Пишат ни , брой 36 (2654), 28 октомври 2011" /> Култура :: Пишат ни :: Тъжно за <i>професионалния нихилизъм</i>
Български  |  English

Тъжно за професионалния нихилизъм

 
Времето е безпощадно. Почти всички членове на редакцията на в. „Култура” бяха или мои приятели, или високо ценени от мен автори. Пиша тези редове с ясното съзнание, че се разделям и разграничавам от хора, към които и сега нося в себе си почит и уважение. И признавам, че начинът ми на мислене надделява над чувствата.
В бележка на редакцията, поместена до статията ми „Кой не се страхува от Вирджиния Улф” – по повод на Стефан Попов” (бр.30 от 16.09.2011 г.) са написани завоалирани обвинения спрямо мен, които няма да оставя без отговор. И искам ясно да заявя, че не се страхувам от нищо, което може да бъде написано срещу мен. Когато е истина, аз пръв ще го призная и ще им благодаря. Неистината не е моя територия. Никога и по никакъв повод не съм си разрешавал да възразявам, а още по-малко да правя опити да влияя на театралната критика, за да осигуря комфорт и илюзорни успехи на театъра, в който работя. Във в. „Култура” са излизали много остри критики и от Аве Иванова, и от Виолета Дечева с анализи на различни постановки на Народния театър, но както с тях, така и с други автори, които са ни критикували, като Анелия Янева, Димитър Стайков, Диляна Димитрова или Гергана Пирозова, да речем, отношенията са ни напълно колегиални и те са добре дошли на всяка постановка. Немислимо е за мен да боравя с ограничителни категории и претенции. За мен критиката е много важна съставна част от театралния процес и нейната независимост трябва да бъде подкрепяна и гарантирана безусловно. Ще защитавам това си убеждение и занапред.
Един единствен път си разреших да възразя срещу публикация във в.”Култура” и това бе във връзка с ужасяващите неистини, поместени в разговора на главния редактор г-жа Копринка Червенкова и завеждащия отдел „Театър” г. Никола Вандов в бр.30 от 11 септември 2009 г., озаглавен „Капитанът и корабът. Разговор с проф. Васил Стефанов”. Всъщност, моят въпрос към тях беше прост: „Вие и двамата знаете, че сте отпечатали явни лъжи спрямо бившия министър на културата професор Димо Димов и неговите заместници в правителството на Димитър Попов (включително и към мен) и наистина ли заставате зад тези неверни твърдения?”
Отговорът бе кратък – цитирам: „Ако можеш, опровергай ги!”.
Тогава реших, че не си струва. Днес, обаче, след като ми стана ясно, че редакцията на в.”Култура” е придобила презумпция за ненаказуемост и е присвоила само и единствено за себе си правото да раздава порочни квалификации, ще опровергая това прекомерно себелюбие.
В цитирания по-горе разговор „Капитанът и корабът” (по-нататък само „Капитанът” ) се съдържат следните неистини:
Първо, хронологично цитирам част от разговора:
Васил Стефанов: Аз бях назначен за директор през май 1990 г. Една комисия, избрана от колектива на театъра, бе натоварена да предложи кандидат за нов директор.”
Моят отговор – проф. Васил Стефанов е назначен за директор на Народния театър „Иван Вазов” не по предложение на несъществуваща комисия, а от правителството на Андрей Луканов, когато министър на културата бе проф. Кръстьо Горанов (бивш ректор на ВИТИЗ, а и двамата с проф. Стефанов работили заедно дълги години в БАН).
Второ, цитирам следваща част от разговора:
Васил Стефанов: А към драстичните действия, които засегнаха актьорския състав, пристъпих не по свое желание, а по задължение. В края на 1990 г. правителството издаде постановление за пенсиониране на всички, които отговарят на условията. Тогава министър на култура беше Димо Димов. Засегнатите актьори се опитаха чрез него да издействат някакво изключение за себе си. Даваха им лъжливи надежди. Не успяха. И аз бях принуден да изпълня закона, нямаше какво друго да направя. Беше ми ужасно тежко да се разделя с такива актьори… Някои от тях ми бяха и добри приятели. Те си тръгнаха обидени. Със скандал. В театъра тези неща минават болезнено. Не мога да отрека, че излизането им беше загуба. Но, от друга страна, то откри възможност за обновяване на трупата с млади актьори.”
