Реплика от ложата (театър), брой 36 (2609), 22 октомври 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Границата
Български  |  English

Границата

 

„Преди/След” от Роланд Шимелпфениг. Превод Ангелина Георгиева. Режисьор Иван Добчев. Сценография Красимир Вълканов. Музика Асен Аврамов. Оператор Любомир Младенов. Анимация и пост обработка Красимир Вълканов. Театър „София”. Премиера 13. 10. 2010.
 
Къде минава границата между онова преди и това след, когато нищо не е същото? Когато никой вече не е същият? Дали когато след 30 си напуснал съпруга/съпруга или след 50? Дали когато си срещнал непознат/непозната и внезапният, непреодолим копнеж кара човек да мисли, че най-важното му предстои, а незначителното е зад гърба му? Или когато от спомените изплува репликата на възрастната леля, че най-важното в живота е да го живееш с чувство за хумор?
Роланд Шимелпфениг не отговаря на нито един от тези въпроси, както и множеството, които могат да продължат отключената верига. Просто защото от тях строи пиесата си. Именно с тази невидима, но дълбока граница се занимава във всичките 51 фрагмента, съставляващи „Преди/След”. Тази граница е конститутивна за днешния човек, тя е маркерът, тя е фокусът, през който можем да го мислим, а на сцената да се опитваме да го сглобим, да си го представяме и да опитваме да разберем какво се случва с него и с обществото, в което живее.
Драстичните социални и културни промени Шимелпфениг показва, отваряйки вътрешния свят на персонажите си и оставяйки ги да живеят на границата между ситуацията на всекидневната баналност и мечтанията им. Девиацията на всекидневното в едно паралелно, поетично, сюрреално политане след преживяването му е запазената марка на един от най-поставяните съвременни немски драматурзи, който тази година получи в Мюлхайм наградата „драматург на годината” за последната си пиеса „Златният дракон”.
Паралелните светове, в които политат неговите персонажи, са входът към особената ирония и поезия на драматургията му и към по-доброто разбиране на социалните и културните промени в нашия драстично променящ се и променящ ни свят. „Преди/След” е по-ранна пиеса на Шимелпфениг (2002), но, всъщност, в повечето си пиеси той се занимава все с границите, минаващи през хората, с границите, които ги удържат.
Представлението на Добчев се отмества категорично от социалния, ироничен, сюрреален изказ на пиесата. То е центрирано около една друга граница и това е ни повече, ни по-малко онтологичната граница на живеенето. Затова режисьорът е превърнал в център на действието живота на Жената над 70 години (Гергана Кофарджиева), с чийто фрагмент започва пиесата, и поставя зад нея Ангел (Елена Димитрова). Чрез този избор мракът, в който тя живее, се превръща в метафора на живота. Така Добчев наслагва фрагментите на Шимелпфениг повече един върху друг, вмества ги един в друг, отколкото във верига - един след друг. Центрира ги около един креват на фона на „въображаем” хотел зад един също „въображаем” трап и пуска около тях и над тях да кръжат в хор трима Изпаднали ангели (Майя Остоич, Елена Димитрова, Катерина Керемедчиева). Те са „изпаднали”, разбира се, от Рая, но всъщност най-вече от поезията на Ани Илков, макар че красивата и дълбока постмодерна апокалиптичност на поезията му трудно пасва на пеперудената поетичност в сюрреалните мечтания на героите на Шимелпфениг.
Преместването на границата от Добчев към дълбинните екзистенциални въпроси за изпадналия в света без Бог човек показва интерес към друг субект, съвсем различен от този, който създава и с който се занимава Шимелпфениг. Новите разриви, които занимават драматурга, водещи до нови конфликти при преживяването на времето, на настоящето, на собствения опит и при самопреживяването на самотата (независимо от поколенските разлики), режисьорът проектира в една дълбока метафизична перспектива. Казано иначе, временното, историческото е превърнато в извънвремево, в метафизическо.
Вследствие от това преобръщане патосът, страстта и апокалиптичното „навеждане” над нищетата на човешкото съществование, което интересува Добчев, „разпуква” текста, води до неговото дори празновато звучене и той се разпада, някак дори изпада в пукнатините, които актьорите отварят широко при усилието си да „изстрадат” или пределно, дълбоко да го „извикат”, да го „изтръгнат” от телата си.
Изобщо пространствено-визуалната ритмика и организация на представлението най-вече въплъщава търсеното от Добчев внушение. Сякаш за да компенсира недоумението на актьорите пред онова, което говорят и преживяват персонажите на Роланд Шимелпфениг. Но и да откънти в твърде театралния патос на драматизъм, който не успява да завладее.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”