Български  |  English

Постмодернизмът – допотопно откритие?

 
 
След поредица великолепни преводи на ключови текстове на Юрген Хабермас, сред които “Структурни изменения на публичността”, след представяне на български на “Диалектика на просвещението” на Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно, сега Стилиян Йотов отново е автор на жест към взискателните читатели. В “Когато медиите не бяха постмодерни” като съставител той събира непревеждани до момента текстове на Валтер Бенямин, Бертолт Брехт, Зигфрид Кракауер, Рудолф Арнхайм и Теодор Адорно, писани в периода между 20-те и 50-те години на ХХ век. Обединяващата тема в селекцията са медиите: фотография, кино, радио и телевизия. С тази материя Йотов прави нещо много повече от това просто да илюстрира един период от теоретичната история. Намерението на съставителя в случая е далеч по-амбициозно: да разкрие останали слабо видими досега детайли от общия контекст, свързващ авторите в онази, по думите на Йотов, „идейна гилдия”, която дава мощен тласък на медийните изследвания за десетилетия напред. Различните аспекти на отношенията и взаимните влияния между включените в книгата мислители са проследени със завидна прецизност във въвеждащата студия на Йотов. В нея читателят ще открие и мотивите към принципа на подреждане на книгата: отказ от изчерпателно христоматийно представяне за сметка на една подчертано ексклузивна селекция на текстове. Някои от тях, без съмнение, са емблематични, но са включени и други, които, в една или друга степен, са останали не толкова експонирани през годините. Именно това съчетание намира израз в инспириращия нов ъгъл, от който книгата насърчава читателя да погледне към теорията. Йотов постига този ефект след работа в архивите на авторите в Германия, където търси импулси за подбора на статиите. Резултатът е една фина селекция, поднесена в бутиково полиграфско изпълнение и с допълващи общото впечатление за добре реализиран цялостен замисъл качествени преводи (издание на ИГ “АГАТА-А”, С., 2011).
 
Български наличности и дефицити
Като всяка важна книга, появата на “Когато медиите не бяха постмодерни” провокира мисли и за контекста, в който тя се вписва. Сборникът е продължение на представянето на повечето от същите автори на български език, започнало още през 80-те години на миналия век благодарение на ентусиазма на фигури, като Атанас Натев и Ивайло Знеполски, и разширено по-нататък с усилията на следващото поколение талантливи преводачи, съставители и коментатори, сред които и самият Стилиян Йотов. Извън немскоезична теория, включваща още Герхард Малецке, Елизабет Ноел-Нойман, Роланд Буркарт, а напоследък и Норберт Болц, у нас по-систематично с оглед специално на медиите са преведени Ролан Барт, Жан Бодрияр, Умберто Еко. С отделни важни изследвания са представени автори, като Уолтър Липман, Едгар Морен, Джон Кийн, Ноам Чомски, Роджър Фидлър и др. През последните няколко години в превод се появиха и първите два тома от трилогията “Информационната епоха: икономика, общество и култура” на Мануел Кастелс, където референциите към медиите на прага на прехода към цифровата епоха са многобройни. Въпреки на пръв поглед немалкото преводи, на български език, обаче, все още липсват някои основополагащи трудове. Сред тях са, например, някои от текстовете на Харолд Инис и емблематичните книги на Маршал Маклуън. Не са представени влиятелните идеи на Джон Дюи за отношението между журналистиката, публиката и демокрацията. Почти нищо от класиката на комуникационната теория не е познато в превод: моделът на двустепенния поток на Пол Лазерсфелд, концепцията „използване – удовлетворение” на Елайхю Кац, Майкъл Гуревич и Хадаса Хаас, култивационната теория на Джордж Гербнер и много други. Не са превеждани ключови текстове за контент-анализа, като тези на Бернард Берелсон, нито за критическия дискурс-анализ на Нормън Феърклаф, Тьон ван Дийк и др. Особено драстични са празнините в представянето на най-важните медийни теоретици от парадигмата на културните изследвания: Реймънд Уилямс, Стюарт Хол, Дейвид Морли, Джон Хартли. В областта на новите медии също все още са налице големи празнини: Никълъс Нигропонте, Хауърд Рейнголд, Марк Постър, Хенри Дженкинс, Гиърт Ловинк… Ако се върнем към немския контекст, непознати на български засега остават влиятелни текстове за медиите на Ханс Магнус Енценсбергер и на Никлас Луман. Разбира се, днес не е възможно, нито необходимо да се превежда всичко, но поне някои изследвания с централно значение биха били повече от полезни на български. Допускането, че студентите у нас масово четат на чужди езици или поне на английски, трябва да се приема с повдигане на веждата. На този фон сборникът “Когато медиите не бяха постмодерни “продуктивно разширява възможностите за достъп до важни идеи и за българска рефлексия върху медиите.
 
