Български  |  English

Невероятният роман за еврото

Статията на Ромен Гюбер „Невероятният роман за еврото”, публикувана във френския седмичник „Le Point”, бе отличена в категорията „Печатни медии” с годишната награда за журналистика на Европейския парламент. Паричното й изражение - 5000 евро, бе връчено на Гюбер на 19 октомври по време на специална церемония в Европейския парламент, водена от неговия председател Йежи Бузек. Според журито, статията отговаря на всички критерии за добра разследваща журналистика, която в същото време е и образователна и помага за разбирането на същността на еврото. Ромен Гюбер работи в „Le Point” от 1994 г. Десет години е бил във външнополитическия отдел на изданието, а от 2004 г. отговаря за икономическите теми в него. Той е автор и на няколко книги, една от които е със заглавието „Френската арогантност”. 

 

Невероятният роман за еврото

 
Аксел Вебер се отказва. Жан-Клод Трише няма да бъде наследен от германец. Щурмът на французите срещу този отявлен консерватор уцели в десетката. Ангела Меркел пожертва своя боец. Един вид, само за да наложи пакта си за конкурентоспособност. Скърцане със зъби... Пазарите дебнат плячката си – еврото. Историята на единната валута не е само история на парите. Със своите мошеничества, удари под кръста и егоизъм, тази история напомня на черен роман. Понякога, но по-рядко, това е една красива история на красивата политика с голямо „п”, в която колективната амбиция напомня, че може да премества планини. При всички случаи, това е една любопитна сага. Понеже не желаеха да видят как Западът се смалява, докато Китай се превръща във втора по големина икономика, шепа политически лидери се хвърлиха в приключението. И понякога забравят 317-те милиона европейци, които живеят с тази странна валута в джобовете си; техните страсти, безпокойства и ядове... И понякога забравят, че всичко това отново може да бъде поставено под въпрос. Срещаме се с Жак Льо Гоф, големия историк на Средновековието. В неговия апартамент в Париж, където планини от книги заплашват да ни затрупат като лавина, а авторът на Средновековието и парите често избухва в смях. „Припомнете ми кога беше създадено еврото... И кога беше въведено в употреба... Януари 2002 г.!” И ни разказва за четири века войни с катапулти и арбалети, благодарение на които една държава е можело да бъде докарана до просешка тояга за период от 30 години. Епопея, в която европейските крале поставят в ред държавните финанси посредством стратегическо съюзничество, увенчавано с женитба. „Еврото е на десет години... Малко е младичко”, шеговито коментира Льо Гоф. По тези причини Le Point се опита да пресъздаде първите десет години на това тайнствено и вдигащо много врява приключение.
 
Разговорът в Лач
Днес е 4 януари 1990 г. Намираме се в Лач, в селската къща на Франсоа Митеран. Берлинската стена е паднала няколко седмици по-рано. Френският президент посреща германския канцлер Хелмут Кол. В продължение на три часа двамата мъже водят разпокъсан разговор. Най-вече за обединението на Германия. И много - за единната валута. В онзи ден, при отсъствието на армията от съветници, двамата отварят сърцата си. Митеран не крие нищо от своите страхове. Кол разказва какво означава да бъдеш начело на една разделена на две страна. Малко по малко, в хода на разговора, Митеран сваля гарда: Кол може да обедини страната си. А германецът се отказва и от последните си съпротиви и най-сетне дава на Митеран една точна дата – датата на действителното въвеждане на единната европейска валута, която за французите е най-доброто средство за балансиране влиянието на бъдещата голяма Германия. Тази сцена, която съветникът на Митеран - Жак Атали, често разказва, ще остане може би след 30 или 100 години в книгите по история, за да символизира създаването на еврото. Атали не казва нищо за споглежданията и мълчанията. Но можем да си представим как проскърцват боровете на Лач и как лабрадорът на Митеран послушно обикаля около двамата. Можем да си представим как разговорът се отклонява към някоя книга или жена. Без съмнение и към войната. Можем да си представим романтизма на момента...
 
