Български  |  English

Типология на проституиращите в България

Психо-социален профил

 

Текстът на Албена Стамболова е част от обширен доклад по проекта "За и против легализация на проституцията в България" на фондациите Европейски инициативи и РискМонитор. Изследването е развито в множество посоки - правна, криминологична, социално-психологическа, икономическа, здравна. Заключението на екипа е, че в България проституцията е обвързана с криминални мрежи в степен, която не позволява пряко прилагане на стандартите на либерални западни общества. Самият дебат "за" и "против" легализация и регулация се оказва задушен от контекста на организирания криминалитет, в който се практикува проституирането.
К
 
 
Тези, които проституират, независимо дали постоянно, за продължителен период или спорадично, са предмет на автоматична категоризация от страна на средностатистическия гражданин. Обикновено споменаването на думата „проститутка” буди асоциации от типа „човек, който за нищо не става”, „някого, с когото не искам да си имам работа”, „пропаднали хора, които обичат лекия живот и лесното печелене на пари”. Последното е тежко стигматизиращо, тъй като в средите на проституиращите пари не се печелят лесно и дори се печелят на прекалено висока цена. Вярно е, че проституиращите сами или насилствено са подложени на големи рискове (социално маргинализиране, трайно увреждане на здравето, липса на професионална квалификация и т н.), но това не означава непременно, че ние, останалите, не сме изложени на тях, нито че не си струва тази среда да бъде опозната най-вече с цел превенция. Тук проституиращите са описани в няколко групи според възрастов принцип.
 
Група А1
В тази група, ще я наречем условно А1, влизат проституиращите под 20 години. В нея не са включени непълнолетни, тъй като те са обект на други изследвания от виктимоложки и криминологичен тип – тоест, те са включени в законодателно-регулационна рамка.
Това е група, в която влизат сираци от домове за сираци, ученици, сред които във висока степен са представени лица с родители в чужбина, както и лица, за които се грижат по-възрастни членове на семейството – баби, дядовци, по-големи сестри или братя, както и, в по-малка степен, деца от „нормални” семейства.
При тях се наблюдава относителна незаинтересованост от учебния процес, стремеж към самостоятелност, ниска степен на идентификация с родното семейство, ако е налице такова.
Въпреки привидното желание за отличаване от масата, тези лица силно се влияят от средата. Би могло да се каже, че приятелските отношения са на преден план и изместват други възможни модели: родители, учители, широка роднинска група. При повечето от тях първият досег с проституцията става чрез приятели или приятели на приятели, понякога чрез любовна връзка.
Тази група е предмет на активен интерес от представителите на проституиращи среди, като сутеньори или техни посредници, които имат за задача да „осигуряват” нови попълнения.
В тази група е налице също някакъв вид унифициране на стремежите и нежелание за по-нататъшно учене. Общо споделено е желанието за определен външен вид, разполагането със собствени пари, желанието да „се вземат в ръце” и да се еманципират от всякакви опеки (което, парадоксално, води до попадане под тежка опека). Тук също е налице илюзията за временност или спорадичност на заниманието. На него често се гледа като на нещо относително невинно, което „самостоятелният” човек може да си позволи, за да си осигури по-добър старт в живота.
Ако трябва да се направи обобщение в психологически план на това описание, би следвало да се каже, че ролевата доминанта е общуването с хора и личната изява в това общуване. Преобладава интересът към отношения, а не към предмети, като учене или упражняване на определена професия. Този психотип оценностява справедливостта и равнопоставеността с вече по-възрастните. Желанието да бъде прекратена зависимостта от институция (дом) или семейство, към които се изпитват негативни чувства, е особено важно. Тук вече е създаден негативен модел, от който лицата в групата се оттласкват.
Този специфичен тип конструктивен негативизъм (позитивно отношение към живота, изградено чрез отрицание) създава именно тяхната уязвимост и податливост. Налице е моделът „не знам точно какво искам, но искам това”. На проституирането се гледа като на възможна печалба от лотарията, като начин нещо „да падне от небето” и да задоволи потребностите, нещо, което на някаква цена произвежда благо. Тук отсъства осъзнаване на рискове от бъдещи зависимости и необратимост: йерархични мрежи, насилие, наркотици, деградация на здравето, социално маргинализиране.
Това е и групата, която би следвало да подлежи на превенция от страна на публичните политики. И пак тя следва да е във фокуса на съображенията за регулация на проституцията, тъй като отсъствието на забрана от страна на закона в тази група оказва особено силно влияние.
Във фигурата на младия човек от тази група все още не се проецира картината на състоянието на обществото така, както го възприемат по принцип всичките групи. (Става дума за начина, по който проституиращите възприемат обществото, в което живеят.) Тази група е свързана с тотално недоверие и отхвърляне на начина, по който обществото функционира, свързана е и с приемането и навлизането в друг паралелен свят с твърди и разбираеми правила. Но за това ще стане дума накрая.
Засега е важно да се отбележи, че група А1 се намира все още отсам проецирането на това отношение. Факторите, предопределящи избора и/или податливостта към практиката на проституирането, не са разочарование, страх от липса на личен ресурс, отчуждаване от наличната социална сфера. Тук все още основна роля играе семейството, неговият заместител или институцията, поела грижата от невръстна възраст. Би могло да се каже, че за тази група е характерна психологическа псевдо-зрялост и социална незрялост. Така че за нея са „спестени” чувствата и възприятията за срам, вина, неудобство и възмущение, споделяни от останалите групи. С други думи, лицата от групата смятат, че могат да си позволят всичко, включително и да проституират. Налице е убеждението, че могат да престанат по всяко време и да извлекат единствено благоприятни неща за себе си.
Въпреки че в мнозинството си лицата от тази група са ползватели на интернет, за тях не е характерно контактите със сутеньори или клиенти да става чрез обяви или сайтове, а предимно чрез лични познанства.
Доколкото сред тях има и такива, които учат във висши учебни заведения, налице е корелацията, че ако ученето не се прекъсва, случаите на проституиране остават спорадични; и обратното – прекъсването на учебния процес води до по-трайно практикуване на проституция.
Трябва да се отбележи, че лицата от домове за сираци са в мнозинството си от малцинствата и при тях проституирането се вижда като средство за спасение от самата институция на първо време. На второ място идва отпадане на задължението да се интегрират в публичния професионален свят, на което се гледа като на непосилна задача. Изобщо за проституиращите от малцинствата от група А1 следва да се каже, че преминават по-често директно от една изключеност към друга, привиждайки я като „включеност” от особен тип (а именно в свят с прости и разбираеми правила, в който имат шанс да оцелеят).
 
