Български  |  English

Консенсуси на българската памет

 

Резултати от теренно изследване „Топоси на историческата памет” [1]

 
Изследването на колективната историческа памет е важен инструмент за разбирането на съвременността. Запаметяването (или забравянето) на определени места, събития, действащи лица от историята е сигурен индикатор за тенденциите в развитието на обществото – както за източниците на самочувствието му, така и за дефицитите в това самочувствие. Изборът на памет (героична или травматична) може да разкрие не само дълбинни нагласи в обществото, но и да очертае в голяма степен механизмите на неговата модернизация.
Целта на изследването е да идентифицира местата, събитията, действащите лица в българската (в сравнителна перспектива с балканската и европейската) история, които са формиращи за идентичността на съвременните граждани.
Чрез напълно отворени въпроси – без фиксиране върху определен исторически период или върху определен географски и културен ареал – се опитахме да установим единността/неединността на българската историческа памет, да проследим възможността/невъзможността за конструиране на Голям национален разказ.
Тази отвореност дава възможност за подреждане на приоритетите от самите респонденти, както и за детайлно проследяване на времевата и пространствената ориентация на техните предпочитания. Липсата на каквито и да било примерни отговори снема опасността от конструиране на единен разказ, провокиран от изследователите.
Ако българската памет би могла да произведе единен разказ, той би трябвало да се очертае в свободните отговори на респондентите.
 
Края на паметта?
Той беше провъзгласен приблизително по едно и също време с „края на историята”. Обяви го Пиер Нора, като предположи, че след 80-те години на XX в. интересът към миналото ще се засилва, но то вече ще бъде поставено в музеите, където му е мястото.
Миналото ще бъде мислено много повече като наследство, отколкото като съпътстващо ни битие. Днешните ни решения все по-малко ще зависят от едно или друго струпване на спомени, произведено от една или друга политическа конюнктура. Обществото ще се превърне в консуматор на памет, а функцията му на неин производител ще бъде изоставена. Обществото (или елитите, или държавата) ще престанат да генерират/да вменяват памет, ще се прекратят борбите за надмощие между различните памети и взаимоотношенията с миналото ще бъдат опосредствани чрез научното, безстрастното класифициране в музеите.
Нора твърди също, че – във времето на постмодерността – и паметта (като всичко останало) се разпада, децентрализира, плурализира. Вече не съществува един Голям национален разказ, а множество разкази – равнопоставени, извоювали своето място в живота на нацията: „Сега сакралното се превръща в светско, локалното настоява да бъде вписано в регистъра на националното. Историята на Франция се разпръсна неимоверно.”
Една от целите на изследването е да проверим степента на „разпръскването” на българската история: доколко все още съществува Голям национален разказ - такъв, какъвто е формиран във времето на националното конституиране (друг е въпросът, че самото това формиране може да бъде и вече е поставяно под съмнение), и доколко институционализираната единна памет се е разпаднала на множество разкази – в зависимост от нагласите и интересите на групите, които ги излъчват. Поставихме си и въпроса – дали и в каква степен българското минало „си почива” в музеите, библиотеките, архивите или е действащо, задължаващо, вменяващо решения, пристрастия, смисли. Настъпил ли е – за българското общество – „краят на паметта”, или продължаваме да живеем с нея?
 
Резултатите категорично откроиха три водещи топоса: Шипка (26,9%), Левски (32,4%) и Освобождението (34,4%) получиха драстично по-високи проценти от останалите. (За сравнение – следващите по честота на отговорите: Велико Търново – 10,6%, Ботев – 5,9%, Основаването на българската държава – 5,6%.)
На много заден план остават места като Мадарският конник (2,1%), спечелил телевизионната класация за български символ и изобразяван върху монетите, или Рилският манастир (1,4%), също смятан за символ на „българщината”.
Съсредоточаването на водещите топоси в един хронологически отрязък и в една типологична област би трябвало да бъде свидетелство за консенсусна памет – важна предпоставка за конструирането на Голям национален разказ.
