Български  |  English

Йоахим Радкау: Алтернатива почти няма

Разговор за Япония след ядрената авария

 
Йоахим Радкау е професор по нова история в университета в Билефелд. Автор е на книги, занимаващи се с проблемите на дърводобива, на икономиката на атомната енергия, както и на философията на Макс Вебер. Последната му книга носи заглавието „Ерата на екологията”.
 
- Виждате ли някой японски бунтар в пустинята, който да предизвика промяна?
- В Япония атомната енергия няма своите харизматични мислители, няма велики теоретици с духа на Алберт Айнщайн, Нилс Бор или Вернер Хайзенберг, гении, които представиха успешно пред обществото и надеждата, и страха, макар да не познаваха в детайли реакторната техника. Затова Япония не е създала и големи критици, които да олицетворяват днес инакомислието. Когато през 1978 г. физикът Карл Фридрих фон Вайцзекер изрази резерви към атомната енергия, отрасълът се обърка, сякаш загуби един полубог, макар той да нямаше влияние върху реалното развитие на реакторите. Споделям мисълта на Макс Вебер, че са необходими няколко харизматични герои, за да може в световната история нещо да се задвижи. Тази теза определено е в сила и за историята на атомната енергия. Тя е от значение за това и критиците на атомната енергия най-сетне да пожънат успех.
- Днес истинските герои са инженерите и работниците в авариралите централи, които залагат живота си, за да предотвратят най-лошото. Всяко ли общество ражда такива герои?
- Това, което най-много ме възмущава днес, е колко подло обществеността забрави за обречените на смърт ликвидатори от Чернобил. А в същото време не бе никак случаен фактът, когато темата „Герои”[1] на националното състезание по история предизвика много голям интерес. Не бива, обаче, военните герои да окупират въображението и потребността от героизъм. Хора като онези, които сега се опитват да овладеят катастрофата в японските реактори, са герои, които трябва да почитаме.
- Дисциплината и спокойствието са подходящите форми за работа с ядрената енергия, това поне ни показват кадрите от Япония. Кое е типично японското в това, което виждаме?
- В Япония със сигурност е въпрос на добър стил да се демонстрира спокойствие пред камерите на чужденците. Като историк, обаче, който много пъти е бил в Япония, ми е трудно да направя обобщаващо описание на „японеца”. След световната екологична революция през 70-те години на ХХ век японската политика в сферата на околната среда бележи най-различни възходи и спадове.
- Кое в тези възходи и спадове ги характеризира като японски?
- Япония, подобно на Германия, има традиции в почитането на природата. Но забележителното е, че през 70-те години в Япония няма спорове за използването на атомната енергия, както в Германия. Първата демонстрация срещу атомната енергия е през далечната 1971 г. във Фесенхайм, в Елзас. А в Япония масови протести срещу атомната енергия започват едва през 1995 г. след смущенията в един ускорител и по-късно – през 1997 г., след аварията в реактора на завода за преработка на ядрени отпадъци в Токаймура.
- Защо японският скептицизъм по отношение на атомната енергия е отначало слабо изразен?
- За това си има рационално обяснение. В Япония запасите от въглища са малко, а мисълта, че могат да бъдат зависими от китайските каменни въглища, е ужасяваща за японците. Вятърната енергия не изглежда особено привлекателна в страната на тайфуните, а в гъсто населените долини няма място за язовири, за да се построят водноелектрически централи. Така че за Япония - страната на икономическото чудо, атомната енергия има своето обаяние.
- Това е странно. В края на краищата, Япония е първата страна, станала жертва на атомно оръжие. Защо Хирошима веднага не е предизвикала силно антиядрено движение?
- Изтласкването на трагедията в Хирошима е удивително. Когато търсих в Токио паметници на жертвите от Хирошима, попаднах съвсем случайно на един полускрит и незабележим паметник в северната част на града. Атомните бомби над Хирошима и Нагасаки дълбоко са наранили самочувствието на японците. Но те не са предизвикали енергичен отпор срещу използването на ядрената енергия. И това не е чак толкова странно, колкото на пръв поглед изглежда. И във Федералната република, въпреки Хирошима, бе първоначално одобрено използването на ядрена енергия за мирни цели. Прочутият „Манифест от Гьотинген” на големите физици около Хайзенберг от 1957 г. страстно се опълчва срещу атомното въоръжаване и също толкова ярко се застъпва за използването на атомната енергия за мирни цели. В атомната еуфория на 50-те години се създава представата, сякаш „мирният атом” е някакво средство за противодействие на атомната бомба.
- Странно е, обаче, това толкова естествено приемане на атомната енергия в Япония и по друга причина – в японската култура земетресенията имат своя сериозен отпечатък и това е страна, която познава всички рискове, които те носят със себе си.
- И това е втората, по-сложна загадка, защото по принцип опасността от земетресения още в началото започва да играе решаваща роля в движението срещу атомните централи. Първият протест в света, който е имал успех, е насочен срещу проекта за изграждане на централа в калифорнийския залив Бодега, където Хичкок снима „Птиците”.
- Този красив залив се е запечатал в спомените на всеки, гледал филма...
- Само че природозащитниците не успяват да се наложат с аргументите си за защита на красивата природа. Едва аргументът за опасност от земетресения успява да въздейства на атомната комисия. И това не е никак случайно - голямото земетресение от 1906 г., което срива Сан Франциско, е неизживяна травма за Калифорния.
- А земетресението в Канто на 1 септември 1923 г. не е ли също такава травма за Япония?
- Не. В японското историческо съзнание земетресението от Канто е по-скоро прелюдия към една епопея на успеха. Своеобразната икона на триумфа от 1923 г. е новопостроеният от Франк Лойд Райт хотел „Империал”, намиращ се тогава до императорския дворец, който издържа на земетресението, за разлика от останалите дървени постройки в Токио, които изгарят. След 1923 г. Япония започва да бележи върхови постижения в сеизмологията. А заради преживяното, влиянието на земетресенията започва силно да се усеща върху културата й.
- Има ли нещо вярно в това клишетата за японската вяра в техниката и за германската враждебност към нея, проявявана още в периода на романтизма, да се използват за обяснение на различното отношение към атомната енергия?