Група А2
Тук се обособява една подгрупа, в която лицата са по-скоро от цигански и турски произход, но от нея не могат да се изключат напълно и представители на българското население. В нея българите обикновено са от силно патриархална селска среда с начално или средно незавършено образование, от семейства с повече от две деца с ниски доходи, често с ранни криминални прояви (ако не техни, поне на някого другиго от семейството). По тези признаци българите се доближават по характеристики до тези от етническите малцинства, въпреки че етническият момент преобладава. Но само, за да покаже, че етническото в този случай не участва като диференциал.
Подгрупата се характеризира, на първо място, със силно изразен патриархален манталитет: светът априорно се възприема като силно йерархизиран, стратифициран на поколенчески принцип и всяко негово нарушаване предизвиква засилващи се зависимост, вина и самообвинение. Преходът от този тип свят в мрежите на проституцията се извършва директно и сякаш незабележимо. Така, както дъщерята или синът дължат подчинение на по-голям брат, чичо или баща, така го дължат и на друг, който им осигурява прехрана. Сутеньорско-проституиращите единици в тази група често са от семеен тип, създават деца и се грижат за по-възрастните, близки до едната или до другата страна. Този психосоциален тип не променя нищо във възгледите си, преминавайки към проституиращи практики. Подобно на живота в патриархална среда, на първо място се осигуряват нуждите на по-възрастните, после тези на мъжете, следват жените и децата. Обикновено пари в брой не достигат до самите проституиращи, които осъществяват връзки с клиенти, те само се препредават. Възрастните членове на подобни общности имат основно битови нужди, това се отнася и до жените и децата. Парите в брой се харчат (след като прехраната и покривът на останалите е осигурен) най-вече от мъжете за хазарт, наркотици, рекет (осигуряване на бизнеса), заведения, дрехи, телефони, понякога коли. Пътуванията за отдих не се практикуват, свързани са само с „бизнеса”. Осигуряват се също така и здравословни проблеми, когато възникнат.
Би могло да се каже, че в тази група ендогенни (вътре в самата общност) проблеми няма. Те възникват главно като екзогенни (с другите типове проституиращи групи) – борба за дялове от пазара, където те трудно и неустойчиво завземат позиции. Възприемат себе си като почтени хора, на които „съдбата” е отредила тежката участ да бъдат бедни. Осъзнават себе си като изначално изключени от макрообществото и това следва да бъде ирелевантно към факта, че са български граждани. Често практикуват в балкански и европейски държави, без това да води до промяна в статуса им.
В заключение за тях би могло да се каже следното: те нито се стремят, нито имат ресурс да променят социалния си статус, те го възпроизвеждат, защото това е изначално зададената им парадигма на произхода (не на етнически принцип). Логиката на функционирането им, независимо дали са калайджии, музиканти, обущари или сутеньори и проститутки, е да продължат това, което са били и преди да се родят, и след като са се заели с проституция. Би могло да се каже, че тяхното попадане в света и мрежите на проституиращите е частен случай, който по никакъв начин не накърнява изначалната им принадлежност.
Има и още една характеристика, която се среща единствено при тази група, и тя вече е обвързана етнически. Проституиращите жени в група А2 избягват (ако е възможно) контакти с клиенти, които са от тяхната етносоциална група. Причината е... че се срамуват. Което още веднъж сочи, че тяхното „пребиваване” в проституирането е подобно на пребиваването в обичайния им свят. (Така, както в патриархалния свят жените изпитват срам при полов контакт).
 
