не че е станало или че непременно ще се случи...
- А това какво би дало реално на Европа?
- Таксата би донесла някакви лесни пари на бюджета и в същото време ще изгони други от икономика. Балансът е въпрос на сметки. Интуитивно изглежда отрицателен. Във всеки случай, това е стъпка, която би трябвало да се приеме едновременно и от всички, без изключения.
- Да харчиш само колкото печелиш – това ли е протестантската етика?
- И това. Но виждаме колко трудно става. Нагонът за заобикаляне на тези ограничения е по човешки разбираем и изключително силен. След войната в Европа (до голяма степен като отговор на съветския модел) се роди икономика, където тези граници станаха много разтегливи вследствие на огромно и многопосочно преразпределение; на „държавата на благоденствието“ с всичките й вече финансово издишащи социални системи. Същевременно корпоративният капитализъм намери свои си вратички да избягва принудите. В тази икономика протестантската етика е изтикана в учебниците и в дребния бизнес, като тъкмо от Запад започнаха да идват послания на комуналност...
- Да, но тази комуналност дава усещането за комфорт на техните жители. Ние се стремим към нея.
- Тя дава такова усещане тъкмо защото замита под килима строгите рационални изисквания. Нормално е такъв комфорт да бъде обект на желание за много хора.
- Е, не е ли най-важното хората да живеят добре?
- Важно е, но също толкова важно е икономиката да може да си го позволи. Този комфорт е винаги за сметка на нещо друго и до време.
- Според теорията за циклите, това колко време ще трае? Къде се намираме в момента?
- С икономическите си сетива човек различава циклите от около 8-10 години, в които (средно) около 6-7 са добри, останалите са кризисни. Но няма единствена теория, нито единствен цикъл. Ако говорим за дългите цикли на Кондратиев (от около 50 години), ние се намираме в период, който прилича на междувоенния. Такъв фазов преход, когато много от старите инструменти не работят, а още не са намерени новите. Онова, което Европа преживява през 20-те и през 30-те години, е сходно със случващото се в момента. Огромният дълг, натрупан през войната, след нея трябваше да бъде погасяван, което доведе до дефлационни политики, по късно и до Депресията. И после, през 30-те години, идва Кейнс. Той и идеологията му не са толкова важни с рецептите им за излизане от депресията, колкото с това, че след войната определиха модела на икономически растеж в Европа и в Америка, който окончателно изчерпа себе си през 70-те. На негово място дойдоха по-либерални политики и след още един Кондратиев цикъл – днешната криза. Търсенето на път за излизане от нея засега не е особено успешно.
- Трябва да се измисли нещо ново, така ли? Въобще възможно ли е да се измисли нова икономическа теория?
- Разбира се, че е възможно. Но икономическата неокласика, която е дълбоката основа на господстващата парадигма от 80-те години насам, в момента не изглежда заплашена и разклатена.
- Ревизия на неолиберализма?
- Не, а и неолиберализмът не е академично понятие. Той е идеологически етикет. Факт е, че академичните изследвания от 70-те години насам стигнаха до редица изводи, които навеждат към по-пазарни решения. Въпреки краха от 2008 г. и провъзгласената смърт на либерализма, обаче, засега не се е очертало нещо принципно ново. Като претенция за новост се сервира преди всичко претоплено кейнсианство. Но то не се е наложило нито в университетите, нито в големите международни институции. Битува като проповеди за ширпотреба на талантливи пропагандатори (неокласици в предишното им академично битие, за което и получиха Нобеловите си награди), като Пол Кругмън или Джоузеф Стиглиц. В практиката, разбира се, има много идеологически неоцветен прагматизъм, решаване проблеми на парче, без оглед на това към коя теория принадлежат инструментите.
- А има ли нужда от нова теория?
- Да не повтаряме очевидното, че всяка теория трябва да се поставя под съмнение, че науката се движи чрез постоянно ревизиране на наличните теории. Безпътицата в икономическата политика също сочи натам.
- Няма ли в практиката някакво усилие за реабилитация на държавата като по-активен играч?
- Реабилитация е пак идеологическа оценка.
- Е, ние работим с идеологически категории, а не с академични.
- След 2008-а държавата направи много неща, защото се налагаше да се действа и то бързо. В момента се лекуват страничните ефекти от прилаганите лекарства, плаща се цената им. Натрупаният дълг и дефицитите са следствие (и) от първосигналните реакции отпреди две-три години. Тогава по политическа или икономическа целесъобразност се взимаха спешни решения, чиито смисъл със задна дата се разбира по-добре.
- Кой дава пари на държавите?
