Косъмче от четка (изкуство), брой 27 (2645), 15 юли 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Връзка между поколенията
Български  |  English

Връзка между поколенията

 

Български павилион на 54. Венецианско биенале, художници: Павел Койчев, Греди Асса, Хубен Черкелов. Куратор: Джордж Лукс
Офанзивата срещу институционалния произвол, с който се решават българските участия във Венецианското биенале, пресече всеки опит за обективен анализ на изложбата на Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов, още преди тя да се е открила. И макар упорито да повтаряме, че реакцията на художествената общност не е насочена към тримата художници, а към техните спонсори/куратори и към принципа, по който тук се “дава баницата”, коментарите и критиките още от самото начало се разраснаха по посока на подбора, тоест, все пак към художниците. Малко преди откриването целият дебат се сведе просто до милия, роден, наследствено вкоренен конфуз и страх “да не се изложим пред чужденците”. При цялата им абстрактна, дори вицова неопределеност, те, „чужденците”, винаги са били най-легитимният ни коректив. Това, разбира се, няма нищо общо с пропагандните митове за павилиона, които се разгърнаха в голяма част от нашите медии. Там той е винаги „първият”, невероятно успешният и пълният с възторжени посетители. Изобщо, през цялото време венецианската сага тук се развиваше като в два напълно непознати един за друг паралелни свята. Единственото свързващо звено помежду им са отново художниците. Негативизмът на предварителната настройка продължава да рефлектира директно върху тях.
Затова се изкуших да направя един бърз опит за позициониране на представянето им спрямо биеналето, чрез съпоставки да намеря общото и различното между българския и други национални павилиони, какво го прави адекватен и какво - неприемлив за венецианския контекст сега, след като той вече е факт. [1]
Петте прилики или как и с какво българският павилион се вписва все пак успешно в рамките на 54. Венецианско биенале?
1. Географски: Той е там, във Венеция.
2. Организационно: Що се отнася до политическия, пазарен, лобистки, манипулиран или цензуриран избор на куратори и художници в биеналето, България съвсем не е някаква екзотична рядкост или изключение. Форматът на официално национално представяне съдържа всички предпоставки за всевъзможно „замърсяване” на пуристкия критически и кураторски възглед за адекватно участие в този форум. Един от най-фрапиращите примери тази година беше “панаирът”, който Виторио Згарби реализира в италианския павилион по клишираната формула „баба, дядо и внуче”, „мама, татко и аз”, „минало, настояще и бъдеще в едно”, 150 художници за 150-ата годишнина от обединението на Италия. Тази изява на приповдигнат шовинистки буквализъм все пак предостави полезен актуален обзор на италианската сцена. Така че - има и ОХИ-та на биеналето.
3. Естетически, тематично и формално: Виолетовата биволица на Павел Койчев и бляскавите виолетово-розови тонове в живописта на Греди Асса напълно се сливат с интериора на ренесансовото палацо, където са инсталирани.
Концепцията “Връзка между поколенията” беше по-скоро измиване на кураторските ръце в нашия случай. Но подобни анахронични “връзки” и ретроспективни отклонения се срещат в различна форма почти на всяка крачка тази година, особено в изявите, свързани с държави от нашата част на света. Младият чешки автор Доминик Ланг, например, направи изложба в павилиона на Чехия и Словакия, която беше посветил на баща си, показвайки неговото творчество - добре познатата ни, традиционна модернистична скулптура. В румънския павилион доайенът Йон Григореску беше представен в диалог с младите звезди Анета Мона Киша и Луция Ткачова. Сърбия заложи на “сигурното”, на старата генерация и на стари, добре познати работи на Раша Тодосиевич. В руския павилион Борис Гройс прави ретроспекция на Андрей Монастирски, групата “Колективни действия” и ранния московски концептуализъм с богат архивен материал. Ако продължа в духа на паралелите, трябва да отбележа, че българските автори също са показали във Венеция забележителен брой стари и нови произведения, фото и видео документация. Да се донесе “от всичко по много” е пробвана от не една държава тактика в дългата история на биеналето. Тази година, например, литовският павилион привлече интереса с проекта “Зад бялата завеса”, където имаше близо 100 произведения на различни автори, финансирани с държавна субсидия през годините. Все пак, обаче, посетителите можеха да си избират по каталог кое от всичките да им бъде изнесено иззад завесата.
4. Идеологически: Венецианското биенале е форум, който сверява актуалното състояние на съвременните арт сцени в глобален план. Българският павилион представи възможно най-реалистично и точно състоянието на българската сцена – доминиращата роля на живописта, непреодолимия кавалетен вкус, срасналата пъпна връв с компенсаторния модернизъм от 70-те и 80-те, отдавна отказалото се от своя радикализъм и хулигански гняв поколение на 90-те, което всъщност отсъства, и т.н.
5. Маркетингово: Рязък възход в кариерата, покачване на цените, това са част от страничните ефекти върху участниците във Венецианското биенале. Още в предпремиерните дни на събитието нашите автори вече бяха изложени на витрината на частна галерия на площад Сан Марко. Това ми напомня, че в своите работи Хубен Черкелов концептуално е премахнал цялата порочна верига от посредници на арт пазара и направо рисува пари. Тук суровата консумация на позитивите от официалното участие е също толкова буквална.
Петте разлики или защо българският павилион тази година ще си остане невидян и недооценен от международната художествена общност?
1. Географски: Много е отдалечен.
2. Организационно: За рекламните възможности и потенциал, които демонстрират тук, организаторите му доста изненадващо се излагат с комуникацията там.
3. Естетически, тематично и формално: Макар да отива на интериора, селекцията изисква все пак някаква теза, която да задържи вниманието в необозримия мащаб на международното събитие и да бъде нещо повече от факта, че избраните художници са на различна възраст.
4. Идеологически: Въпреки опита и биографиите си, художниците не са разпознаваеми на международната сцена или поне не на тази част от нея, заинтересувана от съвременно изкуство. А за куратора това очевидно е дебют в професията въобще.
5. Маркетингово: Въпреки големия авторитет, участието във Венецианското биенале не е общовалиден атестат за качество. Благодарение на това наше участие имаме възможност да изпитаме на практика цялата условност на критерия „по документи”. Остава и въпросът кой всъщност ще се ползва от маркетинговите облаги – продуцентът на павилиона или участниците в него.
Накрая и аз с изненада откривам, че това, успоредното сравняване удря с доста по-голяма критическа сила самото биенале, отколкото българския павилион. Или по-скоро, той допринесе за това да прозрем отвъд мощния респект към авторитета на Венецианския мастодонт.


[1] Важно е да направя уговорката, че всички съпоставки и изводи тук се явяват “на хартия”, тоест основават се само на механичните аналози с принципа, не на индивидуалните качества и стойност на автори и произведения.
 
още от автора


2 - 18.07.2011 22:50

Правилно ли разбирам?
От: Vladiya MIhaylova
Дали разбирам правилно извода? - Добре е, че във Венеция показахме нещо "не до ..." и "не съвсем както ..." като организация, та да разберат тези от биеналето, че самото то не е абсолютно авторитетно събитие? Ако това е изводът на статията, то интересно би било да поговорим - а, с какво всъщност това ни помага, на нас, "не-мастодонтите"? И коя е публиката, която трябва да разбере тази "критика"?
1 - 14.07.2011 18:53

Странен извод
От: Диана Попова
Как беше - "На кривата ракета космосът й пречи", нещо такова излиза...
Пара-павилиони
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”