Български  |  English

Отвъд произносимото

 

Един от парадоксите на съвременното изкуство се състои в това, че то все по-често се оценява с ушите, а не с очите – тоест, нашата преценка за него все по-силно зависи от онова, което чуваме да се говори за даден автор, вместо от непосредственото си общуване с творбата, която виждаме пред себе си в галерията.
От една страна, това са конкурентните или съзвучни твърдения на медиите и критиката, които изграждат репутацията на даден автор и налагат клишетата, през които да мислим за него; от друга страна, нерядко самите творби изглеждат замислени по-скоро с оглед на бъдещото си словесно изражение, на мястото си в културните новини или, дай боже, в разказа за историята на изкуството, отколкото с оглед на непосредствената – и няма – среща със зрителя. Изображението може да говори колкото хиляда думи (според поговорката), но ориентираното към съвременния пазар изображение често си остава зависимо от няколкото фрази, с които може да бъде описано.
Точно обратното е впечатлението, което създава цикълът от картини “Мечета” на Кирил Златков, изложен във варненската “Галерия 8” преди няколко седмици. Тема на изложбата са различни емоционални състояния отвъд границата на произносимото, особени психологически територии, които могат да бъдат познати само интуитивно, визуално, чрез жеста, позата или изражението, ала не и адекватно облечени в думи. В известен смисъл, движението е обратно на предлаганото от психоанализата – ако тя се стреми да преодолее дадено състояние, като го превърне в разказ, то картините на Златков връщат от обработения пейзаж на култивираните сортове емоции обратно в пищния пущинак на неназовимото. Дори имената на картините отказват да интерпретират, а предпочитат тавтологично да опишат първия план на вече видимото: картината, която – най-общо – тематизира неспособността да предложиш утеха, се нарича просто “Мече и ангел”; друга, която излъчва страха от нахлуването на външния свят във вътрешния, заместването на баланса с бран, бранене, се казва “Мече си запушва ушите”. Всъщност, много от картините повтарят този жест на затваряне на сетивата, на опазване на вътрешното пространство – в съня или непосредствено преди него, в захлупената върху книгата глава, в съсредоточаването върху някаква задача, която поглъща цялото същество на героя. Самите задачи не са представени конкретно, а по-скоро маркирани в своята непосилна и анахронична значимост – в една от картините мечето влачи дълъг меч, който очевидно е неспособно да вдигне, в друга долепя устни до също тъй дълъг английски рог, в трета сякаш цялата му сетивност е концентрирана в осезанието на върха на носа, допира със свръхестественото под формата на прозирно черно крило на канонически златен фон.
Ала горните интерпретации са вторични, черно-бели репродукции; трудно може да се обясни с думи изборът на мечетата като субекти на тези картини; при вглеждане обаче веднага се обажда навикът да ги възприемаме като образи на детското като изначално, природно състояние отпреди натрупването на социалните условности, сред които е и езикът;  на човека отпреди човешкото, отпреди другите, отпреди думите.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”