Безсънието на Делор
Когато на Жак Делор му се споменава за този разговор в Лач, бившият председател на Европейската комисия (1985-1994) не успява да скрие гнева си. Той свива устни, повдига рамене, пие чаша вода, за да успокои кашлицата си, и най-после си възвръща настроението. Дори почти се усмихва... „Еврото не е родено от сделка под масата между Митеран и Кол. Иначе то никога не би било факт. То е колективно дело. Беше изработено и закърмено благодарение на малките стъпки, на насърчаващите действия и на амбицията на малки и големи страни. Ясно е, че бе необходимо белгийците, италианците или холандците също да видят ползата от него. Имаше работа, много работа...” И Делор започва да изрежда списък от срещи на върха, събрания, неформални срещи, състояли се след средата на 80-те години и довели до създаването на еврото. Основаването на „Европейската валутна змия” през 1972 г., Единният европейски акт от 1986 г., Комитетът „Делор” (1989)[1], изборът на политиката на строгостта от страна на Франция през 1983 г., разработените от Комисията „пакети”. Дълго време Делор е мълчал. Днес той е забравил легендарната си предпазливост и повдига булото над някои малки тайни, за които никога не е разказвал: за тайните му разговори с Реймон Бар, Валери Жискар Д’Естен или Хелмут Шмит, които вече били вън от политиката, но с които се е съветвал много, за да придвижи проекта напред; за тактиките му да повлияе на държавните лидери, минавайки през ковчежниците на държавните хазни или шефовете на Централната банка; както и за неговото непрестанно лобиране – като например, решаващият, по думите му, обяд на четири очи с Хелмут Кол през 1988 г. Делор, обаче, споделя и за своите поражения: като например идеята, която никога не е успял да прокара, но винаги е защитавал, да включи и критерия за безработица в прословутия Пакт за стабилност, който е обхващал само бюджетните дефицити (3% от БВП) и публичния дълг (60% от БВП). „Идеята не беше да се създаде икономическо управление, държавните глави не го желаеха. А да се наложи на всички, които се присъединяваха към единната валута, една социална цел, която би ги задължила да съгласуват своите икономически политики. Само че, ето... Пазарната идеология победи.” Когато човек слуша Жак Делор, няма как да не усети неговата гордост. Най-вече за това, че се е наложил да се приеме социалната част в договора от Маастрихт. „През нощта след тази среща на върха не ни остана много време за сън.” Но човек усеща и неговата фрустрация: ако през 90-те години европейските правителства се бяха вслушали в думите му, кризата от 2010 г. със сигурност щеше да бъде избегната... Той е убеден в това. После рови в една огромна папка лични архиви. „Виждате ли, тук, в тази реч, вече говорех за това. Казвах го и в тази нота. Трябва да има икономическа съгласуваност. Погледнете...”
 
Трише и немската бира
На 10 декември 1991 г. в Маастрихт политиците дават зелена светлина... От тази дата във всяка страна трябва да започнат като в Германия дебати, референдуми, поправка на основни закони. Остава да се въведат конкретните механизми за функциониране на единната валута. А за технократите се очертава цяло едно десетилетие работа. Във всяка страна те държат рула. Германците от Германската централна банка не искат и да чуят за солидарност между страните. Съгласни са за единната валута, но всеки да отговаря единствено за своите действия; за своите грешки, за своите добри или лоши изпълнения. За своето икономическо управление. Това е предварителното условие. Ксавие Муска, навремето млад служител в държавната хазна (днес главен секретар в Елисейския дворец), си спомня: „Пишехме нота след нота, за да обясним, че е необходима поне минимална икономическа координация. И че тя не бива да бъде оркестрирана от съвета на финансовите министри.” Едно благочестиво пожелание. Има и друга тема, по която германците са неотстъпчиви: независимостта на централните банки, които трябва да бъдат освободени напълно от политическо покровителство. По този пункт Германската централна банка си намира достойни съюзници в лицето на технократите от съседните държави. Като Жан-Клод Трише (начело на държавната хазна от 1987 до 1993 г., а след това управител на Банк дьо Франс). Но технократите са с вързани ръце. Докато те денонощно градят бъдещата европейска валутна архитектура, политиците непрекъснато им се месят. Така, за да бъде отслабена тежестта на Германия, френските политици изискват – и постигат – Гърция по-бързичко да влезе в еврозоната. Въпреки че са много скептични по отношение на тази идея, френските технократи са длъжни да я защитават пред колегите си. Йоахим Битерлих е бил по онова време съветник по въпросите на външната политика на Хелмут Кол. Днес, покръстил се във вярата на частния бизнес и работещ в голямо френско предприятие, той си спомня за някои от тези понякога сюрреалистични битки, в които смехотворното изкривявало същественото. „Жан-Клод Трише беше получил нареждане от френските политици на всяка цена да защитава думата “екю”, която да обозначава бъдещата обща валута. Нещо, което ние не можехме да приемем, защото тази дума извикваше в нас асоциацията с бирата “екю”. Като образцов войник, Трише работеше по въпроса по време на всяко съвещание. Но беше очевадно и самият той го знаеше, че всичко това има много малко значение в сравнение с други залози.”
 
