Български  |  English

Орхан Памук

 
Други цветове
 
Превод от турски Розия Самуилова
ИК “Еднорог”, 2011
Цена 19, 90 лева

 

Натъжи се и ти
 
Знаеш ли, мила моя, измъчвам се много, когато си толкова тъжна. Мисля, че в тялото ми, в душата ми, някъде дълбоко у мен се е настанил такъв инстинкт: видя ли те тъжна, се натъжавам и аз. Сякаш една компютърна програма у мен ми нарежда така: когато видиш Рюя тъжна, натъжи се и ти.
Орхан Памук, “Други цветове”
 
Измежду всички причини да обикнеш някоя книга най-непретенциозната и най-истинската е тази: отгръщаш следващата страница, след като вече си се усъмнил в упорството си да я довършиш, и внезапно прочиташ пасаж, който те жегва, защото описаното чувство се прехвърля и на теб. Емпатията не се поддава на литературен разбор, не е формулирана в манифести, нито влиза в мотивацията на награждаващите комитети; тя не изисква особена подготовка – съпреживяването е дадено и на лаиците, и на децата, та човек някак рискува да зазвучи некомпетентно, каже ли, че харесва Орхан Памук заради споделеното чувство. И все пак, опитът да се говори за литература, без да говорим за вчувстване, е като забраната да се изобразяват човешки лица в ислямската традиция – да, симетрията и сложните плетеници са красиви и в геометричните елементи, и в изкусните сюжети на “Името ми е Червен” или “Бялата крепост”, ала притегателната сила на лицата в нахвърляната с чер калем миниатюра е това, което те кара да се спираш и връщаш. И тук е парадоксът на издания като сборника с есета “Други цветове” – за да публикуваш разсъжденията си от първо лице, трябва името ти да тежи достатъчно, за да оправдае запълването на цяла книга със себе си; а пък и читателят тъй често и упорито бяга от книгите към техния автор, отказвайки се да бъде умен, дистанциран и пр., докато хвърля поглед към снимката и текста на корицата – кой казва това?
В този смисъл, “Други цветове” на Орхан Памук прилича на странна смесица между първия и втория пласт на “Дневник на една лоша година” на Кутси – “възгледите”, да, но и “животът” или поне това, което е описано като живот. Дали има значение? Съгласяваш се с вътрешния глас на книгата (когато говори за тъгата) или горчиво не се съгласяваш (докато обвинява в посредственост твой любим автор), но го отчиташ, спориш с него съвсем сериозно, сърдиш се или се замисляш точно защото не е само “текст” като цялост в себе си, а текст, достатъчно необезопасен с прегради между личното и писменото, за да засяга лично. Разбира се, това е начетен глас, глас на човек, който познава теорията и умее да борави с формата; на писател, който обича и обиграността в своя занаят, и не се бои да я показва – но все пак, в крайна сметка, с риск да прозвучи наивно, държи да застане лично зад написаното, независимо дали обсъжда променящия се облик на града, твърде “немощната”, по негово мнение, турска романистична традиция или други известни писатели.
И това ме кара да чета книгата му така, както той разчита миниатюрата с тримата номади и магарето – като се интересувам по-малко откъде са персонажите и накъде отиват, към коя традиция принадлежат и повече какво изпитват в този момент, защо са тревожни лицата им в контраст с благия вид на магарето, и като не забравям, че гледам преди всичко рисунка, чиято основна цел е да доставя удоволствие.
 
Зорница Христова


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”