Крешендо/декрешендо (музика), брой 5 (2623), 11 февруари 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Дали ще бягат?
Български  |  English

Дали ще бягат?

 

Творби от Сергей Прокофиев, Константин Илиев, Васил Казанджиев, Роберт Шуман, Волфганг Амадеус Моцарт. Изпълнители: Кристиян Калоянов (кларинет), Калина Митева (цигулка), Данте Бертолино (цигулка), Велян Ванков (виола), Габриела Цветкова (виолончело), Лилия Жекова (пиано). 1 февруари, Българско национално радио – студио 1

 
Професор Венцеслав Николов и неговите студенти по камерна музика поканиха съмишленици в Концертното студио на Националното радио – заедно да осмислят и да почувстват участта на младия български класически музикант днес. Концертът, който се предаваше пряко по програма “Христо Ботев” (с модератор Маня Попова), възпитано припомни съвременното битие на всеки, който е решил да прекара живота си с мелодиката на Моцарт, с полифонията на Бах и Регер, с приказките на Шуман, Вагнер или Берлиоз, със страданието на Малер или с измамния дискомфорт на съвременния звук. Публиката едва се побра в студиото, което е идеално камерно пространство. И това не бяха (само) дежурните “гениални” майки и татковци. Гледах около мен млади лица, настръхнали, разтревожени, свити някак, но излъчващи. Излъчваха недоумение и възмущение. Мълчаха и слушаха с едно вътрешно подкрепящо съучастие. Подкрепяха своите. И себе си. Защото концертът мина под наслова “Да бягаме ли?”. Няколко въпроса, няколко тихи констатации, поставени от професора преди време в едно негово есе, което той написа, когато излезе чудното постановление на МС, с което се премахнаха симфоничните оркестри от България. По време на концерта прозвучаха и мненията на младите камерни изпълнители, които засега искат да са тук, в България. “Нещата ще потръгнат. Има какво да дадем. Да помогнем...Не ни се иска...” Въпросът, който така и не излезе на бял свят, но всъщност беше във всяка една от главите в студиото, бе доколко България иска те да са тук. И да й дадат. Доколко българското общество иска да положи усилието за това. Та нали всеки опус, който звучеше, търсеше и емоционална готовност, отзивчивост у човека отсреща; и все пак, мъничко познание. Например за това, че своята Увертюра по еврейски теми за кларинет, струнен квартет и пиано (1919) Прокофиев написва за свои състуденти от консерваторията, които среща в Ню Йорк; че Багателите за кларинет и виолончело (1987) са сред “сбогуванията” на Константин Илиев с публиката му и с неговите колеги-приятели Петко Радев и Венцеслав Николов (първи изпълнители на композицията в Русе). А в Силуетите си за виолончело и пиано (1974) присъстващият на концерта Васил Казанджиев прозира пределни възможности за игра с въображението между инструментите. До тях трите “Фантастични пиеси” на Шуман за кларинет и пиано “прескачат” към приказното, а кларинетният квинтет на Моцарт (К 581) сякаш събра и обобщи целия този звуков свят. Прекрасен свят, но не за оглушали!
Венцеслав Николов е педагог по камерна музика. Сигурно 40 години. Нещо повече. Той е извънредно добър педагог. Неговите студенти бяха така вълшебно настроени един спрямо друг в ансамбловите си мечтания, че човек започва да се пита: “Защо в концертното ежедневие, което някои, кой знае защо, наричат празници, се чува непохватност, неразбиране, дори неподготвеност, а тези, които още учат, са пипнали архитектониката на ансамбъла като опитни професионали?”. Независимо че понякога са плахи, че още не са преодолели изцяло страха от грешка, в камерната им общност имаше ред, стабилност, инструментална подреденост, ясна цел и завършеност на формата. Добри музиканти вървят с много труд и усилия в професионалния си път. Дали ще бягат? Те вече са го сторили – с музиката, на която са се посветили.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”