Български  |  English

Митът за прогреса и сигурността се срутва

 

Да се говори за „общество на глобализирания риск”, това означава да се говори за епоха, в чиито недра тъмната страна на прогреса предопределя все повече и повече обществения дебат. Това, че най-големите опасности произтичат от нас самите, в началото не беше очевидно за никого, това беше оспорвано; впрочем, то е факт, който се превръща в движеща сила на политиката. Ядрените опасности, климатичните промени, финансовата криза, 11 септември и т.н. Всичко това се случи съгласно сценария, който описвах преди двайсет и пет години, още преди катастрофата в Чернобил.
За разлика от индустриалните рискове от миналите епохи, днешните рискове не познават граници – били те географски, времеви или социални; никое от действащите правила не позволява да ги припишем някому: нито в смисъла на причинно-следствената обвързаност, нито като нечия грешка или отговорност; освен това, те не могат нито да бъдат компенсирани, нито има застраховка срещу тях. Там, където частните застрахователи отказват да предпазват – това се отнася за ядрената енергия, както и за новите генни технологии – границата между изчислимия риск и неизчислимите опасности постоянно бива нарушавана. Създадени от индустрията, тези потенциални опасности, освен това, биват екстернализирани от икономиката, индивидуализирани от правото, легитимирани от технологията и минимизирани от политиците. Накратко казано, системата за регламентация, която трябва да осигури „рационалния” контрол върху тези развиващи се скрити сили на саморазрушението, струва толкова, колкото велосипедна спирачка, монтирана на джъмбо джет.
Не трябва ли обаче да правим разлика между Фукушима и Чернобил? Събитията, които се развиват в Япония, наистина произтичат от една естествена катастрофа и разрушителният потенциал, който действа при тях, не е следствие на човешко решение, а е следствие от земетресение и цунами.
Понятието „естествена катастрофа” наистина позволява да обозначим това, което не е причинено от човека, и, следователно, той не може да бъде държан отговорен за него. Но не е ли все пак това едно виждане, което принадлежи на отминали векове? Само по себе си, това схващане е вече фалшиво, тъй като природата не познава „катастрофи”, а най-многото внезапни процеси на трансформация. Трансформации като земетресение или цунами се превръщат в „катастрофи” само когато са отнесени към човешката цивилизация. От друга страна, решението да се строят ядрени централи върху сеизмични зони със сигурност не е природно явление, а е политическо решение, което е трябвало да бъде оправдавано, като се държи сметка за изискванията за сигурност, дължими на гражданите; това решение е трябвало да бъде наложено на онези, които са му се противопоставяли. Когато става дума не само за строежа на ядрените централи, но и за строежа на твърде високи сгради, а дори и за градоустройствения план в неговата цялост на метрополии като Токио (което не изключва по-малките градове), т. нар. „естествени катастрофи” се превръщат в рискове, свързани с решение; тоест, тези рискове (поне като принцип) се вменяват на хората, които вземат решенията. Сегашните събития в Япония позволяват да се наблюдава до каква степен са оплетени едно в друго това, което се вменява на природата, и това, което се вменява на техниката и на човешката компетентност.
Най-общо казано, говори се за „естествени катастрофи” и за „опасности за обкръжаващата ни среда” в момент от историята, когато тъкмо нещо като „чиста природа”, което да бъде противопоставено на техниката и на обществото, не съществува. Това, което едните – да кажем химическата индустрия – замърсяват и което тогава наричаме „обкръжаваща ни среда”, е чисто и просто онова, с което другите –да кажем земеделието, туризмът или риболовът – разполагат и могат да предложат на пазара.
Ядрената индустрия научи нещо от екологичното движение: в надпреварата за изтласкването на големите рискове не трябва повече да се отрича основният, „изначалният риск”; по-добре да се опитаме да спечелим предварително точки, очерняйки конкурентните решения. При наддаването за възможните апокалипсиси, публичното изявяване на рисковете позволява една развиваща се във времето игра – колкото повече очерням конкуренцията, толкова повече изсветлявам собствената си чернота – докато успея да я превърна в белота. По такъв начин, парадоксално, влошаването на климатичните промени отвори пътя на ядрените централи към нови световни пазари.
Отговорът на модерните рискове се намираше в застраховането, схващано като „морална технология”. Можеше да не сме вече заробени от провидението и от ударите на съдбата. Отношението към природата, към света и към Бога се променяше: оттук нататък ние бяхме отговорни за собственото си нещастие, като в същото време разполагахме със средствата да компенсираме последствията от него. Във всеки случай, митът за „осигурения живот”, който от XVIII в. насам триумфираше във всички области, функционираше по този начин.
Той наистина успя да направи така, че старите рискове от индустриалната епоха да станат предмет на консенсус - поради факта, че те се основаваха върху една серия от предпазни мерки (пожар – застраховка – медицинско осигуряване и т.н.). Така че, ако днес сме шокирани от образите на разорение и безутешност, пристигащи от Япония, това се дължи и на предчувствието за здрач при свечеряване, което ги съпровожда; днес не съществува никаква институция - реална, разбираема - която да е подготвена за „най-голямата рационално предвидима злополука”, следователно няма никаква институция, която в този свършек на света да гарантира социалния ред и политическата и културна конструкция.