Група Б1
Тази група се състои от лица между 20 и 30 до 35 години. Тя е, така да се каже, групата на зрелите професионалисти. (За сравнение - в света на „нормалното” професионално осъществяване най-силната възраст в съвременния свят е между 30 и 45 години). Характерни са решителност, силна аргументация за направения избор, задържане и дори амбиция в „професията”. Силно впечатление прави настойчивата защита на избора, проявява се съпернически момент, желание за преуспяване. Както и съпътстващата характеристика за излизане от проституиращите кръгове. Говори се за „голямото натрупване”, „големия удар”, „голямата среща”, които ще преобърнат живота в полза на лицето. Амбициозното поведение се отнася както към потенциалните партньори, независимо дали те са сутеньори, босове от мрежата, клиенти, така и към външния вид и съпътстващия го финансов ресурс, към уменията и изкусността в професията, към опита в чужди държави (познаването на света) и, не на последно място, към конкуренцията.
Всичко това са признаци за осъзнаване (или частично осъзнаване) на бързо протичащото време, в което все още е възможно да се направи избор. Характерно за лицата е, че те използват думата „късмет” като еквивалент на думата „избор”.
Тази характеристика е специфична за психологическа незрялост и за социална псевдо-зрялост – обратното на група А1. Приемаме, че лица от група А1 са преминали в група Б1. Психологическата незрялост се изразява в хипертрофирането на собствените възможности (не способности). Това, което се прикрива от паравана на самозаблудата, е, не че „аз владея себе си” (както е при група А1), а „аз владея този свят”.
Същевременно в тази група се наблюдава и най-голяма активност за излизане от проституирането – тя се изразява в опити да се създаде собствен бизнес (най-често магазин). Редки са случаите, в които лицето отдава труда си под наем, тоест отива да работи някъде. Това се дължи на обстоятелството, че му липсва професионален опит или квалификация, както и на това, че представата за същинско излизане от професията е да работиш за себе си, а не за някого другиго. Друг опит за „връщане” е бракът или трайното съжителство. В огромната част от случаите тази активност или проява на мобилност са неуспешни. Причините следва да се търсят както в настъпилото социално и професионално маргинализиране (често съпровождано и от здравословни проблеми), така и във факта, че е развита нетърпимост към всякакъв вид зависимост – както в семейство, така и на професионална позиция. Тук е добре да се развенчае един мит – този, че лицата проституират от мързел. Вярно е, че това, което се наблюдава отвън, би могло да се вземе за нежелание за работа, лоши навици и прочее стигматизиращи названия. По-близко до истината е, че тези хора вече са платили цената от практикуването на проституция, а излизането от него изисква специални усилия и грижи - както от личен, така и от публичен порядък.
Но въпреки това мобилността в тази група е налице. Тук най-често се среща самообвиняване и осъзнаване за пропилян ресурс. Поради това тази група е и най-податлива за всякакви политики за реинтеграция – професионална и социална. Негативна страна на този тип е, че „успешността” за тях е мисловно достъпна и те по аналогия възприемат всичко като достъпно.
По принцип всички проституиращи са лица с целева ориентация, реагират според наличието/отсъствието на личен интерес. Друг въпрос е, че тази „насоченост към цел” не може да се оползотвори нито в личен, нито в обществен план, тъй като, принудително или съзнателно, те са абдикирали от търсенето и отстояването на човешките си права.
По отношение на регулацията на проституцията в страната, тази група е в най-противоречиво (сложно) положение. Гневът и разочарованието от държава, управление и институции са най-силно изразени. Това, обаче, са активни нагласи на поведение, които идентифицират законовите регулативни мерки (независимо дали за или против легализацията на проституцията) като репер, ориентир, точка на оттласкване. Преобладаващо е мнението, че ако проституцията е разрешена, това нищо няма да промени. И обратното. С други думи, лицата от групата подхождат към въпроса като към нерелевантен поради затвърденото недоверие към каквито и да било държавни мерки. Което е негативен начин да се изрази необходимостта от регулация, ред, правила и закони, които се прилагат.
 