- На Гърция парите идват от ЕС и МВФ. Ирландия и Португалия също използват средства на чужди данъкоплатци. Тези три държави бяха в положение, в което не можеха да се рефинансират от пазарите при поносими лихви. Като цяло, през настоящата година ще трябва да се погасят и подновят при нови условия колосални количества задължения и на държавния, и на частния сектор. В абсолютен размер най-много пари ще погълне американското правителство. Някъде най-долу в това подреждане, но със значима тежест за нас, стоят облигациите, които преди десетилетие си пакетираха и емитираха Велчев/Катев.
- А в тези пазари не се ли намесват активно азиатските играчи - и оттук може ли да се направи някакво спекулативно заключение, че азиатските играчи в известен смисъл дестабилизират Европа, като не участват достатъчно активно в...
- В тази връзка разбирайте азиатските играчи не толкова като банки, колкото като държави, притежаващи огромни валутни резерви. Еврото ще бъде стабилизирано може би и с китайски пари – това е и политически, не само икономически факт.
- Един елементарен въпрос: има ли някъде отвън желание еврото да бъде разклатено?
- От всяка валутна криза някой прави много пари (това Джордж Сорос го знае най-добре), други губят. Но не е в интерес на стабилността, на хомеостазиса на глобалната икономика еврото да изчезне. Една система с по-малко валути е по-устойчива от система с много. А че еврото си има фабричен дефект, е ясно, кризата помогна той да се забележи отчетливо и с просто око. Американските коментари с известно злорадство и високомерие потриват ръце. Но това е по-скоро интелектуален реванш на икономисти, които - отдавна са го казвали - искрено не разбират как може да функционира ЕС, изразяват чувство за превъзходство на една работеща федерална система над разногласна и недофедерализирана Европа.
- Как гледате на прогнозата, че в близките 5-10-15 години на света ще му се наложи да си създаде обща валута.
- Това не е сериозно. Светът е прекалено разнороден, за да отговаря на условията за паричен съюз, които Робърт Мъндел изписа в мрамора още през 60-те години на ХХ век. Възможни са само регионални образувания. Китай прави малки, но систематично целенасочени крачки към интернационализиране на юана и превръщането му в резервна валута. В средносрочна и доста мъглява перспектива това може да се превърне в основа за нова парична уния в части от Азия.
- Но е ясно, че не ни управлява здрав разум. Така ли е?
- Текущият политически интерес не се управлява от здравия разум, това е сигурно. Смислените дългосрочни промени стават въпреки този интерес.
- Къде е здравият разум въобще в този свят? Къде е положен той?
- Здрав разум има например в протестантската етика, за която вече говорихме и която е издърпала нагоре капитализма в героичната епоха на налагането му. С цялата си сивота, простота и прозаичност, тя гради стабилност. Може би в момента това звучи нелепо, но здрав разум има и в проекта за европейска обща валута. Плод на политическо визионерство, той засега е подкопаван точно от политическото разноезичие в Европа.
- Политическо или културно?
- И културно. То е израз не само на разминаващи се политически календари и конюнктурни цели в отделните държави, но и на културни различия между тях. Еврото е създадено по волята на малък на брой страни, идеята е от времето, когато Съюзът беше компактен, съставен от 12, а не от 27 члена. Съмненията на икономисти , че еврото няма бъдеще, идват от разбирането им, че то е силова политическа, а не естествена икономическа конструкция. Мисля, обаче, че тъкмо това го спасява. В еврото е инвестиран прекалено голям политически капитал, за да бъде допуснато, въпреки всичките му дефекти, да изчезне. По-вероятно е да стане обратното – в името на запазването му мъчително и постепенно да се правят опити за коригиране на политическите несъвършенства на Европа. Едно от тях е парализиращото лицемерно и фиктивно „равноправие“. За да се спаси еврото, сега се отива към вариант, в който малките страни нямат блокиращ глас по важни въпроси, а ще го има всяка една от най-големите. За да се премахне шума в системата, трябва да се легитимира фактическото положение на нещата.
- Нашата, българската финансова политика, има се предвид лицето Симеон Дянков, нали много се гордее, че сме първите, дето сме измислили златното правило?
- Определено не сме първите. Освен това, въпросното лице и началника му представят замисления фискален съюз като включване в някакъв клуб на отличници. Всъщност, на нас, както и на всички останали, е дадена възможност, ако искат, да се присъединят към структура, която се отнася до еврозоната. Поискаха (някои с известни условия) да влязат всички, освен Англия. Разграничителната линия не е между отличници и двойкаджии, а между желаещи и нежелаещи. Друг въпрос е, че все още не е съвсем ясно как това ще се случи на практика.