Моят отговор – съдържанието на предишния цитат е отвратителна лъжа. И причината е проста. На 18 февруари 1991г. Министерският съвет прие постановление №23, публикувано в бр. 16 на ДВ от същата година, което бе първият нормативен акт на новото ръководство на министерството на културата в състав: проф. Димо Димов – министър, и зам.-министри проф. Ивайло Знеполски, проф. Иван Маразов и аз, Павел Васев. Неговите разпоредби недвусмислено говорят за волята на това ръководство да осигури творческа свобода и икономическа самостоятелност на културните институти в България. Ще цитирам само основни права, което това ПМС осигуряваше за българската култура и по тази причина бе основният норматив за тази сфера чак до 2000 г.:
Чл.1. (1) Организациите с нестопанска цел в областта на културата осъществяват дейности по създаване, съхраняване и разпространение на културни ценности и извършват услуги, свързани с тях. Тяхната цел е да задоволяват определени културни потребности, а не да реализират печалба.
Чл.3. Държавните и общински организации (в областта на културата – П.В.):
1. определят самостоятелно целите, задачите, структурата си, работната заплата и необходимия персонал съобразно предмета на дейността си.
Чл.10. Размерът на трудовото възнаграждение в организациите в областта на културата се определя по договор.
А с преходните и заключителни разпоредби на това 23 ПМС с § 2, т.2 се отменя: ПМС №79 от 1980 г. и приетата с него Наредба за специфичните правила за управление на организациите и поделенията в сферата на културата.
За да стане ясно на читателя, ще поясня каква всъщност бе целта на ПМС №23 – отмени се цензурата, отмени се идеологическият контрол, вмени се правото на всеки културен институт самостоятелно да определя репертоара си, отмени се „твърдият щат и неговият размер”, даде се право на всеки ръководител сам да определя нужния му творчески и технически състав.
И сега идваме до една клопка, която г-жа Червенкова и г. Вандов сами създадоха и сами паднаха в нея. Ресорите в министерството на културата бяха определени със съответния документ, като за театрите, киното и книгите отговаряше проф. Ивайло Знеполски. Всички добре го познавате. Неговата репутация е безукоризнена, творчеството му е още по-значително, почетното му място в историята на съвременната българска култура отдавна е гарантирано. Обвинението към ръководството на министерството на културата, че е принудило проф. Васил Стефанов да уволни група изключителни артисти и творци от Народният театър, е обвинение, насочено към проф. Знеполски, защото театърът бе в неговият ресор. И понеже съм свидетел на всички събития, които се случиха през 1991г. в министерството на културата, и защото твърдя, че никой не е заставял проф. Стефанов да уволнява когото и да е било, искам да попитам г-жа Червенкова и г. Вандов: Ще намерите ли сили да се изправите пред проф. Знеполски и да му кажете в очите, че с обвинението срещу министър проф. Димов, че уж е разпоредил уволнение на артисти, което вие отпечатахте във в.”Култура”, всъщност проф. Стефанов завоалирано обвинява проф. Знеполски? Но не смее да го изрече, защото знае, че ще получи достоен отговор, който ще разкрие неговите лъжливи твърдения.
Според мен се налага редакцията на в.”Култура” да направи своя избор между истината и лъжата.
Трето, цитирам следваща част от разговора „Капитанът”:
Копринка Червенкова: Колко души освободихте от театъра?
Васил Стефанов: Бяха шест или седем. Но на следващата година освободих още една група от 7-8 души, които не бяха за пенсиониране, бяха актьори, които просто не участваха в репертоара – стояха и чакаха роли, но никой не им ги даваше.
Моят отговор – отново лъжа. В „освободените” творци (дали не е странно, че коренът е „свобода”) ще ви припомня само имената на славните Славка Славова, Виолета Бахчеванова, Стойчо Мазгалов, Георги Георгиев – Гец, Георги Черкелов, режисьора Асен Шопов и един от най-значимите сценографи на българският театър на ХХ век Младен Младенов (да, пристрастен съм). Малко по-късно и великолепната актриса Мария Стефанова.
Що се отнася до аргумента на проф. Стефанов, че, цитирам: „... в края на 1990 г. правителството издаде постановление за пенсиониране на всички, които отговарят на условията.”, моят отговор е – отново лъжа. Постановлението на МС, за което става дума, е №110 и е от 13 юни 1991 г., и се нарича: „За решаване на неотложни проблеми на заетостта и безработицата” – ДВ, бр.49 от 1991г. Тук са нужни малко пояснения. В правото има субординация, която е изключително важна. В този смисъл, всички постановления и решения на Министерския съвет попадат в раздела „Подзаконови нормативни актове” и нямат възможност да отменят каквато и да е разпоредба от закон, приет от НС и влязъл в сила. И за това цитираното ПМС №110 определя, че ако ръководител на бюджетна организация задържи на работа служител, който, според Кодекса на труда, е изпълнил условията за пенсиониране, съответният в случая културен институт трябва да извърши отчисление на определен процент от трудовото възнаграждение към фонд „Професионална квалификация и пренасочване”. И за да стане ясна картинката, ще цитирам извадка от „Протокол № 2 на Дирекционния съвет на Народен театър „Иван Вазов”, състоял се на 10 септември 1991 г.:
Проф. Васил Стефанов: Постановлението показва ясно, че самият акт не е автоматичен, а се предоставя възможност на съответното ръководство да решава дали да пенсионира своите служители или да ги остави на работа, а съответно бюджетът да бъде обременен.
