Бел епок" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Иван в неговата <i>Бел епок</i>
Български  |  English

Иван в неговата Бел епок

 

„Смири се, горди човече!” – тази библейска премъдрост тъпо и натрапчиво се заби в главата ми в сутринта на неделния 19.ІХ.2010 г., когато разбрах за смъртта на проф. Иван Кирков. Нищо друго не се появяваше като думи, само мяркащи се стопкадри от годините на нашето познанство.
Все по-трудна ми става раздялата с такива хора... Може би защото присъствието им в живота беше толкова ярко и конкретно, че нерядко даваше смисъл и форма и на моя собствен живот.
Ако Иван ме видеше сега – пишещ тези редове и не успяващ да тушира патетичните нотки, би се разсмял със своя тръбен смях, би ме сконфузил с някоя от своите директни шеги и това щеше да ме върне към смешните и парадоксални страни на живота, с които доста се забавлявахме, седнали в някое кафене, в компанията на някои негови ученици или приятели.
Иван Кирков бе един от символите за модерен човек в моите очи. Широко отворено съзнание, бърз ум, весел и саркастичен език – той създаваше атмосфера на бохемско интелектуална игра, в която целият свят беше тук, на масата. Музика, театър, литература и, разбира се, живопис бяха коментирани по един елегантен и модерен начин, който будеше еуфорични надежди у неговите ученици. Той създаваше един цял свят и надеждата в него. Рисуваше, както говореше – цветно, разнообразно, с неочаквани обрати, продиктувани от честите му скептични настроения. Неговата начетеност и интелигентност му даваха възможност да вихри таланта си в най-различни области на приложните и пластични изкуства, дизайна на книгата и интериора, сценографията за театър и кино, стенописа и мозайката... и още, и още, но най-вече в живописта!
Иван живееше в една сътворена от него „Бел епок”, която като огромно прозрачно кълбо благосклонно приемаше неговите приятели и ученици. Имаше необикновената способност да превърне скромната масичка в някое софийско кафене в прекрасно парижко или нюйоркско бистро, в което под звуците на джаза се обсъждат световни проблеми на изкуството и културата – с полагащото се чувство за хумор и скепсис.
Сега, когато хоризонтите отново притъмняват и всичко започва да се затваря и смалява до провинциалните размери на отживели феодални отношения, загубата на космополити като Иван Кирков ще е по-осезаема и тежка. И все пак, при нас – художниците, има една надежда – творчеството ни е материално и то остава при хората...
Сбогом, професоре.
Сбогом, приятелю.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”