Ами ако Кол е направил голяма глупост?
Сега отиваме на май 1998 г., в Брюксел, по време на европейски съвет, който не е съвсем като останалите. След шест месеца еврото ще бъде действителност. Европейците ще изчакат още малко (до 1 януари 2002 г.), за да сложат еврото в личните си портфейли. Но на финансовите пазари националните валути скоро ще трябва да изчезнат. Тази среща на върха трябва да излъчи първия президент на Европейската централна банка. И Жак Ширак направо е побеснял. Цели шест месеца вече той води битки срещу кандидатурата на холандеца Вим Дуйзенберг. Френският президент има чувството, че са го преметнали: управителите на централните национални банки малко по малко са наложили този свой избор на правителствата. За най-голямо удовлетворение на германците, за които Дуйзенберг е изцяло „правоверен” спрямо линията на Бундесбанк. А Ширак иска французин – Жан-Клод Трише. И няма да отстъпи. Тази вечер президентът ще разкрие пред своите колеги една тайна договорка между Франсоа Митеран и Хелмут Кол отпреди няколко месеца: седалището на Европейската централна банка да е във Франкфурт срещу това, французин да е на върха на нейното управление. Кол пронизва Ширак с поглед, но отказва да нагнетява ситуацията. Замълчава си. Присъстващият в залата Дуйзенберг е победен. Ширак се развилнява и пита Дуйзенберг на каква възраст е, за да го пречупи. Под сурдинка подхвърля: „Няма да ме разиграва някакъв си дребен функционер.” И най-сетне е намерен компромис: за половин мандат Дуйзенберг ще отстъпи мястото си на Трише. Щетите са огромни. Всъщност, на Кол след шест месеца му предстоят избори, отвътре му кипи. По-късно той ще съжалява, че „свързаният с някои решения национален престиж” е „струвал много време”. Той ще признае също, че около тази история е изживял един от най-трудните моменти на европейското изграждане. Дотук се вижда, че еврото започва зле...
 
Пазарите спят, да се възползваме...
1 януари 2002 г.: европейците имат евро в личните си портфейли. Но за какво отсега нататък ще служи Банк дьо Франс? Нейната история не свършва в края на 90-те. Тя бива покривана с брезенти, пребоядисвана, опасвана със скелета... През 2011 г. холът, който води към величествените салони в стил ампир, има право да бъде леко обновен. А Кристиан Ноайе демонстрира хаплив хумор: „Виждате ли, инвестираме в бъдещето...” Банк дьо Франс се намира на улица “Ла Врийер” от двеста години. Бившият втори в Европейската централна банка (1998-2003) и управител на Банк дьо Франс от осем години, Ноайе е убеден, че в неговата институция още има живот и разказва за първите крачки на еврото, които нарича „странен момент”: „Вземете англо-саксонската преса от онова време - това бе отприщване на чувства на омраза към нашата валута. Имаше уводни статии, написани с невероятна неприязън; не ни даваха и две години. След това, обаче, циниците трябваше да се съгласят с очевидното...” Много бързо централните банки в Азия и Близкия изток закупиха евро, за да захранят резервите си: еврото стана благонадеждно, солидно, все едно мощта на германската марка се бе превърнала в щит за цялата еврозона. Финансовите пазари забравиха, че националните икономически реалности в различните страни нямаха нищо общо помежду си и отказваха да видят, че някои се бяха разпищолили. Лесни пари... Ноайе си спомня добре Жан-Клод Трише, който на всяка среща на върха и на всяко съвещание вадел от джоба на сакото си листа с малки обезпокояващи графики, на които били подчертани числата с цената на труда в тази и тази държава и конкурентоспособността на една спрямо друга (и това не било по време на мандата му). Ноайе има спомени и за политици, повдигащи равнодушно рамене, които, задлъжнявайки малко по-малко, проклинали „силното евро” пред своите публики.
 
