Ходене по буквите , брой 25 (2643), 01 юли 2011" /> Култура :: Културен коктейл :: Ходене по буквите
Български  |  English

Ходене по буквите

 

“Когато медиите не бяха постмодерни”. Съставител Стилиян Йотов. Превод от немски Силвия Вълкова, Георги Кайтазов. Поредица “Punctum” на ИГ “АГАТА-А”, С., 2011, цена 16 лева
“Приложни” – и именно заради това – средищни текстове на Валтер Бенямин, Бертолт Брехт, Зигфрид Кракауер, Рудолф Арнхайм и Теодор В. Адорно. Авторите са евреи (без Брехт); живеят в Берлин и Франкфурт, преди да емигрират (без Бенямин) заради войната в САЩ; публикуват преди всичко в издателство “Зуркамп”; между тях има приятелски сантименти и професионални искри – и всички те са символи на онази критична публичност, по която днес изпитваме все по-ясна, но и неизразима носталгия. Съставителството на проф. Йотов представя какво мисли Бенямин за фотографията, Брехт за радиото, Кракауер за киното, Арнхайм за филма и Адорно за телевизията. Предговорът, дал заглавие на книгата, поставя петимата автори и теоретичните им построения, доколкото това е възможно, и в български контекст. Във “Филм и общество (1927). Малките продавачки отиват на кино (1963)” Кракауер пише: “(...) повечето съвременни филми са неправдиви. Те боядисват най-черните неща в розово и прекаляват с руменината. При това не престават да отразяват обществото”. Днес малките продавачки в мола отиват на кино – пак в мола... А аз тъгувам за времето, в което Бенямин е смятал, че радиото е педагогически инструмент за промяна на възприятията – и се е занимавал с радиопиеси за деца... Или пък целенасочено е дразнел, пишейки високи рецензии за публикация в „ниски” медии.
 
Яница Радева. “Бонбониерата”. ИК “Парадигма”, цена 10 лева
Една от респектиращите бакалавърски работи по журналистика, на които съм попадал, майсторски прилагаше Аристотеловото понятие за катарзис към вестникарски публикации върху катастрофи – включително и върху автобуса на Бакаджика (и разпилените по пътя бонбони), обсебили първите страници на вестниците през 2009 г. “Бонбониерата” на Яница Радева е литературната страна на медала. Разказите в книгата, взела повод от трагедията с врязалия се в Тракийския събор автобус, се дебнат един друг, изтънчено заплитайки роман. Всъщност, сумата от центробежни истории дава центростремителен опус, който - като саморазбиращо се живо цяло - набира инерция... И отваря ушите за полифонията на катастрофата, която от битовата злополука се изкачва в селенията на трагичната поезия. Ала всичко е прозрачно като език и завладяващо правдоподобно като фактура; прочее, много богата фактура. Затова от самото начало над читателя надвисва неопределима и пречистваща заплаха. Сигурен съм, че добросъвестността ни на професионалните читатели трябва да подреди името на Яница Радева до имената на най-изкусните като осмислено майсторство "млади" белетристи Елена Алексиева, Яна Букова и Леони Ходкевич (тук споменаването няма никаква gender-специфика.) А и след "Майките" на Теодора Димова отдавна не съм срещал прозаичен текст, който до такава степен да увлича, че да забравям колко изпипана литература е. За книгата, превърнала един автобус в бонбониера с размазани тела, тепърва ще се говори.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”