- Освен частицата истина, присъща на готовите фрази, малко е вероятно тези клишета да са възможните обяснения. Тази мнима враждебност към техниката през XIX век създава типажа на изключително успешния германски инженер, за когото търпението и благоразумието са висши добродетели. По отношение на сигурността на реакторите, още в самото начало, и това може да се докаже, инженерите са били предпазливи скептици и са предупреждавали за възможните рискове. Освен това, именно скептицизмът по отношение на атомната енергия в Германия мобилизира армия от педантични техници, на която дължим и културната революция, характеризираща се с философията на възобновяемите енергийни източници. А пък уж уповаващата се на техниката Япония не само че създава свои национални митове за природата, но и развива забележително екологично съзнание.
- И тук важна роля играе един залив.
- По-скоро трагедията, случила се с него. През 1969 г. документалната книга на писателката Ишимуре Мичико „Рай в морето от мъка” предизвиква голям обществен интерес, напълно сравним с този на „Смълчана пролет” от Рейчъл Карсън[2] през 1962 г. Мичико разказва за екологична катастрофа, настъпила след отравянето с живак на един райски залив на остров Кюшу от тръбите на химически концерн и сериозно отразила се върху здравето на местното население.
- Какво, според вас, като историк, е особено характерно за японското екодвижение?
- Наскоро една американска географка представи изследване на екологичните протести в Япония. Тя различава четири типа участници: селяни и рибари; жени - предимно домакини от метрополисите; отделни политически актьори - представители на партии; и отделни членове на професионални елити – адвокати, университетски преподаватели и др.
- Това е констелация, характерна за целия свят.
- Но типичното за Япония е, че хората в тази хетерогенна смес не са свързани в мрежа и заради това между различните групи няма взаимодействие. А динамиката на германското и американското екодвижение от 1970 г. до сега се дължи именно на взаимодействието между административните елити, инициативите на научните среди, на медиите и, естествено, на гражданите с известната подкрепа от страна на отделни съдилища. Динамиката произтича от широката база на взаимно подкрепящи се граждани, държавни институции, както и организации от третия сектор.
- Защо в Япония не се забелязва подобна динамика?
- Нямам готово обяснение за това. Може би роля играе голямата културна дистанция между различните социални групи в Япония. Затова и фигури като писателката Ишимуре Мичико остават ужасяващо изолирани. За екологията в Германия със сигурност е предимство, че обществените елити не са особено затворени и ако се сравнят с други национални елити, ще се види, че те са по-скоро отворени, пропускливи и хетерогенни. Като, разбира се, имат и недостатъка, че някой като Хитлер може да си пробие път нагоре.
- Каква роля в екологичното съзнание на японците играе страхът за здравето, върху чието значение вие акцентирате в новата си книга „Ерата на екологията”?
- Изказвам предпазливо хипотезата, че историята на движението за защита на околната среда, което винаги е било и движение за защита на здравето, може да се впише в историята на страховете. Исторически погледнато, страхът от рак играе голяма роля и при Рейчъл Карсън, и при Петра Кели[3]. В Япония нещата изглеждат по друг начин. Там страхът от болести е провокиран и от други опасности – бацили или вреден прах.
- А след Хирошима страхът от рак би могъл да бъде силно изразен...
- И това е една загадка. В съзнанието на японците страхът от атомната бомба се възприема като нещо отделно, несвързано с рисковете при използването на ядрената енергия в електроснабдяването. И като цяло страхът от рак в Япония не се свързва с атомните централи.
- Защо тогава в Япония изобщо е възникнало движение срещу атомните електроцентрали? Е ли причината само в авариите след 1995 г.?
- В историята често пъти не се прокарват ясни разделителни линии. Спукването на финансовия балон през 1989 - 1990 г.[4] предизвиква промени в начина на мислене сред японската общественост. Дотогава японците се опитват да изградят собствения си профил чрез бърз икономически растеж и високи технологии. После се сещат, че онази особеност, която търсят, може да се намери в японската свързаност с природата.
- Това означава ли, че не трябва непременно да настъпи екологична катастрофа като сегашната, за да се предизвика промяна в мисленето?
- Екологичното движение в Германия от 1975 г. носи в себе си най-вече чисто хипотетичния страх от атомната енергия. Екологичната революция избухва през 1970 г. в цял свят, без да е предшествана от катастрофа, която да е повлияла върху начина на мислене. Подтикът идва от новите рискове пред бъдещето. Затова в моите очи световното движение за защита на околната среда има характера на ново Просвещение.
- Въпреки истеричните му елементи?
- Те, в исторически план, също са част от първия етап на Просвещението през ХVIII век. Напълно погрешно е да се смята, че екодвижението възниква заради паниката след някаква реална катастрофа.
- Чернобил имаше последствия. Това нещастие роди нова демократична култура на много места в Европа, която стана основа за изграждането на възобновяеми енергийни източници. И тук можем да говорим за постигнати успехи.
- Така е. Но ако соларната техника нямаше своята предистория още през ХIX век, тези успехи щяха да бъдат трудно постигнати. Истината е, че потенциалът за действие вече го е имало. След 1986 г. той започва да дава плодове. В Япония, обаче, ситуацията не е толкова благодатна. И дори ако я сравним с днешен Китай, ще видим, че тя има малко допирни точки с развитието на възобновяемите енергийни източници. Затова в момента японските политици се страхуват преди всичко от срив в енергийното снабдяване, а едва на второ място - от ядрен риск. Разбира се, че японците винаги са доказвали какъв голям потенциал за промени и реформи има страната им, като това се видя и през 60-те години на ХIX век с реформите в епохата “Мейджи”, и след 1945 г., когато полуфашисткият им шовинизъм се трансформира в широка отвореност към света. Сега, обаче, се страхувам, че Япония няма да е в състояние да си вземе поуки от катастрофата. Жилищата се отопляват с ток. Алтернатива почти няма.
 