Подгрупа Б2
Това отново е групата Б1 (както и лица от А1 и Б1), но с фактора наркозависимост. Той „омекотява” решението за задържане във/излизане от „професията”, но увеличава зависимостта от нея, от обкръжението, както и от необходимостта от институционална помощ. Нещо повече, тук най-силно видим става порочният кръг, в който са проституиращите.
В преобладаващата си част проституиращите са изключени или се самоизключват от здравната система. Повечето от страничните ефекти от наркозависимостта дълго се пренебрегват, а метадоновите програми обикновено са препълнени и трудно достъпни. Положението се утежнява и от факта, че те прибягват към тях, едва когато положението стане спешно. (Разговаряла съм с проституиращи наркозависими жени, които са ми казвали, че ще забременеят, за да влязат веднага в програмата). Друг въпрос е, че метадоновите програми не са панацея, в случая с проституиращите те се превръщат просто в средство за набавяне на безплатен наркотик.
Тук няма да се спирам на характеристиките на наркозависимите, тъй като те се отнасят и до непроституиращите наркомани. Ще спомена само, че поради пренебрегване на опасността или невъзможност да се откажат, лицата от тази група са изложени на висок риск от деградиране – психологическо и социално.
Голяма част от тях правят безуспешни опити да се самолекуват, тъй като осъзнават рисковете. Поради това би следвало да се подчертае, че те представляват специален социален случай, за който трябва да се създадат съответни програми и грижи.
Рискът тук е по-скоро от страна на обществото, което има тенденцията да гледа на тях като хора, които „сами са си виновни”. (Подобно е отношението и към пушачите, алкохолиците, заразените със спин. Необходима е само още една крачка това отношение да се пренесе и към нездравословно хранещите се, недоспиващите си, алергичните и т н.)
За тази група трябва да се допълни още, че тя постепенно отпада дори и от практикуващите проституция. Ако едно момиче на 25 години проституира в престижен клуб и стане наркозависимо, на 30 години рискува да се окаже на магистралата със съмнителна печалба за дневната си доза. Би трябвало и да се замислим, че на двайсет и втората година от по-свободното практикуване на проституция в България, мрежите от проституиращи ще започнат да изпращат обратно към обществото 40-50 годишни хора, с които то не е подготвено да се справи.
По отношение на политиките за регулация на проституцията, тази група наклонява везните в полза на политики за легализация. Близка е също до така наречения аболиционистки режим, който гледа на проституиращите като на жертви (роби).
 