 
Памет или памети?
В изследването предвидихме засилена извадка за паметта на малцинствените (езикови, етнически, религиозни) групи. Целта е да се открои в каква степен тези групи мислят българското минало като „свое” и в каква степен проектират „собственото” си, малцинствено минало като по-значимо. Има ли „взрив на малцинствените памети” (изразът е на Нора), или нагласите към интеграция произвеждат своеобразна „мимикрия на паметта”? Именно изборът на памет, всъщност, очертава и степента на тези нагласи.
Резултатите при повечето малцинства се оказват поразително сходни с резултатите при мнозинството. Шипка, Левски, Освобождението са водещи топоси почти във всички групи. Наистина, получават в пъти по-малки проценти, отколкото при мнозинството, но в повечето случаи доминират.
В групата на турците има само едно изключение – вместо Шипка, те избират на водещо място Перперикон (15,1%) – по-скоро като локален (мнозинството са от Кърджалийско), отколкото като национален топос. Левски и Освобождението остават доминиращи и в тази група. Циганите следват отблизо мнозинството в своите предпочитания, но – ако мюсюлманите (т.н. „турски цигани”) сред тях бъдат отделени, превес получават България, Тодор Живков и комунизмът.
При по-малобройните малцинства понякога има превес на локалния избор – родното място или близка забележителност. Така, власите избират известната в района, където живеят, средновековна крепост Баба Вида, гагаузите и татарите – близкия нос Калиакра. Армъните предпочитат родния си град Пещера. Гърците също сочат родния си град Созопол, където бяха проведени повечето от анкетите. При каракачаните се получи наслагване на национално и локално, защото всички са от гр. Шипка. В тази група отговорът „Шипка” получи 66,7%.
Левски е безспорният фаворит в повечето групи. Същото се отнася (макар в по-малка степен) за Освобождението.
Голяма е разликата при българите протестанти, в чиято група доминират Йерусалим, Иисус Христос и Възкресението. Евреите също избират на водещо място Йерусалим и създаването на Израел, но и при тях доминиращата личност е Левски. Руснаците, които не са коренно население, обяснимо се различават в предпочитанията си: Йерусалим, Петър І и Втората световна война. Прави впечатление, че децата от смесени бракове предпочитат в по-голяма степен български топоси в сравнение с „чистите” руснаци. Отговорите на друго не-коренно население (арабите) също се различават от мнозинството: Мека и Медина, имам Али, края на колониализма.
Безспорна изненада е изборът на емблематичните топоси от периода на националноосвободителните борби срещу османската власт в групите на мюсюлманите (турци и българи). Мнозина от тях отговаряха, че избират Левски, защото той се е борил не срещу мюсюлманите, а срещу Османската империя, разпознавана като „лоша”, а Освобождението – защото е сложило край на властта на същата тази „лоша” империя. Допускам, че в мнозинството от случаите става дума за мимикрия – респондентите дават предполагаемо очаквани от нас отговори – отговори, които (в тяхната визия) вероятно биха ни „харесали”… (Някои го признаваха откровено: „Нали това искате да чуете?”) Още повече, че отказът от комуникация, капсулирането в групата (особено при турците) са видимо нараснали в сравнение с предишни периоди.
Обясненията за тази не особено оптимистична констатация предстои да бъдат търсени. Струва ми се, че една от посоките на това търсене би трябвало да бъде националистическата (инструментализирана като „анти-ДПС”) риторика, упражнявана от повечето политически партии по време на изборите през 2009. Вероятно не е без значение и излизането на „турската” партия ДПС от властта и провокираните от това „излизане” недоволство и напрежение, нагнетявани от партийния елит.
Изборът на специфично „свои”, малцинствени топоси не може да се определи като активен. Най-голям „успех” в това отношение отбелязва личността на Кемал Ататюрк в групата на турците (11%), изпреварен обаче от Тодор Живков (13,1%). Почти единодушното одобрение за Живков и комунизма – специално при мюсюлманите – е другата изненада в изследването. Процентите одобрение за комунистическия диктатор са почти изравнени със степента на травматизма от „възродителния” процес (15,1%).