Жак и Герхард погребват пакта
Берлин, септември 2003 г., в градината на канцлерството. „Оказва се, че дъщеря ми, която е на 13 години, преди година реши да предпочете френския пред латинския и то заради френския президент. Впрочем, тя значително напредва...” Отношенията между Герхард Шрьодер и Жак Ширак не винаги са били слънчеви. Но от няколко месеца двамата ходят ръка за ръка. В този момент и двамата имат една и съща грижа: бидейки начело на двете най-мощни икономики на континента, те са в криза. Докато Ирландия и Испания демонстрират бесен ръст и изрядни публични отчети, нито единият, нито другият спазват още критериите на Маастрихт, прословутия Пакт за стабилност, който ограничава бюджетния дефицит на държавите от еврозоната до 3% от БВП. В онзи ден, след като разказва за дъщеря си, която учи френски, германецът погребва Пакта за стабилност: „Трябва да поддържаме растежа, а не да го неутрализираме. Това е мисията на всички европейци.”
Ширак ликува вътрешно. Това е неговото отмъщение. През 1995 г. германският министър на финансите Тео Вайгел „продава” идеята за Пакта за стабилност на Жан Артиус, тогава френски министър на икономиката и финансите. Идеята е проста: да се приеме едно правило на играта, за да не се позволи на страните с по-разпуснати бюджети да се „възползват” от усилията на другите.
Осем години по-късно, чувайки как Шрьодер критикува пакта, Ширак прелива от радост, но се прави на сдържан. И оставя на премиера си Жан-Пиер Рафарен да обясни посланието на онези, които не са го разбрали, в една новинарска емисия: „Моето първо задължение е заетостта. А не да представям математически уравнения и да решавам задачки, за да бъде доволно едно или друго бюро в Брюксел”. Когато в седалището на Европейската централна банка на 36-ия етаж на “Кайзерщрасе” във Франкфурт чуват за първи път думите на Шрьодер и Ширак, членовете на ръководството се задавят. Те разбират, че са загубили играта. Вече месеци наред пактът понася удари от всички политици. Дори председателят на Европейската комисия Романо Проди се присъединява: „Пактът е глупав и прекалено строг.” Пазителите на еврото са прозорливи. Те действително са загубили играта: в нощта на 23 срещу 24 ноември 2003 г. съветът на ЕКОФИН[2] решава да не прилага Пакта за стабилност и растеж. Европейската централна банка пуска оплакване до Европейския съд относно неспазването на договорите. Изготвеното години по-късно становище ще се опита да помири агнето и вълка. Но злото е сторено. Ако двете най-големи държави в еврозоната вече не спазват пакта...
 
Летен ден в Сен Мало, телефонната линия прекъсва
Четвъртък, 9 август 2007 г. Жан-Клод Трише от няколко дни е със семейството си в къщата си в Сен Мало. Най-после може да си поеме въздух. В градчето, което толкова много обича, той се чувства добре. Чете любимите си поети (страстно обича Рьоне Шар), разхожда се часове наред с развети от вятъра коси. Но през онази сутрин, в 7.30 ч., по телефона му се обажда Франческо Пападия. Италианецът е един от стълбовете на Европейската централна банка. Работи в продължение на 25 години в Италианската национална банка и се присъединява към екипа във Франкфурт малко преди въвеждането на еврото. Пападия е шеф на отдела за пазарни операции в Европейската централна банка и то на постоянен пост. Като стар познавач на пазарните операции, той е бил свидетел на стотици спазми на финансовите пазари. Но никога не е виждал това, което сега се случва: пред очите му се заражда тайфун. Спадът на всички азиатски борси се движи с 10%, 15%., с 20%... Вече месеци наред борсите се колебаят нагоре-надолу и никой няма ясна представа за влиянието на прословутите американски ипотечни заеми. Но до онзи момент това все пак е само борсова криза.
Новото е, че европейските банки вече не си отпускат заеми. Това означава, че системата е останала на сухо. Доверието е изчерпано. И ето че този път кризата наистина е факт - кризата започва. Трише проклина скапания си телефон, който прекъсва от време навреме. Интернет връзката в курортното му местенце също е отвратителна. Ще трябва да се върне във Франкфурт възможно най-бързо. Но от Сен Мало са няколко часа път..., а подобно закъснение е неприемливо. В 10 часа е организирана телефонна конференция с всички управители на централни банки в еврозоната, като повечето от тях също са по курортните си местенца. Европейската централна банка трябва незабавно да удари - здраво и зрелищно. Дискусията трае два часа. Трише е убедителен и в резултат на конференцията е публикувано комюнике от три реда: „Европейската централна банка забелязва напрежения на европейския валутен пазар и решава да подпише всички направени предложения.” За широката публика това не означава нищо. А за пазарите означава, че ЕЦБ ще отпусне толкова пари, колкото са необходими на европейските банки. Нещо невиждано! В края на деня 50 банки искат пари от ЕЦБ. Общата отпусната сума е 95 милиарда евро... И това сработва. Но е само отсрочка...
 
