Думи срещу думи ( литература), брой 7 (2890), 25 февруари 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Пътешествие... у дома
Български  |  English

Пътешествие... у дома

 

Силвия Чолева. “Зелено и златно”. ИК “Жанет 45”, Пловдив, 2010

 
Осмата книга на Силвия Чолева неочаквано е роман – след пет стихосбирки и две книги с есеистични фрагменти. Наистина, това не е роман с приключения, с бързо действие, което движи необикновени герои в напрегнати ситуации из екзотични места. В този смисъл можем да кажем, че книгата е извън доминиращите литературни настроения на нашето време, извън претенцията за масова публичност. Най-активното действие, което извършва нейната героиня, е да седи под асмата в двора на една селска къща с книга в ръка; най-далечното разстояние, което изминава, е между вчера и днес; най-голямото приключение е разглеждането на стари снимки. Повествователният ритъм е бавен, даже протяжен и повторителен – като сезоните на природата, с която се търси съзнателна аналогия; любителят на приключенски романи бързо ще се отегчи и ще замине на кино. Вместо това, обаче, текстът предлага друг вид пътешествие, което героинята му извършва, докато си седи у дома. Това е приключението да пътуваш из себе си, напред и назад във времето, наречено човешки живот, да издърпваш нишки от кълбото на сплетените спомени, да тъчеш образа на съдбата си.
Животът на героинята, която има две лица – „аз” и „тя”, се случва в няколко двойки от измерения. На първо място – това е живот през времето; минало и настояще непрекъснато разменят местата си, без да се противопоставят взаимно, без да се борят. Те по-скоро се сливат и допълват в опита си да изработят с общи усилия художествената идентичност на героинята. В този смисъл „Зелено и златно” е книга, която търси целостта на модерната идентичност, на жизненото присъствие. Наистина, не става въпрос за оригинален модел, а за поредица от практики в различни моменти на ХХ век, почти клише на подхода, нерядко изричан като „женско писане”. „Зеленото” на текста в този случай трябва да бъде разбрано като младостта/детството, непосредствеността, осезаемостта на живота. „Златна” може да бъде носталгичната радост от неговото присъствие, фаустовското благоговение пред вечно зеленото дърво на живота; митът за Златния век.
На второ място (след пластовете на времето) в текста се разминават пластовете на два типа действителност. Едната лесно може да бъде наречена действителност на живота: истински фигури на живи и мъртви хора, документирани в снимки, в спомени за събития, в натрапливо възвръщащи се конфигурации на осезанието... Тук непременно трябва да кажем нещо повече за предметите, защото детството (на героинята, но и на всеки човек) е съставено преди всичко от спомени за конкретни неща: къщи, улици, домашни предмети, тела и части от телата на различни хора... Достатъчно е да си припомним Марсел Пруст и неговия начин да върви по следите на не/изчезналото време. Текстът на Силвия Чолева фетишизира предметите в тяхната способност да помнят, да пазят следите на миналото, да материализират/документират човешкото преживяване. Така е не само в романа, но и в нейното лирическо писане. Между материалното и духовното е изчезнала онази рязка граница, която постулират като категорична и „вечна” още древните философи на патриархалността. Предметите (съвсем „анти-далчевски”) бележат умението на човека да се чувства удобно, уютно, защото очертават границите на неговото живеене, на неговата вселена. Втората действителност на текста е заявена като литературна. Героинята малко натрапливо се опитва да чете в сенките на една селска къща, а като повествовател често припомня автори и заглавия, прави литературни асоциации. Оказва се, че именно четенето, умението да бъдеш през литературата в действителността, е нейният „истински” живот на пораснал човек. Още по-точно ще бъде да кажем, че самото противопоставяне между истина и фикция, между живот и литература е отхвърлено като модел на човешкото съществуване именно чрез неговото привидно ясно извеждане върху повърхността на смисъла. Зеленото не може да бъде разделено от златното, миналото – от настоящето, материята – от духа, действителността – от фикциите за нея... Общото внушение на романа оспорва самата идея за опозиции, за ясни граници, за постоянни оценки. Човек е едновременно всичко онова, което му се е случило, случва се и предстои да се случи. Тази политика на безграничната едновременност като определител на нашето битие не измисля нов наративен похват, но в българската литература и „старият” се появи много късно, едва в края на ХХ век. „Зелено и златно” на Силвия Чолева е кулминацията на тази традиция и като избистрен тип литературно изображение, и като концептуална стратегия. Книгата заема важно място в борбата срещу традицията на ясните граници, на „демиургичните” конфликти, на веднъж-завинаги изречените оценки. Тя обаче посочва и границите на един литературен модел, започнал с класическия модернизъм отпреди Втората световна война, постигнал най-голямата си политическа сила през 70-те и 80-те години на ХХ век, а днес – поемащ все по-ясно рисковете на отчуждението от промените в литературния вкус.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”