- А нашата бюджетна политика в крайна сметка не е ли достатъчно рестриктивна, за да удържа балансите в държавата?
- Засега бюджетният дефицит е, общо взето, в разумни рамки.
- Това не ни ли дава някакво преимущество?
- Предимството е, че се избягва натрупване на дълг и съответната по-голяма уязвимост.
- А ако ние бяхме в ситуацията на Гърция в момента, без да сме в Еврозоната, щяха ли да ни помагат?
- Никой във или извън еврозоната досега не е бил в ситуацията на Гърция. През тежка криза премина Унгария при предишното правителство, а сега при новия авторитарен режим на Виктор Орбан се е запътила в същата посока. В първия случай се измисли ad hoc механизъм, с който пожарът да бъде гасен съвместно от МВФ, ЕЦБ и Европейската Комисия. Спасителните мерки за страните вън от еврозоната са ситуационни, те не налагат ревизия на договорите и на цялата конструкция. Освен това, България е прекалено дребна - от нас нито може да тръгне опасна зараза, нито гасенето на евентуален пожар би представлявало някаква особена трудност.
- Социологът Улрих Бек смята, че основната слабост на нашата цивилизация е, че това е цивилизация, основана на кредита. Т. е. основана на предоверяването. Взимаш заеми, за да можеш да развиеш производство, за да можеш да ги погасиш, за да взимаш после пак заеми... Тичане срещу бъдещето. Дали стягане на коланите в Европа, тези 3% и т.н. не работят срещу тази цивилизационна норма?
- От разцвета на Венеция и на италианските градове през ХІV-ХV век насам всички икономики малко или много почиват на банков кредит. Въпросът не е в това, че икономиката е обърната към бъдещето, а как да се овладяват, управляват и гарантират рисковете. Кредитът, като всяко действие, което почива върху някаква оценка за бъдещето, носи рискове.
- България въобще не мисли за развитие на производството или поне не се чува...
- Какво означава България да мисли? Нацията? Правителството? Президентът? Някой министър? Какво може да направи всяка една от тези инстанции, за да развива производството?
- Примерно, дават икономически облекчения в една или в друга област.
- В България индустрията се насърчава от 1895 г., а апогеят беше през комунистическите години. Тъжната история на тази наглед толкова благородна активност се свързва с грешни приоритети, погълнали грешни пари и не донесли резултати, с фаворизирани съсловия и отрасли, с използване на учредените привилегии и ниши от нямащи никакво отношение към тях лица и фирми, с превземане с политически цели на изградените институционални структури… И когато по някакви причини се наложи да бъдат премахнати облекчения, срещу държавата застават отгледаните от самата нея групови, съсловни, професионални и кланови интереси.
От това вече сме се напатили, но то далеч не се случва само у нас. Икономики като например корейската, които всеки български ентусиаст на „стимулираното развитие“ под път и над път възторжено превъзнася, раждат чудовища. Корейските конгломерати са дърпали количествените стопански показатели напред и в същото време са създали всесилни образувания, които гангренясват обществото и управлението на държавата.
За да се върнем към българското развитие, е най-добре да погледнем отново какво се случи през „добрите години“ (едни от най-добрите в историята ни), които започнаха в началото на века и привършиха към 2008. През този период бяхме реципиенти на капитал, растежът дойде от свободни капитали в глобален мащаб, от стимулирания с тях вътрешен кредит и надуване на балони. Истината (не само за нас) е, че следващият рунд на растеж ще се появи с поредния балон, тоест, с комбинация от налични пари и привлекателни или технологично перспективни активи. Какви ще бъдат те, още не знаем.
- И къде е здравият разум?
- В идеалния случай всеки би трябвало да е отговорен за поетите от него рискове. А в действителност, всеки от икономическите актьори се опитва да прехвърля загуби, да стовари резултатите от погрешно направени сметки върху други. Цялата икономическа история може да се чете по този начин. Държавата е един от тези актьори и днес виждаме как Гърция се спасява с парите на германците и с поемане на загуби от частните й кредитори. Но не е само държавата. Това правят също банки и предприемачи. Практикува го и населението (т.е. прелъстявания електорат), защото какво друго е, например, борбата за субсидии, фиксирането на дотирани цени за регулирани услуги. Да не говорим за укриването на данъци. Така икономката се превръща в много сложна плетеница от интереси, лошо поети рискове и трансфери. Някак си се забравя предисторията на кризата, която е като на всички предишни кризи – къса памет, слепота към риска до момента, когато се види какво се е натворило, кое от инвестираното вирее, кое не, къде е поет разумен и къде - неразумен риск.