Други специфично „свои” топоси събират твърде малък процент. Каракачанският герой Качандонис и армънският Питу Гули, например, са получили по един глас.
Изборът на изцяло български топоси в тези малки групи показва високата им степен на интеграция, установена и от множество други изследвания. Обясненията за това могат да се търсят както във вече доказаната им лесна адаптивност, така и в принадлежността им към религията на мнозинството – православието.
Колкото до мюсюлманите – едно от възможните обяснения за изненадващо интегративната им памет е споменатата вече мимикрия. Друг е въпросът доколко това е мимикрия, мотивирана от реални интеграционни нагласи, и доколко – избягване на действителен диалог чрез формализирани отговори.
Ако допуснем възможността за формализирани отговори, в толкова голяма степен съответстващи на отговорите, давани от мнозинството, би трябвало да установим съществуването/несъществуването на някакъв институционален център, формиращ еднаквите нагласи. Това поставя проблема за
 
Генераторите на памет
Тяхното идентифициране е също една от целите на изследването. Класическите генератори на памет - семейство, неформални кръгове, училище, университет, медии, литература - очертават механизмите, чрез които се генерира/конструира/изобретява памет. Освен това, чрез тях става възможно да се проследи връзката на различните места, личности, събития с един или друг от тези механизми.
След трите основни въпроса за най-важното място, личност, събитие, питахме респондентите откъде са научили за тях. Мнозинството отговарят „от училище”,„от историята”, „от учебниците” (общо 53,5%%). Сумираните отговори - „зная от възрастните, от собствен опит, ходил съм там, роден съм там” и други подобни - показват общо 28,9%, а - „от медиите, от интернет, от литература, кино” и др. - общо 6,3%. Очевидно е, че най-мощно излъчване в генерирането на памет имат специфично модерните механизми на всеобщото универсално образование (да си припомним „монопола на дипломата” у Гелнер като най-важен фактор за „въобразяването” на нацията), следвани от механизмите на предмодерността – личния, семеен, родов опит. Постмодерните „генератори” засега заемат твърде скромно място.
Водещите топоси Шипка, Левски и Освобождението в най-малка степен са помнени чрез собствения опит или чрез медийното влияние. Най-важният фактор остава училището.
Приоритетната роля на училището се откроява съвсем отчетливо в групата на циганите. Отговорите на онези от тях, които са ходили на училище (предимно по-възрастните), напълно съвпадат с водещите топоси при българите и с предполагаемо формализираните отговори на турците (Шипка, Левски, Освобождението). При по-младите (и по-необразовани, за съжаление) отговорите са изключително разнообразни – от „църквата” до „централна баня”, от „бог” до „децата ми” и от „хода на историята” до „годежа на един приятел”…
Институционализацията на отговорите е очевидна. Очевидно е, че училището е основният генератор на памет. Друг е въпросът, че масираното му въздействие едва ли е концентрирано само в часовете по история. Задължителната учебна литература, първото място сред която безспорно принадлежи на „идеолога на нацията” (изразът е на Инна Пелева) Иван Вазов, със сигурност формира възглед за миналото - понякога по-интензивен, отколкото правят това документите. Макар малцина от респондентите да сочат Вазов като най-важна личност (едва 1,4%), множество от неговите мито-поетични топоси са сред най-избираните от тях. Шипка и Левски – със сигурност.
Ще се опитам да проследя дали и как българската памет извършва
 
Конструиране на Голям национален разказ
Това става основно чрез три направления:
- Характер на топосите: глобален, национален, локален;
- Хронология на топосите;
- Типология на топосите: войни и революции, държавност и политика, религия и култура.
Съзнавам високата степен на условност при такова диференциране. Постарали сме се да квалифицираме топосите според смисъла, който самите респонденти влагат в тях, но това не винаги и не във всички случаи беше възможно. Позволихме си, все пак, тази диференциация, защото ни се стори изключително важна при разсъжденията за спецификите на българската памет и особено при сравненията с паметта на други нации.