Група В
В тази група се включват лица над 35 до 45 години. Характерно за нея е, че само в редки (единични) случаи там попадат „новаци” – тоест хора, които до този момент не са проституирали. В нея се попада по възрастови причини и се излиза поради същите. Тук случаите би трябвало да се нарекат по-скоро „хронифицирани” – това са лица, които, от една страна, познават средата и естеството на живот/работа в нея, а от друга са проиграли възможностите за излизане в нея. След 40-годишна възраст тази група отбелязва тенденция към редуциране.
Тук случаите са два: такива, които са подготвили изхода си, и такива, които, ако използваме клиширания образ – „пътуват в трюма на Титаник”.
Първият случай на лицата с перспектива за „нормализиран” живот се отнася за хора, които са имали или са си създали достатъчно контакти, благодарение на които получават „служби” или в системата, или извън нея, в някои от легалните бизнеси. Те се превръщат в помощни лица за активно действащите на средно и ниско равнище в проституиращите среди. Често минават за „експерти” по „дресура” или по „превъзпитание” и оказване на натиск. Висока е също вероятността да участват в наркопазара или в трафика на хора. Това е подгрупа с висок криминогенен риск.
Вторият случай е подобен на социалния случай, описан в група Б2, но без изявена наркозависимост. Голяма част от тези хора, предимно жени, имат деца, които до този момент са били отглеждани от роднини и към които те се опитват да се върнат. Много от тях заживяват със социални помощи или нископлатена сезонна работа.
Може би тук е добре да се каже какво е мястото на представите за деца и семейство в средите на проституиращите.
Само около 10% от тях заявяват, че не желаят да имат или отглеждат деца в страна като България.
Останалите твърдят, че децата, независимо дали имат или нямат, са най-хубавото и ценно нещо в живота им. Мисля, че тук не става дума за общо клиширано място. Ролята на децата, реално съществуващи или като перспектива, символизира реда и свободата едновременно. Повечето интервюирани твърдят, че живеят само заради тях или ги посочват като осмислящ живота им фактор. От тях, утопично или не, се очаква да внесат онзи ред, който така липсва в личния и социалния контекст. От друга страна,  почти без изключение твърдят, че биха ги оставили свободно да избират пътя си. Това е парадоксално твърдение, което проективно изразява собственото им отношение към себе си в света, в който живеят – две неслучили се неща – свободна личност в подреден свят.
Подобно на отношението към децата е и отношението към семейството. Както идеята за децата изразява несполучливото детство, така идеята за семейство изразява несполучливата зрялост. (Изключение в това отношение е подгрупа Б2).
По отношение на политиките за регулация, тази група е най-близка до забранителния (прохибицонен) режим.
 