Ще цитирам и други участници в този съвет:
Иван Добчев: Трябва да се регламентираме принципно и тези хора да разберат, че пенсионирането за тях не значи край със сцената, а просто административен акт, който е неизбежен.
Маргарита Младенова: Аз мисля, че в нас има деформация на мисленето. Пенсионирането е начин да се осигурят хората от държавата, но това няма нищо общо с тяхната работа.
Антоанета Войникова: Съгласна съм с това мнение. (на Младенова – П.В.). Аз мисля, че това ПМС има друг смисъл.
Васил Стефанов: Вие знаете, че аз работя в Институт към БАН, където има много хора на пенсионна възраст и без тях би се разклатила работата на БАН. Там са решили да се отчисляват тези 30%. Значи и този въпрос има своето решение, ако ние го решим така.
(Забележка: предстояха редовни парламентарни избори на 13 октомври 1991 г., т.е., след един месец – П.В.)
На 28 септември в голямата зала на Народния театър „Иван Вазов” се състоя среща на колектива на театъра с министъра на културата проф. Димо Димов, в която участвах и аз. Замислена като среща, която да легитимира отстраняването на артисти и други творци от трупата, тя започна с овации към министъра и протече като дискусия между съмишленици.
В края на октомври същата година министър на културата стана проф. Елка Константинова. Аз работих с нея до средата на декември, защото отговарях за бюджета и нямаше назначен все още нов зам.-министър за този сектор. В края на ноември ме поканиха  в нейния кабинет, където проф. Васил Стефанов изрече следното обвинение към мен: „Ето този човек провали сезона на Народния театър”. Ставаше дума отново за лъжа. На кратко – през януари същата година проф. Стефанов се яви при мен и ми предостави обемиста документация за поръчана от българската държава сценична механизация за Народния театър в Западна Германия, произведена от фирмата „МАН”, но не разплатена до този момент. С известие, че ще бъдем съдени в международния съд в Париж. Приех този проблем като своя грижа. Работих шест месеца непрекъснато, за да се постигне положителен резултат, и успяхме да убедим Министерския съвет в изключителната криза, в която се намирахме, да отпусне 2 500 000 западногермански марки, за да се разплатим с производителя. Механизацията беше доставена, но за тези си усилия аз получих от проф. Стефанов обвинения, които на прост език се наричат неистина. Обясних на министър Константинова хронологията на събитията и тя прие моята теза за вярна. В друг материал и на друго място ще разкажа документално цялата тази история.
Седмица по-късно, пак в кабинета на министър Константинова, се състоя среща на артисти от Народния театър, които бяха предупредени от проф. Васил Стефанов, че ще бъдат освободени. Спомням си със сигурност Славка Славова и Мария Стефанова. Проф. Елка Константинова категорично отказа да приеме такъв вариант и не даде съгласието си за уволнението им. Аз напуснах министерството и не мога да взема становище за последвалите събития , завършили с пенсиониране или освобождаване на конкретни творци.
Но архивите са нещо особено и понякога имат страшна сила. Предлагам ви факсимиле от предизвестието за пенсионирането на актрисата Славка Славова от февруари 1992 г., подписано от проф. Стефанов, който дори не е пожелал да се види с нея, и факсимиле от пощенското „Известие – с обратна разписка”, което показва как то е било връчено. По същия начин и по същото време е освободен и Георги Черкелов, и...
Аз питам редакцията на в. ”Култура” – всичко това има ли някаква поне косвена връзка с отпечатаната лъжа, че някой, който и да е той, от ръководството на министерството на културата през 1991 г. (краят на мандата е октомври същата година) е заставил проф. Стефанов да уволнява творци? Или това е съвременно страдание на журналисти, наричащо се „ние сме недосегаеми, защото критиката е наше право свише, а виновни и грешни задължително сте само вие”? Или семпъл опит да се пренапише историята на Народния театър?
Никой никога не ме е чувал да упреквам проф. Стефанов за каквото и да е, независимо от клеветите му спрямо мен. През януари 2000 г. министър на културата бе г-жа Емма Москова, която ми предложи да оглавя Народния театър. Приех и казах, че това може да стане само в съдружие с Александър Морфов. По това време проф. Стефанов от няколко месеца бе напуснал театъра. И не само че прескочих всички обиди на бившия директор, но и го поканих да напише историята на Народния театър „Иван Вазов”, защото през 2004 г. предстоеше 100-годишният му юбилей. Той предложи това да бъде колектив и аз сключих договор както с него, така и с Виолета Дечева, Кристина Тошева и Ромео Попилиев. Освен това, основахме „Настоятелство Народен театър „Иван Вазов” и поканих пак проф. Васил Стефанов не просто за член, а за председател на контролната комисия. Но казано е – по делата ще ги познаете.