Разбира се, когато говоря за „българска памет”, имам предвид паметта на българските граждани – т.е. интерпретирам нацията като политически конструкт.
Глобалните места, личности и събития получиха съответно 15,9%, 16% и 27,2%. Националните – 70,4%, 78,1% и 66,2%, а локалните – 11,1%, 4% и 2,7%.
Естествено е при местата локалното съдържание да е най-високо – в сравнение с личностите и събитията. Въпреки това, и в тази група националното категорично преобладава.
С изключение на Петър І (24,3%) при руснаците – обяснимо за група, представляваща нетрадиционно малцинство, и на създаването на Израел (30,8%) при евреите – останалите, различни от българските, национални топоси не са доминиращи. При турците Ататюрк получава 11%, с което се нарежда след Левски и Живков, а битката при Чанаккале – 3,9%. При арменците Вартан Мамигонян има равни проценти (12,5%) с Ботев и два пъти по-малко от Левски, а битката при Аварайр – 8,3% (Освобождението – 29,2%).
Само в случаите на Ататюрк, Чанаккале и създаването на Израел бихме могли да говорим за национално обвързване в политически смисъл – доколкото тези топоси имат недвусмислено значение за турците и за евреите като модерни нации. Останалите (поради факта, че предшестват национално-образуващите процеси) би трябвало да се мислят като етнокултурно наследство, въпреки че съдържанието им е политическо.
Глобалното съдържание – преди всичко като религиозно - доминира изцяло в групите на арабите (Мека и Медина, Имам Али, краят на колониализма) и на българите-протестанти (Йерусалим, Иисус Христос, Възкресението). Тази доминация е напълно обяснима: арабите не са традиционно малцинство, по-голямата част от тях не са учили в България. Колкото до протестантите, такова религиозно усърдие е съвсем типично за прозелити.
Глобалното съдържание доминира частично в отговорите и на други групи: Йерусалим (за евреи, арменци и руснаци), Втората световна война (за руснаци) – макар че и в този избор би могъл да се търси донякъде национален аспект.
Както вече казах, локалното се появява в някои групи като доминиращо само при местата. При личностите и особено при събитията локалният избор е пренебрежимо малък.
Категоричният превес на националните топоси е напълно в рамките на очакваното. В това отношение българските граждани едва ли са изключение. По-интересни ми се струват приоритетите в областта на хронологията.
Позволих си да отделя – извън класическата периодизация на историята – периода на националноосвободителните борби („комитетското десетилетие” – 1867-1878), защото мнозинството топоси са съсредоточени именно в него. Определянето му най-общо в „Османския период” и дори във Възраждането, ако би било обособено, нямаше да даде ясна представа за контурите на Големия национален разказ, които се очертават именно тук.
Доминацията на „Комитетското десетилетие” е категорична (38,8% за местата, 50,4% за личностите и 40,8% за събитията). Не само, защото в него попадат топосите с най-голяма тежест - Шипка, Левски и Освобождението - но и защото немалка част от местата, събитията и особено личностите са именно от този период.
Ако трябва да пледираме за съществуването на български Голям национален разказ, с максимална степен на сигурност ще трябва да го разположим във „времето на националноосвободителните борби”, „комитетското време”, „най-българското време”… Множество са епитетите, бележещи знаменитото десетилетие, избрано – сред целия регистър от знаци за миналото - като апотеоз на българската идентичност.
Въпреки тази категоричност – особено при избора на водещите топоси – липсата на някои уплътняващи детайли поражда известни съмнения в непоколебимата единност на Големия национален разказ. Така Априлското въстание, осъществило донякъде идеите на Левски и довело до Освобождението (поне в най-популярните представи), получава само 3,7%. Битката на Шипка (като самостоятелно събитие) е посочена едва от 1,3%, а самите опълченци (дори като колективен образ) изобщо не фигурират в извадката. Почти липсва и Сан Стефано (0,4%) – мястото, където е подписан прелиминарният мирен договор между Русия и Османската империя, очертал жадувания от мнозина и до днес контур на „Велика/Санстефанска България”, хвърлил българите в не една война. Места и събития, свързани с Левски, са съвсем бегло запомнени. Доколкото ги има, бележат залавянето (0,5%) и обесването (0,1%), а не апостолското му дело.