Теория и критика
Един от най-интересните моменти в книгата е отношението между теория и критика. Самият подбор на текстовете акцентира върху този аспект. Немалко от тях първоначално са публикувани в периодични издания и вземат отношение към текущи проблеми. В някои от случаите текстовете са рецензии: на книги, на филми. Именно това преливане между двете роли, на теоретика и на критика, разкрива ангажирания характер на писането на авторите. Тук теоретикът не се принизява по външна принуда до актуалното, той по презумпция се чувства длъжен да вземе отношение към него. Между теорията и артистичните практики има пряка връзка. Медиите са разгледани директно в контекста на изкуствата, като това се отнася не само за фотографията и киното, но и за радиото и телевизията. Ето защо и критериите за оценка често са съвсем различни от тези, с които сме свикнали днес. Те просто са много по-високи. Периметърът на изразеното отношение е широк: от идеологическа критика на буржоазията, както например при Брехт и Бенямин, през критически анализ на отделна медия като телевизията, демонстриран от Адорно, до дисекция на конкретни жанрове като кинопрегледа при Арнхайм. Езикът на критиката най-често е радикален и недвусмислен. Адорно, например, безапелационно заявява, че „комерсиалната телевизия уврежда необратимо съзнанието…”. От днешна гледна точка някои от оценките звучат направо смущаващо за изнеженото от политическа коректност ухо. За автора на немския филм “Убежище” Кракауер отсича: „Само твърдоглавецът може да съзре толкова малко от света”. По-голямата част от немската филмова продукция през 1928 г. Кракауер намира за „глупава, лъжлива и нерядко гадна”. Нещо повече, наложително е направо нейното „ликвидиране”.
Разбира се, острият критически език, хиперболите и радикалните тези не са самоцелни. Те са част от обичайното политизиране на теорията, а оттук и на критиката в контекста на модерността. Политизирането може да бъде форма на съпротива срещу фашизма, който превзема и изкуството, както е например при Бенямин, но може да бъде и част от една еманципирана културна политика, която е силно нормативна. Медийната теория и критиката са форма на осъзната съпротива срещу резултатите от действието на културната индустрия. Ето защо колективният глас на книгата непрестанно подчертава отговорността на медиите като институции, опериращи в публичността. Естетическите оценки са третирани като имащи директно значение за съдбата на творбата. По думите на Арнхайм, едно „средство, което е способно да създаде високи социални и духовни стойности, заслужава контрол”. Този естетически контрол е насочен срещу стихийната комерсиализация на медиите и се опитва да я ограничи. Но той е част и от един споделен проект за просвещение чрез медиите. Така Брехт разглежда радиото директно в плана на приложимостта му в обучението на публиката. За Брехт това е основна задача на медията. Вместо да остава безрезултатно, инсценирайки „възможно най-безвредните дискусии”, и да се ограничава до „чисто декоративно поведение”, за радиото би било много по-добре, ако е способно да подеме „всяка действително засягаща действителността кампания, целяща промяна на действителността, макар и в точките с най-скромно значение”. Тук, обаче, не става дума за суха дидактика. На целите на обучението, според Брехт, „откликват стремежите на модерното изкуство, които искат да придадат на изкуството обучаващ характер”. Близо до тези нагласи е и Адорно, за когото на културната индустрия трябва да противостои обучението на публиката, „поне гражданското”. Адорно разсъждава за необходимостта от създаване на „телевизионни организации” на гражданите, които, с помощта на критично мислещи специалисти, ще са способни да „настояват да не им се предлага калкулирана идиотия” и така „да се противопоставят на внушаваната им роля на глупак”. Тъкмо просвещаването на публиката е за Адорно средството, с която тя може да бъде имунизирана „против идеологията, разпространявана от телевизията и нейните сродници”. Арнхайм на свой ред разсъждава за многобройните фактори, които „пречат на опита киното да се превърне в изкуство и в средство за възпитание”.
В крайна сметка, неслучайно тук медиите неизменно се обсъждат чрез подемане на два централни въпроса: за ползата от работата им и за обществената им роля. Какво постигат медиите, е проблем, който няма как да бъде заобиколен. Те в идеалния случай трябва да насърчат онази продуктивна промяна на действителността, на която се надява Брехт. В същото време, тези стратегии не са разгърнати с цената на компромис със свободата на медиите. Адорно, може би най-критичният от всички автори, включени в книгата, специално предупреждава за опасностите от всеки опит за „централизация на културата”.
Книгата чудесно илюстрира идейния периметър на авторитетния западен марксизъм. Адорно е централна фигура на Франкфуртската школа, чиито представители работят в парадигмата на нео-марксизма, противопоставяйки се на ортодоксалните версии на теорията. Бенямин и Кракауер са част от по-широкия кръг около ключовите представители на школата и на свой ред са силно повлияни от Маркс. Брехт е може би най-левият от всички. До известна степен, встрани от марксизма е единствено Арнхайм, но и той в крайна сметка се придържа към ляво-либерални идеи в творчеството си. Този кръг дава мощен тласък на по-нататъшното развитие на медийната теория както в Европа, така и извън нея, и остава изключително влиятелен. Той има забележителен принос към формирането на онази, способна да проблематизира собствените си основания интелектуална левица, която се противопоставя на „простия избор между културното и социалното” и на „насилственото деполитизиране, извършващо се в името на пазара”, както я описа много по-късно Жак Дерида.
 