Сега ще осветля една тънка конфигурация, която опровергава редакционната бележка на в. ”Култура”, че „… съм преследван от подозрението, че някой в държавата (кой точно) става и ляга с идеята да омаловажи и компрометира „бляскавите постижения” на Народния театър. Или пък че вестникът е лично ангажиран със съсипването на неговия директор? Трябва да го успокоим – няма такова нещо.” Добре. Но аз пък ще разкрия едни детайли, които говорят сами по себе си.
Когато през 2003 г. проф. Стефанов за втори път става директор на Народния театър, назначава Никола Вандов на длъжността архивист (иронично ще попитам защо не на длъжност драматург). В това няма никаква сложност, вижда се с просто око – отговарящият за отдел „Театър” във в. ”Култура” е служител на Народния театър и изпълнява ролята на индулгенция срещу възможната критика от страна на редакцията. Когато след конкурс през януари 2009 г. поех ръководството на Народния театър „Иван Вазов”, попитах г. Вандов с какво точно се занимава, какъв е ефектът от неговата дейност в този колектив. Той ми показа десетина кашона, пълни с програми, афиши и други материали от театри от цялата страна и каза, че ги обработва и класифицира. Аз вече имах сроден опит с г. Вандов, защото, когато бях директор на Сатирата, през 2006 г. и до края на 2007 г. той наистина неуморно работеше. Но за създаване на годишника по повод юбилея на Сатиричния театър. За това имахме сключен граждански договор за заплащане на неговия труд. После, през 2008 г. и 2009 г., г. Вандов работи на същите икономически начала за създаването на годишника на театрална работилница „Сфумато”. Вече през 2009г. му поставих една единствена задача, свързана с историята на Народния театър, за която трябваше да се свърже с колеги от държавния архив. Той не я свърши и аз го предупредих, че ако не изпълнява задачи, които са свързани с Народния театър, ще бъде освободен по правилата на Кодекса на труда.
Отговорът на г. Вандов на моето предупреждение не закъсня – на страниците на в.”Култура” излезе разговорът „Капитанът”, за който по-горе изложих своите аргументи.
И понеже съм мекушав, в края на годината се срещнах с новия директор на Сатиричния театър г. Иван Попйорданов и го помолих да назначи г. Вандов на овакантеното място „драматург”. Така и стана.
Не ме е страх от нищо и затова ще попитам редакцията на в. „Култура” открито – от деня, от който г. Вандов е назначен за драматург на Сатирата, има ли поне един материал, поместен на страниците на високо самоуважаващия се вестник, критичен, аналитичен или от друг вид, който да се отнася до репертоара на сатириците? Аз знам отговора – няма. Проверете. Това е формата на отплата, която Вандов сам провежда; и съм сигурен, че никой от Сатиричния театър няма такова изискване към него.
Излъгах. И си признавам лъжата. Има един критичен материал срещу Сатиричния театър. Съсипващ. Разгромяващ. Безпощаден. В бр. 24 от 25 юни 2010 г. е поместена статията „Смях по инерция” за спектакълът „Air Tango” (Боинг, Боинг) от Марк Камолети с режисьор проф. Атанас Атанасов, вече бивш директор на Сатирата. За който всички знаем, че е изключително деликатен, внимателен и лесно раним. Но е бивш директор. Е, щом е бивш, значи може. Да се готвят следващите бивши.
И ще отправя едно горчиво и тъжно обвинение. Единственият случай на цензура след 1990 г. в българския културен печат за съвременно културно събитие е дело на редакцията на в. ”Култура”. Става дума за последния спектакъл на проф. Крикор Азарян „Вишнева градина” от Чехов на сцената на Народния театър „Иван Вазов”. Аз знам, че правото на всяка една редакция да подбира своите теми е неоспоримо. Не го оспорвам и аз. Обадиха ми се няколко критици, на които вестникът категорично е отказал да приеме каквито и да било текстове, свързани с „Вишнева градина”. Предлагаха ми да се намеся. Отказах тогава, отказвам и сега. Но белезите на професионалния нихилизъм не могат да се скрият, както не може да се скрие набръчканата кожа на нито една стара жена, каквато и помада да употребява. Защото, когато се замени обич с омраза, метастазите сами намират начин да се размножават.
12.10.2011 г.
още от автора


1 - 28.10.2011 12:53

вопросчик
От: Feliks Dzierżyński
" ну, що Вий ,товариш, с ума сошли ли, що ли ?!?"
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”