Същото несъвпадение между места, личности и събития се вижда и в посочения от респондентите като втори по важност период – Средновековието (24,1% за местата, 22,5% за личностите и 12,9% за събитията). Така старата столица Велико Търново (10,6%) изобщо не кореспондира със събитие или личност от времето на Второто българско царство. Царете, управлявали в Търново и създали политическия му и културен разцвет, събират общо 1%. За духовния водач по време на османската обсада Патриарх Евтимий или за последния владетел Иван Шишман не се е досетил нито един от респондентите. Не мога да не отбележа натрапващата се разлика с паметта на сърбите, чийто „последен” владетел княз Лазар е възведен в мъченически сан, а светите му мощи бележат първоначално сакралната, после националната сръбска територия.
Най-предпочитаната средновековна личност – цар Симеон Велики (5,6%) - се разминава с основаната от него столица Преслав (0,7%). Самият Симеонов „Златен век” е получил 0,3%. По-голямо съвпадение има при паметта за демиурга – хан Аспарух (5,1%), и извършения от него акт – основаването на българската държава (5,6%).
Античността и буржоазният период си оспорват третото място.
Разбираемо, за периода на античността преобладават местата (14,7%) – преди всичко като археологически обекти с национално, но и с локално значение – „разкопките”, „останките”, „развалините”…
В буржоазния период доминират личностите (11,8%) и събитията (14,8%). Водещо място сред тях имат Стамболов (3,5%), Втората световна война (4,5%) и Съединението (3,4%). И тук обаче липсва координация. Делото на Стамболов не е отбелязано от нито един респондент, а дейците от Втората световна война (Хитлер, Сталин, Чърчил, Жуков) събират общо 2,8%. Овластеният герой на Съединението княз Батенберг получава едва 0,5%, а „народният” герой Чардафон изобщо не е споменат.
Тежестта на комунистическите и посткомунистическите събития се носи основно от „възродителния” процес (3,5%) и началото на демократичните промени (10.11.1989 – 5,3%). Крещящото несъответствие тук е запаметената с положителен знак именно от мюсюлманските малцинства личност на Тодор Живков – главен герой на първото и главен потърпевш от второто събитие.
При тези периоди универсалният генератор на памет – училището – е категорично изместен от собствения и семейния опит. Едва 5% от респондентите знаят за комунизма от училището и учебниците. За посткомунизма резултатът е 0,6%. Дългът на образователната ни система в това отношение е очевиден.
Османският период, когато от него се извади „комитетското десетилетие”, остава с пренебрежимо малък резултат. Така „падането под турско робство” е посочено от 0,5%, а самото „робство” – от 0,2%. В този случай училището и учебниците като генератор на памет също са изместени. Отговорът, получил най-висок процент, е „зная от възрастните”.
Хронологизацията на топосите е също индикатор за главната роля на училището във вменяването на памет. „Комитетското десетилетие” и Средновековието, които най-интензивно присъстват в учебната програма, са и сред най-помнените. За сметка на това, комунизмът (да не говорим за посткомунизма), до който учителите рядко стигат, и османският период, който най-често прескачат, са по-скоро отпратени към забравата. И ако последните периоди, все пак, присъстват в личния и семейния опит, периодът на „робството” е съвсем избледнял – дори като източник на травматична памет, както беше изучаван по времето на комунизма. В случая „възрастните” като генератор на памет, разбира се, не са очевидците, а именно онези поколения, възпитавани с митологемата „пет века ни клаха”.