Група Г
В нея се включват предимно жени сводници, свободно проституиращи, елитни проституиращи. Това е много малка, но относително обособена група, която, обаче, е представителна за средата. Тенденцията, все пак, е в България тя постепенно да се разширява, особено при бъдеща регулация (и най-вече легализация) на проституцията.
В подгрупата на жените сводници (или както ги наричат все още в Европа - Мадам) се включват жени на около 35 до 50 годишна възраст (възможно е и повече). Всички имат опит в проституирането и са успели да придобият достатъчно авторитет в средите на тези, които го регулират, така че са си осигурили относителна свобода на действие. Те се отнасят към работата си като мениджъри на бизнес организация, която се бори за дялове от пазара. Полагат се усилия за качеството на „продукта” и за нивото и квалификацията на „персонала”. Това са може би най-свободните хора в средата на проституиращите, тъй като те осигуряват не само собственото си благополучие, но и, в относителна степен, това на работещите за тях. Това са жени на средна възраст, често с професионална квалификация, с дипломатически капацитет, организационни способности и с висока степен на адаптивност.
В подгрупата на свободно проституиращите и елитните проституиращи се включват жени между 18 до 30 годишна възраст, за които проституцията е или високорисково и спорадично занимание, или организирано във висшите обществени ешелони. По правило до последните почти няма достъп, тъй като трудно биха останали анонимни, а това е условие за активността им в кръговете. По косвени свидетелства е известно, че прекратяването на проституирането от тяхна страна е много по-възможно, отколкото в другите, по-ниски нива на йерархията. Обикновено те се омъжват или успяват да извоюват финансова независимост.
Свободно проституиращите могат да бъдат съвсем млади момичета и момчета или до трийсетгодишни лица, с професионална кариера. В тази група има и най-много хомосексуални. Обикновено контактите стават чрез интернет.
Относно политиките за регулация, тази група е най-близка до либералния (легализиращ практикуването и гарантиращ правата) режим.
---
Вместо заключение ще завърша с един инвариантен аспект от типологията на мъжете и жените, които упражняват и организират дейността проституция. Общата картина е твърде разнообразна и може да се щрихира чрез контрастни опозиции, като: постоянно и непостоянно заети с дейността, зависими от наркотици и неупотребяващи, направили избор или жертви на трафик и насилие, такива, които се посочват като проституиращи, и такива, които се разграничават, бедни и богати, гледащи на това като на бизнес или като на форма на битово оцеляване и т н.
Но в която и от изброените категории да попадат изследваните случаи, има една характеристика, която ги обединява. И тя е, че клановото, колективното, съсловното, родственото надделяват като модел за житейски избор.
Какво липсващо набавя работата в организирана група в психологически план? Сигурност, колкото и парадоксално да звучи това от друга страна – защото проституиращите все пак са една от най-рисковите социални групи. Нека наречем тази сигурност, набавяна от организираните мрежи, алеатоарна сигурност, тоест „несигурна, временна сигурност”, която, обаче, очевидно е толкова необходима, че заради нея се рискува име, здраве, образование, семейство, родителство и в крайна сметка – цял един живот.
Кое може да е по-страшно от загубата (или отказа) от всичко изброено? Липсата на чувство за сигурност. Това, че можеш да имаш доверие на някого, че има пътища, които, ако се следват от средностатистическия човек, ще ни преведат през възпитание, образование, умение да си намерим работа, да имаме дом и семейство, да се забавляваме и лекуваме. Чувството за сигурност е не само основно право, но и основна необходимост. Когато поради едни или други обстоятелства то не съществува или е силно накърнено, се търсят алтернативни пътища. Или, ако го кажем с други думи: днес в българската действителност по алтернативен път се набавя непосредствена сигурност за сметка на тази, която се опосредява от функциониращи обществени институции.
Позволявам си да твърдя, че проституирането и по-точно – навлизането в свят с прости и ясни правила, в който се набавя необходимата за осигуряването на съществуването яснота – е подобен алтернативен път.
Мнозинството интервюирани проститутки или сутеньори посочват направения избор като единственият, който е бил възможен за тях. Обърнали са гръб на нормалните, законни обществени механизми, чрез които се осигурява хляба (живота). В долния и среден клас проституиращи (улични, магистрални, клубни), голямата част от които имат и деца, и роднини, за които се грижат (или на които осигуряват сигурност), го заявяват по един или друг начин. Повечето от тях очакват обществото (а не те самите) да им осигурява възможност да се преборят в условията на конкуренция. Защо? Защото обществото им се привижда като предварително подредено и разпределено, така че не си струва усилието да се опитват да извоюват мястото си в него.