Модерност и постмодерност
В настойчивия въпрос за ползата от действието на медиите добре личи стремежът към рационалност на модерния проект. Той, разбира се, остава до голяма степен утопичен. Днес някои от тезите на авторите на моменти звучат носталгично на фона на промените, които постмодерният обрат наложи върху мисленето за медиите. Но доколко обратът е пълен и къде са основните линии на противопоставяне? Много от текстовете в “Когато медиите не бяха постмодерни” улесняват ретроспективното проследяване на лъкатушещите връзки между опита на модерността и последвалите развития в теорията. Лесно може да се види, например, до каква степен постмодерните автори са задължени на прозренията и дори на стиловите иновации на предходното поколение теоретици. Описанието на киностудията на Уфа край Нойбабелсберг, направено от Кракауер и публикувано още през 20-те години на ХХ век, би могло спокойно да принадлежи на Жан Бодрийяр. Градът на киното е „пустиня сред оазиса”, където декорите създават „илюзия на илюзията”. Тук, отбелязва Кракауер, „природата и всичко живо в нея са отписани. Нейните пейзажи са превъзхождани от свободно измислените, чиито живописни прелести са освободени от случайности”. Подобни езикови игри и брилянтни анализи, по-късно интензивно рециклирани в постмодерния дискурс, се срещат на много места в книгата. Ето защо тя позволява към постмодернизма да се гледа по един по-сложен начин: едновременно като продължение и развитие на модернизма (в стила, в някои от основните идеи) и като скъсване с него (отказ от нормативността и рационалността, субективност на оценките, релативизиране на критиката и т.н.).
На фона на развитието на медиите през последните десетилетия, модерната теория все още очарова със своя потенциал и интуиции за бъдещето. Още през 1932 г. Брехт разсъждава за медиите като за социална мрежа: „Радиото… би могло, ако престане само да предава, но и да приема, да накара слушателя не само да слуша, но и да говори и да не го изолира, а да го включи в мрежа от отношения”. Същевременно, в действието на постмодерните медии виждаме сбъднати много от опасенията на авторите. Песимизмът им се оказва здравословен. Той преподава отговорност. Днес ние като че ли твърде често забравяме да се питаме за какво е журналистиката, каква е нейната цел, за какво всъщност са медиите. Лесно приемаме отговора за очевиден. Книгата “Когато медиите не бяха постмодерни” ни насърчава да погледнем по нов начин на тези въпроси. В това е освежаващата сила на класиката в теорията. Нещо, което, ако си послужим с израз на Бенямин, „събужда апетита на читателя за една книга”.
 
Б. а. Заглавието е инспирирано от текста на Бертолт Брехт Радиото – допотопно откритие?
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”