Български  |  English

Онегин в София

 

Има дни, в които литературният човек e досущ Онегин – и посещава по няколко бала на вечер. А някои - с удоволствие.
Да речем, поетическите събития в непривична среда – като четенето на Илко Димитров по покана на Съюза на юристите в България (24 ноември). Не само изобилна, но и самовзискателна публика, която по-плътно от литераторите долавяше какво точно има предвид авторът, когато говори за отговорността на думите и пред думите (все пак, присъстващите адвокати, прокурори и съдии “правят с думите неща” повече от всеки друг). Проф. Михаил Неделчев и Силвия Чолева представиха увлекателно творчеството на поета, но тук, подтикнат от конституционната съдия проф. Снежана Начева, бих искал да добавя, че поетическото зрение на Илко Димитров не е “нормално” – то функционира или като мощен микроскоп, или като мощен телескоп, за да може по-отчетливо авторът да изследва самия себе си. И, като всеки юрист, да благоустройва строго своя дух си чрез лирически членове и параграфи.
Същата вечер, но в “Candle”, се състоя и премиерата на “Магията на картите Таро” от Кристин Димитрова – магическо съчинение, което читателите на “Култура” познават от първото му издание в “Обсидиан”. Този път амбициозните издатели от “Еnthusiast са прибавили към практическото ръководство и карти, изрисувани с измамно простодушие от Явора Паунова. По понятни причини пропуснах речта на ре-текстора Юлиан Антонов, превел от английски много окултни четива. Но пък на входа от кристална купа си изтеглих карта – “Умереността”, и се наредих на дълга опашка за гаданието на Кристин. Прочее, тя – като всеки голям поет - без въобще да подозира, ми пошушна конкретни отговори на конкретни терзания от деня. Какво обаче пише за мен, умереността, в закачливо-мрачната книга на Кристин: “В обществен план Умереността изразява умението да се превръща неизгодна ситуация в изгодна, недобронамерените хора в услужливи и враговете в съюзници. Тя/той постига мир сред воюващи партии и успех при неблагоприятни обстоятелства. Лишен(а) от лични мотиви, Умереността не се пристрастява към никого, за да облагодетелства всеки.”  Да, така пише Кристин и определено звучи по-добре от послеслова на Давид Йерохам към “Човекът плъх. Бележки относно един случай на натраплива невроза” (“Стигмати”, 2010), според който “обсесивният може да се укрие в очевидни фантазии на саможертва, посрещайки всички изисквания на другия”, тъй като по правило обсесивните си представят себе си така, “като че ли в тях няма нищо ценно”.
Не за обсесия и не за фиктивна саможертва обаче ставаше дума на следващата вечер, 25 ноември – на премиерата на Пламен-Антовата монография “Поезията на 1990-те: българско и постмодерно” (ИК „Жанет 45”) в Народната библиотека. Явно този труд (вж. и “Ходене по буквите” в броя) ще буди много съгласия и съпротиви: още на премиерата над умереното изложение на Митко Новков просъскаха светкавички между водещата проф. Милена Кирова, литературовед, и опонентът доц. Александър Кьосев, културолог. Аз също като Александър Кьосев все по-остро не приемам безкритичната употреба на понятието постмодернизъм у нас, пък и след дискретното влизане в обращение на “Експертите на прехода” от Достена Лаверн добавям гориво към неговото твърдение, че е функционално по-значимо да четем поезията на 90-те години не толкова през езиковостта, колкото през институционалните мрежи и дори донорства... И, разбира се, през борбата за символна власт на освободения от идеологията терен. Друг е въпросът, че Пламен Антов засега вижда като постмодернисти само сумата от трудно сводимия някъде Ани Илков, “великолепната четворка” на “Литературен вестник” (по думите на Кьосев) и... себе си. Не само липсват жените, но и прозата е “обеззаразена” от агресивната мода на постмодернизма – и съответно неутрализирана. Явно българският постмодернизъм е отношения между дядовци и внуци, от което следва и проблемът, че интертекстуалните му фиксации в “родното” предопределят неговата непреводимост на езиците на универсалността. По всичко изглежда, обаче, че книгата на Пламен Антов, с която той интронизира в центъра на събитията и собствената си поетика, ще бъде “незаобиколим фактор” (Митко Новков) във всеки бъдещ дебат за българската версия (и амбиция) за постмодернизъм...
Много по-свойска на постмодернизма обаче беше премиерата на легендарните разкази от “Пого”, преиздадени неотдавна от Райна Маркова – четенето й заедно с младия Иван Димитров се състоя в маргиналния “Пластилин” (и комай сред персонажите на писателката). Стори ми се честно, непретенциозно, посткапиталистическо... и много приятно.
... И въобще, никак не е трудно да си Онегин в литературна София, дори е препоръчително човек “за всичко лесно да говори,/ без много да се вдълбочи, със вид на знаещ да мълчи”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”