Компенсаторното „падане” в по-патриархалната, йерархизирана, директивна и поради това ясна среда е винаги на крачка от нас. И тази крачка се прави лесно, особено когато си млад, без родителска подкрепа, социално слаб, с обременено семейство или от малцинствата*.
Основни психологически нужди, като усещане за значимост, себеуважение, чувство за сигурност и т. н., могат да се превърнат във фактори, чрез които личността или се утвърждава (печели пари, функционира в общност с ясни правила и извлича полза за себе си, помага на други), или се самоотрича (приема, че всичко, свързано с оцеляването и благоденствието й, се поема от други). И в двата случая е налице принадлежност към затворени, йерархизирани общности, които функционират със собствени правила, „грижат” се и „закрилят” своите членове, които им предоставят свободната си воля и същинския си избор, който така и не се е състоял. Това изоставяне на избора отсам организираните групи (в които предимно функционират проституиращите) е за сметка, както вече бе споменато, на отчуждаването на собствената личност в полза на групата или клана.
Следва това, че животът в клана (или организираната група) предлага алтернатива на „нормалното” общество. Тъй като в него е трудно да се образоваш, да се конкурираш с другите, ако „нямаш връзки, познати, контакти и т. н.” (повсеместно споделено мнение), за предпочитане е средата, чиято тъкан е изцяло от „връзки, познати, контакти”, йерархизирани според ролята и възможността за печалба, както е в патриархалния род. Комуналният дух надделява над либералната несигурност.
Каква е цената на този илюзорен, но предпочетен психологически „лукс”. Първо да припомним факта, че влизането в организираната мрежа се преживява (и привижда) като намиране на изход за тези, които гледат на себе си като „нямащи изход”. Според тях, обществото им е обърнало гръб, затворило е врати или, ако имат малък опит с мизерни заплати, той потвърждава, че така не може да се живее. За сметка на това, мрежата им дава работа, понякога обучение, възможности за печалба и живот, който те преценяват, че не могат да постигнат по друг път.
Но отново на въпроса: каква е цената? Онова, което е изглеждало достъпно и даващо хляб на бедните, е машина, която бързо взема своето и пак така бързо се освобождава от баласта. С други думи, това е машина за илюзии, машина, която се захранва от илюзии за по-добър или единствено възможен живот. Подобна машина е наркотичната зависимост. Привлича с достъпността на паралелен и по-добър свят, който бързо се стопява.
Интересното е, че работещите в индустрията на проституцията са наясно с това. Както по-високите и облагодетелствани нива, така и най-ниските. И въпреки това, участват в играта на живот поради психологическата липса на сигурност, набавяна от машината за илюзии, каквато представляват затворените организирани групи.
На този етап в заключение би могло да се добави, че докато във все по-разслояващото се общество не се появят механизми за интеграция - достатъчно разнообразни, достъпни и съобразени с различните обществени пластове - организираните мрежи ще продължават да се захранват с подходящите за тях индивиди, както и да ги изхвърлят обратно с многократно намалени шансове за физическо, психологическо и социално оцеляване.
---
* Трябва да се направи уговорката, че тук се разсъждава за тези, които, макар и принудени от социалния си статус, сами правят избор да се занимават с проституиране. Друг е случаят на жертвите на трафик, затваряни в къщи за „превъзпитание” и насилствено наркоманизирани. Но дори и сред тях, когато по-късно се предостави възможност за излизане от средата, повече са онези, които предпочитат да останат в нея – поради споменатите по-горе причини.

 

още от автора
Албена Стамболова е психолог и организационен консултант. Тя е автор на романите "Това е, както става", "Хоп-хоп звездите", "Авантюра, за да мине времето", както и на психоаналитичното изследване "Боледуване в смъртта" върху Маргьорит Дюрас.


2 - 09.05.2011 17:50

много силна статия
От: mila
Поздравления за точния, ясен, конкретен и сериозен текст. Без никаква тенденциозност той посочва недвусмислено моралната занемареност , артистично прикриваща се зад "социално нехайство". Сам по себе си текстът е израз на дълбока загриженост. Браво.
1 - 09.05.2011 13:02

Липсата и очевадното й наличие
От: Фифи
От статията става видно едно, че в главата на авторката е пълна каша. Гениалните неща са прости. За съжаление тежкия и нечетим изказ, липсaта на стил и елементарна речева култура на въпросната дама ми докараха само главоболие. Сложните изречения, наблъскани с термини целят да "прикрият" липсата на каквато и да била мисъл. Текста ми прилича на онези дипломни работи, дето са преписани едно към гьотири от немай къде. Когато всички те мислят за глупак и си мълчиш, по-добре си дръж устата затворена, отколкото да я отвориш и да премахнеш всяко съмнение относно това.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”