Този проблем отпраща към типологията на топосите – какви са местата, личностите и събитията, които доминират в паметта: героични или травматични, свързани с войни и революции, с държавност и политика или с духовност?
Такава класификация също съдържа голяма степен на условност, доколкото е твърде трудно да бъдат прецизно диференцирани топосите, свързани с насилия и загуба на човешки животи, от онези, попадащи в областта на „чистата” държавност или политика. Твърде често актове, изглеждащи „само” като държавнически или политически, дори като духовни (покръстването на българите, например), са съпроводени със загуба на човешки животи, а мнозина дейци са редували мирни действия с насилие. Не е много лесно дори изрядното отделяне на топосите в областта на духа, защото едни и същи личности (Ботев е най-популярният, но съвсем не единственият пример) са едновременно революционери и творци.
Със съзнанието за високата степен на двусмисленост, все пак, се опитахме най-общо да типологизираме различните топоси. Доминиращите резултати са в рубриката „Войни, революции, насилия” (39,9% за местата, 45,5% за личностите и 57,7% за събитията). На второ място е рубриката „Държавност, политика” (21,2% за местата, 37,4% за личностите и 25% за събитията), а областта на духа остава последна (22,9% за местата, 13,4% за личностите и 9,2% за събитията).
Доста по-просто би било още по-общото диференциране - политическо/духовно, макар и при него да е трудно избягването на двусмисленост. Разделихме войните и революциите от държавността и политиката, за да задълбочим открояването на паметта, свързана с „легитимно насилие”, от паметта за насилие „изобщо”. Съвсем друг е въпросът, че революциите и дори войните (Руско-турската от 1877-1878 преди всичко) в мнозинството случаи не бяха интерпретирани от респондентите като насилие, а като стремеж към установяване на справедливост.
Независимо от различните типове диференциране, които бихме могли да приложим,  областта на духа (религия, наука, култура) неизменно ще изостане в сравнение с политиката и насилието „изобщо”. Наистина, местата в тази рубрика не са толкова малко, но съм длъжна да кажа, че тук бяха типологизирани всички археологически обекти – независимо от историческото им битие на крепости и дворци.
Дори ако добавим към тази област Ботев (иначе типологизиран като революционер, защото такова беше съдържанието, което влагаха в неговата личност мнозинството респонденти), приблизително 6-те му процента няма да изменят съществено картината. Очевидно е, че за българската историческа памет (поне в този момент) духовността не е най-същественият приоритет. Топосите, запомнени с най-голяма интензивност, са свързани преди всичко с насилствените преломи в националното (в значително по малка степен на глобалното или на локалното) историческо битие.
Това „предпочитание” започва да изглежда съвсем разбираемо, когато сравним отговорите за генераторите на памет в тази област. Сред онези, чиято памет се „захранва” предимно от уроците в училище, 59,5% са посочили войни, революции и насилия, а 13,9% - религия и култура. Учебниците генерират памет за войни и революции при 54,6%, а за духовни топоси – при 13,5%. Памет за култура генерират в по-голяма степен медиите (51,8%) и художествената литература (51,5%). Личните впечатления също са източник на спомени от областта на духовното (отговорът „ходил съм там” получава 51,8%) - вероятно, става дума преди всичко за археологическите обекти.
Вменяването на памет чрез образованието и тук остава валидно.
При типологизирането на топосите не бих могла да пренебрегна важното диференциране между героична и травматична памет.
Съвсем очаквано, героичните топоси категорично доминират: 40% за местата, 57,1% за личностите и 54% за събитията. Травматичните съответно са 9,5%, 6,1% и 13,6%. (Сборът на процентите е далеч от 100-те, защото голяма част от топосите – особено местата – са или неутрални по отношение на скалата героично/травматично, или са с висока степен на нееднозначност.)
В тази класификация също, разбира се, има известна двусмисленост. Колебах се дори за квалифицирането на един от водещите топоси – Левски, който би могъл да бъде определен както като герой, така и като мъченик на революцията. Проблематична би могла да бъде и личността на Иисус Христос, макар при него мъченическото да е по-убедително. Струва ми се, все пак, че Левски е мислен в много по-голяма степен през героичното – иначе периодичните опити за канонизирането му нямаше да имат толкова слаб обществен резонанс.
