Български  |  English

Архитектоника на духа

 

Пейчо Кънев, „Американски тетрадки”, стихове, изд. „Сиела”, 2010
 
Тези дни попаднах на неочаквано добра стихосбирка - и то от източник, за който най-малко съм предполагал това: „Американски тетрадки” на Пейчо Кънев е книгата, която за дълго прикова вниманието ми и ме увлече във водовъртежите на една трагична апофатика, преобръщаща някои от най-трайните ми нагласи и представи. Една от няколкото сполучливи книги, излезли напоследък у нас, дело на емигранти, която много ясно очертава границите на своето различие. Толкова, колкото само човекът може да бъде различен от човека, а това значи много.
 
Две неща конституират вътрешната архитектоника на книгата (заедно с манталитета, разбира се, който е много трудно уловим в рационализации), та затова ще се спра първо на тях. Блусът и изобщо - музиката, свободата, другият език за тайнствената скръб на битието, и - архитектурата на духа. Както и друг път се е случвало в наши и чужди издания, книгата няма вътрешни заглавия, няма отделни, ясно разчленими цикли, но това не само не й пречи да изгражда своите вътрешни, дълбоки и стройни обеми, ами напротив, то се оказва и единственото функционално решение, защото… Как ще предадеш вътрешната история на стила, как ще разкриеш геологичните пластове, които от години траят в душата ти, ако не чрез една безсюжетна - като циклизиране - направа на книгата, която улавя обаче един много по-дълбок сюжет: горчивината на духа.
 
Има някаква апофатична трагика, завършваща с кристал от просветление накрая, има нещо от „шеметът на скептицизма” на великия Чоран или от „мрачната доброта” на скъпи нам познати - и тъкмо то аргументира тази направа на книгата. Сякаш някакъв етер от тъга и скръб се е разлял не само над душата на лирическия персонаж, но и над нощния пейзаж на вечно будната Америка, над континентите и над америките на света ни; и той ни дави с мъглата си от спирт, тъга и нежност, и той ни мами да останем човеци и да продължим да го превъзмогваме докрай. Това не е просто съдбата на емигранта, който се бори в чужд свят за живота си - това е съдбата на човека малко преди свършека на света! „Вечното траене на края”, както и друг път се е казвало - но и усещането за това, че този път той сякаш действително е близо. Има някаква подмолна есхатология в книгата с дълбоките си, ежедневни апокалиптични митове, има едно ежедневие на трагичното, едно изпитание на граници, нагласи, рудименти и символи, което не винаги се улавя при първия прочит, но което е може би най-верният индикатор за това, че Пейчо Кънев е роден поет, че има сензорна апаратура, далеч по-мощна и вярна от сетивата на мнозина наши колеги и приятели, и че не е лошо, най-накрая, повече да обръщаме внимание върху такива автори - нищо, че не е асистент в университета и не си пием кафето заедно. Това не винаги е единственият аргумент за художествено значимата книга.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”