Български  |  English

След насилието следва насилие

 

В киното традиционен финал е сцената, в която най-накрая лошият си получава заслуженото. В тазгодишния анимационен кинохит „Кунг-фу панда 2“ огненото кълбо, което злият паун Лорд Шен хвърля по пандата, се отклонява от траекторията си благодарение на магическите й сили, обръща се към тиранина и го унищожава. По този начин пандата не само си отмъщава, но и спечелва симпатиите на публиката. Причината е, че нейните действие са в съостветствие с широкото разбиране за морално легитимното отмъщение: така наречената „поетична справедливост” създава от драматичния конфликт една последователно свързана и завършена история.

Идеята за това, че доброто трябва да възтържествува със сила над злото и че е справедливо непоправимият тиранин да бъде убит, представлява архаичен мотив за действие, който е дълбоко вкоренен в колективното подсъзнание и на модерните общества. Затова тази идея е използвана не само в бруталните блокбастъри, но и в сантиментални епоси като анимационния филм „Цар лъв” – най-успешната лента на Уолт Дисни, в която Симба - законният наследник на трона, събаря тиранина Скар от трона. Тъй като Скар е виновен за смъртта на бащата на Симба, и той трябва да умре – а не да бъде изпъден в пустинята, окован във вериги или изправен на съд. Защо се получава така, че във филмите никой не иска да види върховенството на закона?
И практиката в киното намира своето потвърждение в смъртта на Муамар Кадафи – явно в епохата на международното право убиването на тиранин изглежда приемливо. Жълтата преса аплодира смъртта му, а масовата публика приема като положителен факта, че един човек, отговорен за смъртта на толкова много хора, е убит от ръцете на своите противници. Това е една древна история, бродеща из всички култури.
Цицерон казва: Всяко средство е справедливо срещу беззаконието на тиранина.
В Стария завет, например, има няколко примера за смърт, които водят след себе си до убийства. Най-известният случай е Юдит – отмъстителката, която се промъква в лагера на тиранина Олоферн и му отрязва главата. Но не Библията е измислила първа принципа „око за око”. Достатъчно е да си припомним историята на Кришна, чиито родители са хвърлени в затвора от незаконно възкачилия се на престора цар Канша и чиито братя и сестри са убити. Идва ден, когато Кришна убива царя-убиец и това му действие е напълно в логиката на удара, който носи свободата.
Но дали смъртта на тиранина е етически приемлива? Философията отдавна се занимава с този въпрос, разглеждайки го като морален проблем. В „Държавата” Платон определя тиранията като най-лошата форма на управление, а тиранина - като егоцентрична, необуздана и водена единствено от силните си страсти и страхове личност, която е като прототип на Кадафи. Но въпреки това, Платон не призовава тираните да бъдат убивани. В същото време, неговият съвременник Ксенофонт казва: който отстрани тиранин, извършва героизъм.
Подобни вероломни мисли измъчват и Рим, когато републиката става империя. Тацит ни осведомява, че по онова време убийството на тиранина е било предмет на разгорещени спорове в школите по реториката – вероятно по същия начин, както днес медийните анализатори обсъждат кризата на капитализма. С убийството на Цезар - ликвидатора на републиката, ораторите се сдобиват с пример, който могат да използват при аргументацията си. Само половин година по-късно Цицерон пише трактата си De officiis, в който защитава от морална гледна точка убийството на тиранина, защото то е продиктувано от съображения за политическа целесъобразност. Щетите от действията на тиранина са твърде големи и оправдат всяко едно средство за прекратяване на тяхното нанасяне. И с подобни съображения днес ние все още аргументираме неотменимото си право на съпротива. Въпреки това, неговите защитници са постоянно под заплаха: Малко след Цезар Цицерон също загубва живота си - той е убит по заповед на Марк Антоний, който застава начело на Рим.
Християнството дава радикален отговор на въпроса дали е оправдано убийството на тиранина. В Новия завет за първи път категорично се отхвърля старата идея за поетичната справедливост, която стои в основата на платоновите и цицероновите тезиси. Убиването на тиранина е несъвместимо с идеята на Новия завет за християнската любов към враговете. За апостол Павел всяка власт идва от Бога и заради това на нея не трябва да се посяга. Ето защо ранното християнство познава не героичното убийство на тиранина, а мъченичеството.
Но когато християнството се налага, църквата си запазва правото да предприема действия. През ХІІ век Джон от Солсбъри говори за правото да убиеш тиранин, защото тиранията е светотатство срещу духа на справедливостта и по този начин - и срещу самия Бог. По време на религиозните войни идеята за това право бива радикализирана. Испанският йезуит Хуан де Мариана казва, че убийството на владетелите тирани трябва да се смята за законно; то трябва да бъде приветствано, а бъдещите поколения да го приемат за славно дело. Като тук не трябва да се пренебрегва фактът, че за йезуитите тиранинът не е просто развратникът, за който говори Платон, а преди всичко човекът, който действа в противоречие с интересите на католицизма.
Но едва Френската революция скъсва с толерантността от Новия завет. За Сен-Жюст нещата са ясни: тиранинът е подкопал суверенитета на народа и е узурпирал властта. Заради това си престъпление той трябва да умре. Междувременно, след диктатори, като Хитлер и Сталин, правото на съпротива срещу тиранина се превръща в аргумент на здравия разум. И оттогава навсякъде, където бъде убит тиранин, усещането е: „Справедливостта възтържествува” (така каза Обама след убийството на Осама бин Ладен).
Ето защо културната история, свързана с проблема за убийството на тиранина, ни предлага днес да приветстваме смъртта на Кадафи като дело на старото поетично правосъдие. Проблемът, обаче, е в кръговата структура на употребата на сила. Ако на насилието се отговори с насилие, то продължава да съществува. Не само от митологията, но и от реалната история си спомняме за герои, които сваляха тирани от престолите им, а по-късно сами се превръщаха в такива. Подобна драма се разкри пред очите на световната общественост по време на Френската революция, а Наполеон може да се смята за прототип на падналите герои. Дори и Робеспиер, който в последните дни на монархията се обявяваше за премахване на смъртното наказание, когато взе властта, започна да го обожествява. Същото се случи и по време на революцията в Русия - едва бе свален царят, и освободителите се превърнаха в новите автократи.
Масовото кино не познава тази драма или пък не разполага с нужните качества, за да я пресъздаде. Възможен ли е пробив в кръговото движение на насилието? Убийството на Кадафи със сигурност няма да сложи край на досегашния ход на историята. За да стане това, поетичната справедливост трябва да бъде заменена с транснационално правосъдие. То няма да приеме огледалния образ на отмъщението, а ще гарантира прозрачен процес.
А за неговото започване мога да посоча най-малко две причини. Първата е свързана с жертвите на тиранина: по време на процеса ще се говори за престъпленията на тиранина на един терапевтичен език, който може да постигне въздействие, сравнимо с това на психоанализата. Второ, ние познаваме епизоди от европейската история, когато болезнени спомени от миналото не са били напълно преодолени, водейки до постоянния страх, че призракът на злото отново може да се върне, но под друга маска. Вероятно за мнозина един съдебен процес срещу Кадафи не би се смятал нито за „поетична справедливост”, нито за „завършена история”, но щеше да бъде важна стъпка по дългия път към една функционираща демокрация.
 
Ди цайт , 30 октомври 2011
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”