Малките тайни на Нунавук
Намираме се в Нунавук в големия канадски север. Джулио Тремонти е раздразнен. На този ден, 4 февруари 2010 г., докато целият свят е в криза вече повече от година, Канада приема срещата на Г-8 и Г-20. Официално големите ще обсъждат местата с данъчен рай, регулацията и морализирането на капитализма, и пр. Но италианският министър на икономиката Джулио Тремонти тъкмо е открил, че (френската му колежка – бел.ред.) Кристин Лагард, германският министър на финансите Волфганг Шойбле, Жан-Клод Трише и някои други като Жан-Клод Юнкер, който ръководи Еврогрупата, вече месеци наред преговарят зад гърба му. Темата на техните разговори е рискът от криза заради националните дългове.
През него ден икономическият съветник на Обама, Тим Гайтнър, обяснява на европейците, че САЩ се безпокоят. Те са сигурни, че пазарите подготвят щурм срещу някои европейски страни, които са изоставили обслужването на публичните си дългове. Французите и германците признават, че вече повече от година залягат над задачата по справянето със същия проблем и че са стигнали до същите заключения. В действителност, те ликуват. Няколко месеца по-рано, по време на общото събрание на МВФ в Истанбул, американците обстойно обясняват на европейците, че те трябва да изберат икономическия растеж вместо ограничителните мерки, докато в същото време Европейската централна банка, французи и германци вече мислят за exit-стратегии - варварска дума, която означава най-добрия начин да се сложи край на плановете за растеж, които със сигурност ще стимулират националните икономики, но ще увеличат бюджетните дефицити до невиждани съотношения. На същия този 4 февруари Тремонти с изумление открива и че малката неформална група тайно обсъжда възможни сценарии на реакция при евентуално сриване на страна от еврозоната. Така че той въобще не е доволен...
„Всъщност, разговорите между ЕЦБ, Франция и Германия започнаха след фалита на “Лемън Брадърс” през септември 2008 г.”, спомня си Ксавие Муска, по онова време начело на държавната хазна, а днес икономически съветник на Саркози в Елисейския дворец.
Но през есента на 2008 г. погледите са насочени към банките. Почти навсякъде по света държавите спасяват националните си банки, въвеждат планове за растеж и отпускат края на бюджетния дефицит като цяло, за да могат социалните мрежи да функционират на пълни обороти. Но всичко това, все пак, трябва да се финансира... Любопитен факт е, че прословутите спредове, които произвеждат дискриминация между смятани за сигурни и за нестабилни държави, едва помръдват. Тъй като пазарните оператори бягат от борсата и се обръщат към финансовите стойности, те с радост отпускат още и още пари на правителствата - преди всичко, когато последните са високо класирани от рейтинговите агенции. От Атина до Дъблин, през Париж и Рим, еврозоната е стабилна. За момента...
 
Вечеря в Манхатън
„Филе миньон”. Това е менюто, което брокерската къща Монес, Креспи, Харт и Ко бе измислила за своята годишна гала вечеря на 8 декември 2010 г. На нея присъстват всички по-големи хедж фондове в света. Нещо повече, когато Доналд Морган взима микрофона, публиката изпада в захлас. Преди - важна клечка във Федералния резерв в Ню Йорк, днес той се е ориентирал към частната сфера и ръководи Бригейд Капитал. Той е смятан за един от най-големите експерти по публични дългове. Прави се на пророк на задаващи се лоши дни: еврозоната повече не трябва да се смята за стабилна, а всяка страна трябва да се изследва като отделен случай. Това не е заговор. Но всички го слушат, кимайки с глава. Джордж Сорос, „човекът, който събори Банк ъф Ингланд” в началото на 90-те, е привлечен от идеята. Той носи в себе си бъдещата си статия за Файненшъл таймс. И ще я публикува 15 дни по-късно: „Финансовото оцеляване на Атина няма да реши проблема за бъдещето на еврото”.
 
