Български  |  English

Мария Вирхов (1969 – 2011)

 

Били сме на по 10, когато се запознахме, разменяйки първите си стихчета около един литературен кръжок в Ямбол. После в една малка компания през целия пубертет денонощно слушахме и спорехме - Висоцки или Окуджава. Тя намираше касетите с нелегални записи, имаше тръпка в онова “Где твои семнадцать лет? На Болшой каретной...” и безответния финал “А где тебя сегодня нет...”.

Първите цигари, тя отиде по-нататък, аз останах при дима. В две страници от “Естествен роман” Маша присъства, дълбоко законспирирана като Хаша. В Ямбол тя беше очевидно различна и скандална, там не е трудно. Остана такава и в София. За година или две тръгна по пътя, по пътищата на Русия, блатната, подземната, неофициалната, превеждаше поезия, вкара в стиховете си силна руска доза. Превеждаше прекрасно и Ник Кейв, Дейвид Бауи, Том Уейтс, излизали в “Литературен вестник”...
Понякога се запиляваше с месеци, връщаше се в София, пренощуваше при приятели и пак изчезваше. Първите й две книги - “Жълта поезия” и “Вятърът, мъртъв език”, могат да се прочетат в интернет, ако сте ги пропуснали.
В деня, когато научих за смъртта й, ме връхлитаха откъслечни редове: “Вятърът пее на мъртъв език...”, “Към Палестина кралица върви...”, “здравейте, трепетливи ужаси...” и онова сякаш знаещо:
“тук краят идва необмислен
разхвърля дрипи по канавките...”
Цялата поезия на Мария, всичките й думи и жестове сочеха, че се е запътила към смъртта, към Палестина кралицата върви... И мисля, всички ние сме го виждали и знаели. 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”