- Гледахме по една телевизия Ренета Инджова, която направи поколенческо изказване. Вашето поколение икономисти, от чието име Инджова говореше, наистина ли се чувства губещо? Излъгано, забравено, неоценено...
- Ставаше дума не за поколение, а за по-тесен и съвсем конкретен неформален кръг. През втората половина на 70-те и през 80-те години този наш кръг по различни начини се опитваше да се разграничи и от предходното поколение, и от собствените ни връстници. Писал съм за него другаде (Бел. ред. н Комуналният капитализъм (2007), т. III, с. 315-324 и в Пари и де/стабилизация в България, 1948-1989 (2008), с. 281-329)
След промените пътищата ни тръгнаха в различни посоки. Някои влязоха в политиката, други се докоснаха до финансите, трети запазиха по-съзерцателен и аналитичен поглед, имаше и комбинации от тези позиции. Разпадът, разбира се, беше съпроводен от личен драматизъм. Но, погледнато ретроспективно, това беше естественото развитие на подобна общност, изправена пред съвършено нова ситуация. И, всъщност, в следващите си траектории всеки от нас намери своето адекватно място, прояви тъкмо качествата и недостатъците, които къде по-ясно, къде по-несъзнателно култивираше още преди 1989 г.
- Защо вашият кръг се разпадна? Наблюдаваме сега едни млади икономисти, чиито генезис е около Института за пазарна икономика на Красен Станчев, които се държат здраво един за друг, заявявайки се като неолиберали.
- По-скоро либертарианци. Паралелът е интересен. Мисля, че основната разлика с нашия кръг е нееднаквият социален опит. Ние узрявахме заедно, във взаимна критика, в по-остър или по-мек сблъсък със себеподобните, в допълване и надбягване. При онези условия (това по-младото поколение не може да разбере) всичко се случваше в една открито идеологически обременена, монолитна, служебно добре структурирана и строго йерархизирана среда. Проявите на некомформизъм в нея можеха да взимат различни форми. За едни (говоря не за кръга ни) всеки жест на несъгласие имаше смисъл сам за себе си, независимо от качеството на съдържанието: така, особено в края на режима, се изговаряха маса възбуждащи обществото глупости. Обратно, за нас над всичко беше произведеното знание да е различно – и като дълбочина и метод, и като начин на изложение, и като изразяване на позицията. Четейки днес писанията ни от онези години, човек ще попадне на представи, които не са издържали на времето, или на неподготвеност за предстоящото. Навсякъде в кръга ни, обаче, се чувстваше мисловно напрежение и търсене на гледна точка, която да се отличава от общоприетия език и писане. В края на краищата, на нас се наложи да се отнасяме критично към собствената си школовка, да се самообразоваме, а след един повратен момент - и да заработим в парадигма, която нямаше нищо общо с онова, на което са ни учили.
Младите хора, които споменавате, не са изживявали тръпката на противопоставянето, на преосмислянето, на движение срещу (встрани от) течението, което може да донесе и негативи. В днешната „демокрация“ да се върви срещу преобладаващите нагласи, краткосрочните цели на политиците или икономическото невежество на общественото мнение е ефектно и не носи рискове. В тази група четат правилните книги, говорят правилните неща, възхищават се от точните, най-прогресивните образци. Дори развиват „национално обидена“ поза – как навън България не е призната по достойнство, как случващото се у нас дава непознати рецепти за успех.
Мисля, че когато повтарят и преповтарят някои базисни истини, те вършат полезна работа, защото ограждат дебата, поставят забележими колчета в него, внасят здрав разум. Но да се спре дотук не стига. Ако не продължиш нататък с провокацията, се лишаваш от творчески интелектуален или житейски дискомфорт и сблъсък, от стимулиращи съмнения. Ставаш епигон, започваш да раждаш банални послания, стигаш до това да имаш един отговор (намалявай данъците!) на всички въпроси. Това отблъсква публиката.
- Ситуацията вас ви разпръсна, докато новите не ги разпръсква. Напротив, тя ги сплотява, така ли?
- Новите институционални форми като неправителствените организации създават по-малко поводи за разделения. Има възможност за безпроблемно съжителство на ниши, за по-автономно съществуване. Освен това, от тези места най-вече се коментира и анализира. Ако някой от въпросните млади хора влезе във властта, езикът и погледът му ще се променят.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
Декември 2011 г.


1 - 12.01.2012 16:44

За протестанската етика
От: Николай Колев
Честита Нова година на екипа на вестника!Жалко е,че не излизате всеки ден.В цялата българска преса, с малки изключения, е трудно да се намерят толкова сериозни и смислени текстове, колкото на вашите страници.Като разговора с г-н Аврамов например.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”