Лъжи на един гръцки остров
Бюджетният дефицит е не 6.5% от БВП, а... 12%! Що се отнася до публичния дълг, той надхвърля 100%. Георгиос Папандреу не е пироман, а тъкмо е спечелил изборите в Гърция. В момента сме октомври 2010 г., той е обещал много на своите избиратели. Но сега трябва да ги накара да разберат, че се налага да забравят за тези обещания от предизборната кампания. И той стоварва кривите дърва върху своите предшественици. Играта с официалните статистики е стара гръцка традиция. Пет години по-рано, по време на предишна промяна на правителството, гърците вече бяха признали на своите европейски партньори, че техните публични дългове не са 2% от БВП през 2000 г., нито 1.4% през 2001 г. и 2002 г., а са съответно 4.1% и 3.7%... „През 2003 г. гърците дори пробиха тавана на дефицита. С усмивка на лицето, те ни заявяваха, че “това е заради олимпийските игри”, спомня си Ксавие Моска, който през 2005 г. е начело на френската хазна и лидер сред колегите си в Европа. Отегчената Европейска комисия изпраща мисии, за да се опита да прекрати статистическите практики на Атина. Но без успех. А и пазарите не реагират. В крайна сметка, оценената с три „А” Гърция беше с малка тежест в европейския БВП... А освен това, случващото се устройваше доста хора.
Евро срещу доларПрез януари 1999 г. едно евро се разменя срещу 1.16 долара. Неговата най-ниска стойност (октомври 2000 г.): 1 евро = 0.80 долара Неговата най-висока стойност (юли 2008 г.): 1 евро = 1.60 долара.
„Много лесно е да хвърлим камък по гърците”, казва Матийо Пигас, шеф на “Лазар”, който днес съветва гръцкото правителство и от година ходи по два-три пъти в месеца в хотел „Великобритания” в Атина, за да помага на Папандреу да не потъне корабът му. „Става дума за колективна отговорност на всички европейци. Много страни направиха смели финансови натъкмявания, за да маскират или скрият публичния си дълг. Никой не искаше да му гледат в чинията.” Тази забележка става още по-солена, когато си спомним, че Пигас дълго време работеше в държавната хазна в Берси, а след това в кабинета на Доминик Строс-Кан и Лоран Фабиус отново във френското министерство на финансите... През същия този октомври на 2010 г., когато разбират за лъжите на Папандреу, анализаторите от рейтинговите агенции вече нямат никакво желание да се смеят... “Стандарт енд Пуърс” поставя страната под надзор. “Фич” понижава рейтинга на емитираните от Атина държавни заеми. Въпреки призивите от Париж за незабавна намеса, германците си мълчат и отказват да се включат, за да спасяват страна от средиземноморските държави. Те са бесни. Този път никой вече не се смее.
 