По-голямата тежест на травматизма при събитията се дължи основно на Втората световна война и „възродителния” процес.
Докато „възродителният” процес има категорично травматично съдържание в групите на мюсюлманите (един-единствен респондент го посочи като събитие с положителен знак), водещите топоси Шипка, Левски и Освобождението се мислят героически и от тях. Пак единствен сред турците беше респондентът, посочил Освобождението като събитие с отрицателен знак. Макар да съм сигурна, че в мнозинството от случаите тези отговори представляваха мимикрия, нямам право да определя Шипка, Левски и Освобождението като травматични за мюсюлманите.
И така, въпреки немалката двусмисленост при квалификацията на топосите по скалата героично/травматично, се налага изводът, правен и в други изследвания, че българската национална (в граждански смисъл) памет отдава категоричен приоритет на героичното. Травмата е по-скоро изтласквана и забравяна, отколкото идентифицирана като национален код. В това отношение бихме могли да бъдем (все още) относително спокойни за вероятността от нагнетяване на междугрупови напрежения, но растящото капсулиране в мюсюлманските общности е знак по-скоро за обратното.
 
„Краят на паметта” – подреждането и разпределянето й в музеите и архивите, постмодерното дисперсиране на спомените в зависимост от конкретната социална, етническа, културна група – в България като че ли още не са се състояли. Все още съществува единен организиращ център – училището като генератор на памет. Паметта остава институционализирана, „спускана отгоре”, кодифицирана от „монопола на дипломата”.
Все още не съм сигурна дали интензивното втренчване в „комитетското десетилетие” като „най-българско време” задължително произвежда български Голям национален разказ – липсваща конструкция в самото това десетилетие, мислено традиционно като апотеоз не само на националноосвободителните борби, но и на национално-образуващите процеси.
За разлика от други нации (брилянтен пример в това отношение са сръбските ни съседи), българските усилия за конструиране на идентичност - именно в периода на национално-образуващите процеси - са съсредоточени много повече в областта на социалното разслоение, отколкото на националната солидарност. Множество са примерите (като се започне от „идеолозите на нацията” Ботев, Каравелов, Вазов, Захари Стоянов, П. Р. Славейков и следващите ги учебници), показващи съсредоточаване на много повече енергии около противопоставянето между българи и българи (елити и „прост народ”), отколкото между българи и турци. Докато в сръбския случай, например, „изобретателите на традиция” настояват върху единението на владетел и народ, в българския най-често се вменява вина на владетелите.
Ако изобщо съществува, българският Голям национален разказ е изобретен късно: във времето след държавното конституиране, когато същото това „десетилетие” и националноосвободителните борби са задължително кодифицирани като най-значими: от „идеолозите на нацията”, от училището, от държавата.
Във всеки случай, разнообразието от отговори (в групата на циганите, например) съвсем не е сигнал за постмодерен манталитет – в смисъла на Нора – а за предмодерно безгрижно пребиваване в подредения хаос. Повечето от останалите групи – независимо от мотивациите им за отговор – изглеждат все още категорично обвързани с модерността. Сакралното все още не се е превърнало в светско, а локалното си остава локално – без настояване „да бъде вписано в регистъра на националното”. Историята на България все още не се е разпръснала, а краят на паметта ми се струва далеч.


[1] Изследването е съвместен проект на Нов български университет и Американския университет в България. Методиката е смесена: стандартизирани и нестандартизирани интервюта, включено наблюдение, житейски истории. Извадката (1009 души) е представителна по пол, възраст, социален статус със засилен фокус върху малцинствените групи. Ръководител на изследването: Евгения Иванова. Участници: Евелина Келбечева, Иван Евтимов, Дмитрий Варзоновцев. Участват също студенти от програмите „Политически науки” в НБУ и „История” в АУБ.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”