За сметка на това, мнозина са се специализирали в отричането на опасността, нещо, което вече се оказва възможно! И наистина, серията от предпазни мерки бе заменена от свещената догма за непогрешимостта. Всяка страна – и, разбира се, особено Франция, ядреният експерт Саркози знае това много добре – притежава най-сигурните централи в света. Пазителите на тази догма са ядрената наука и икономика, тъкмо те бяха осветени на местопрестъплението как грешат в световното публично пространство. По време на случващото се в Чернобил (1986 г.) Франц Йозеф Щраус твърдеше, че единствено „комунистическите” реактори били способни да избухнат – подразбираше се, че развитият капиталистически Запад разполага с много по-сигурни централи. Но днес авариите се случиха в Япония, която минава за възможно най-добре снабдената с техника и най-обезопасената high-tech страна. Лъжливата представа, според която на Запад ние се къпем в сигурност, отмря. Простичкият въпрос :”Какво би се случило, ако..?” попада във вакуума на липсата на предпазни мерки. По този начин политическата стабилност в обществата на риска като че ли се държи вече само на една друга стабилност – да си измислим причини да не разглеждаме проблема.
При всички случаи, митът за сигурността на техническата рационалност в момента се срива пред очите на целия сват, пред всеки телевизор, заедно с драматичните събития във Фукушима.Какво значение може още да има сигурността, основана на вероятността, какво значение би могъл да има все още анализът на риска, основан върху природните науки и техниката, когато трябва да преценим най-сериозната рационално предвидима злополука; когато случването й, разбира се, ще остави теорията непокътната, но ще е анихилирало всякакъв живот? Това ни води към друг въпрос: каква е ползата от една юридическа система, която регламентира до най-дребните детайли малките рискове, а използва авторитета си, за да легализира и ни кара да понасяме като приемлив „изначален риск” огромните опасности, които заплашват живота на всички ни?
Дилемите на проядрената политика могат най-добре да бъдат видени в ядрения ветропоказател Ангела Меркел. Как би могъл да се задържи на повърхността един политически авторитет, когато трябва непрекъснато да предугажда какво мислят избирателите му за опасностите и да произнася енергични речи за тяхната сигурност - и в същото време да стои в ролята на възможен виртуален обвиняем, защото доверието в него е постоянно подкопавано и от най-малкия признак за катастрофа?
Повече от ироничен е фактът, че на японците им остава надеждата да се намесят „силите за самозащита”, които да заместят безсилната система за охлаждане, като хвърлят морска вода от хеликоптери – самозащита или защита срещу самите себе си? Хирошима беше нещо страшно, това бе абсолютният ужас. Но поне ударът бе нанесен от неприятеля. Какво става, когато страшното е причинено от продуктивната част на обществото, а не от военните? Тези, които поставят днес обществото в смъртна опасност, са всъщност гарантите на правото, на реда, на рационалността, на самата демокрация. Каква индустриална политика биха могли да защитават те, ако вятърът, който носи последната надежда, се бе обърнал и Токио бе заразен? Каква криза на технологията, демокрацията, разума, обществото би трябвало да очакваме?
Някои се оплакват, че травматизиращите образи, които пристигат от Япония, ще произведат фалшиви страхове. Това означава, че, в тоталната си наивност, те не познават политическата динамика, присъща на потенциала (обикновено подценяван) за саморазрушение на триумфиращия индустриален капитализъм. Доста опасности – подобно на ядрените радиации – в действителност са невидими; те избягват от ежедневното възприятие. Оттук следва, че разрушаването, както и протестът, са изразими единствено посредством символи. Базовият гражданин, който не познава заплахите, неуловими от сетивата, който е културно лишен от очи, може да „прогледне” благодарение на телевизионните изображения.
Въпросът дали може да съществува революционен сюжет, способен да преобърне съотношението на силите, водещо до дефинирането на политиката на риска, е празен въпрос (кой определя кое е сериозен риск и кое не е? На основата на какви когнитивни хипотези?). Антиядрените движения, медиатизацията на критичните изказвания в публичната сфера и т.н., всичко това не може да отпуши преобръщането на ядрената политика – няма да успеят, във всеки случай - не и само с техните средства. В края на краищата, ако съществува ядрена контравласт, не трябва да я търсим сред демонстрантите, които блокират композициите с отработено ядрено гориво. Главното оръжие за противопоставяне на ядрената енергия се крие... в самата ядрена индустрия.
Митът за сигурността в момента се разпилява сред образите от катастрофи; възможността да се случат тези катастрофи бе изключвана от тези, които експлоатират реакторите. Ако вече е всеобщо установено и прието, че пазителите на рационалността и на реда легализират и нормализират поставянето на живота в опасност, тогава бюрократичните среди на обещаната сигурност ще имат много грижи. Не би било грешка оттук нататък да кажем, че на въпроса за „политическия субект” в класовото общество, в обществото на риска, съответства въпросът за „политическата рефлексивност”.
Все пак, би било грешка да заключим, че Просвещението е влязло в нова фаза, която Историята, в голямата си милост, ни е предложила. По същия начин бихме могли да смятаме, че тъкмо напротив - тук скицираната перспектива напомня стратегията на моряци, които биха искали да изхвърлят водата, проникваща в кораба им, като пробиват дупка в трюма...
Le Monde, 25 март 2011
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”