Една нощ за 750 милиарда евро
По случайност, 7 май 2010 г. се оказва петък. И толкова по-добре. Понеже в края на този ден в сградата “Юстус Липсиус” в Брюксел цари смут. Погребални физиономии: заключителната вечеря на европейската среща на върха тъкмо е приключила и никой не е докоснал нито аспержите, нито шоколадовия десерт. Това е катастрофа: еврозоната е на път да имплозира, а еврото да изчезне. Въпреки оповестения седмица по-рано план за помощ от 110 милиарда евро, Гърция отново не е в състояние да плаща. Пазарите повече не желаят да й заемат пари. Впрочем, това важи и за Испания и Португалия. Трише прави няколкоминутно експозе: тази криза вече не е само гръцка. Това е криза на еврозоната, казва той, и за да успокоим паникьосания пазар, трябва да бъдем креативни. Никола Саркози предлага спасителен план от няколко десетки милиарда евро, координиран от Европейската комисия. Ангела Меркел отхвърля подобно предложение. Никой не обелва и дума рисковете да бъдат поети от всички. В малката зала на френската делегация, която е украсена с една снимка на Бриджит Бардо, Трише, Саркози и Меркел учестяват частните си разговори. Останалите яростно протестират. От благоприличие Меркел и Саркози са поканили Берлускони и Сапатеро. Нужни са няколко минути, за да им обяснят, че ще промотират обща фискална политика. Но всички знаят, че не става дума за това. Часът е 0.30 и Саркози не може да устои на желанието да обясни на журналистите своята идея за „чадър”, координиран от Европейската комисия. Берлускони с усмивка обяснява, че планът е вдъхновен от италианците. Меркел напуска Брюксел, без да обели нито дума.
Двоен език:Ширак през 1993 г.: „Еврото е машина за губене на гласове. Колкото повече говориш за него, толкова по-малко ти носи.” Ширак през 1995 г.: „Упреците, отправяни към единната валута, са несправедливи. Не тя ни налага принудите, а състоянието на нашите финанси.”
Неделя, 9 май. Часът е 15.00. Европейската комисия разпространява „доклад”, вместо ордьовър. Става дума за нещо близко до френското предложение от петък. Остават девет часа, за да бъде спасено еврото, преди да са отворили азиатските финансови пазари. Започва надбягването с времето... И като в добрите сценарии, във всяка минута се случва нов обрат. На Волфганг Шойбле му призлява и е приет в клиниката “Сен Люк” в Брюксел. На негово място идва германският вътрешен министър Томас де Мезиер, който е на разходка в гората близо до Дрезден, когато Меркел се свързва с него, за да го повика. А крайният час наближава.
Кавги и надвиквания. Министрите изпращат SMS-и – съответно на държавните глави и на министър-председателите. Кристин Лагард води два разговора едновременно. Единият е с колегите й от Г-8 по нейния “Блекбъри”, а другият - по айфона й с Елисейския дворец. Като през това време слуша какво се казва в залата на ЕКОФИН. Като човек дипломат, тя често успокоява колегите си, които повишават тон. Британецът Алистър Дарлинг присъства на своя последен съвет на европейските министри. Няколко дни по-рано лейбъристите са загубили изборите. И той вече не знае каква точно позиция да заеме. Шефът на Германската централна банка Аксел Вебер, за когото казват, че има всички шансове да бъде следващият президент на Европейската централна банка на мястото на Трише, гневно изсумтява, когато научава, че някои представители обсъждат в детайли механизъм, който е неприемлив за германците. ДСК[3] извива ръце, за да надуе плика с пари, с който МВФ иска да участва в схемата, докато в същото време много европейци продължават и до днес да отхвърлят намесата на неговата институция. Австрийският министър, който е непушач, се затваря с Жан-Клод Юнкер в едно помещение, запазено за онези, които не могат да минат без цигара, за да проведат консултация.
„През онази вечер никой не натрапи своето его, разказва Лагард. Компасите на всички ни сочеха в една посока. А сме 27 правови държави и живеем в 27 различни ситуации с 27 национални истории. Ето така работи Европа.” В 01.45 часа идва въздишката на облекчение. Европейските държави, Европейската централна банка и МВФ слагат 750 милиарда долара на масата. Пазарите са охладени. Еврото е спасено.
След няколко месеца ще дойде кризата на ирландските банки. И френско-германският опит в името на конкурентоспособността целият Европейски съюз да бъде скроен по мерките на германския икономически модел... Романът за еврото едва сега започва. Тези, които го пишат, могат да го превърнат в черен роман или в история с хепиенд.
Le Point, 17 февруари 2011 г.
Превод от френски Момчил Христов
 
Някои от споменатите
Валери Жискар Д’Естен – президент на Франция (1974-1981)
Герхард Шрьодер – канцлер на Германия (1998-2005)
Доминик Строс-Кан – френски министър на финансите (1997-1999) и директор на МВФ (2007-2011)
Лоран Фабиус – министър председател на Франция (1984-1986)
Реймон Бар - министър председател на Франция (1976-1981)
Хелмут Шмит, канцлер на Германия (1974-1982) 


[1]През 1988-1989 г. Делор е председател на комисия, която е натоварена да изучи проекта за икономически и валутен съюз. Нейните изводи имат силно влияние върху икономическата и валутна част на Маастрихтския договор. (Бел. ред.)
[2]Съветът на Европейския съюз по икономически и финансови въпроси. (Бел. ред.)
[3]Доминик Строс-Кан (Бел. ред.)
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”