Разговора води Елизабет фон Таден
„Цайт онлайн”, 17 март 2011
Превод от немски Ирина Илиева
 


[1] Състезанието протича под патронажа на германския президент. Традиционно всяка година темата на есето се обявява през септември, като учениците трябва да изпратят текстовете си най-късно до края на февруари. Темата „Герои” бе обявена през 2008 г.
[2] Рейчъл Карсън (1907 – 1964) e американски морски биолог, авторка на първия екологичен бестселър “Смълчана пролет” и основоположник на зеленото движение. Книгата й  “Смълчана пролет” излиза през есента на 1962. Големи химически концерни се опитват да спрат издаването й, а президентът Кенеди възлага проучване на твърденията в книгата. Започва първият голям екологичен дебат в света. Следват заседания на Конгреса, на които Рейчъл е призована за свидетел. Така се поставя началото на федералната политика за опазване на околната среда, която довежда до приемането на първите “зелени” закони и наредби. “Смълчана пролет” е преведена в България през 1969 г., като предговорът й е написан от Николай Хайтов.
[3] Петра Кели (1947 - 1982) е една от основателките на Зелената партия в Германия през 1979 г. Четири са темите, които я вълнуват като политик и общественик: мирът и ненасилието; екологията; феминизмът; човешките права. Сестра й умира на 10-годишна възраст от рак и заради това тя основава и ръководи международна асоциация за изследвания на рака при децата. Автор е на книги, посветени на онкоболните деца, на Хирошима и на Тибет.
[4] В края на 1989 г. и началото на 1990 г. японските акции се сриват в резултат на мащабни финансови спекулации на банките.


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”