Български  |  English

Да оцелееш в Руанда

 
 

„Те идват при бездомните и им казват: „Отидете и убийте тези хора – те имат къщи, имат собственост. Заради тях вие живеете на улицата. Не само ще получите техните къщи, но ще спечелите и уважение”. Нима е нелогично, ако след това бездомните отиват и убиват?” За Мариан Базируиха, оцеляла в геноцида в Руанда през 1994 г., отговорът е ясен – когато са насъскани да мразят и подмамени да заграбят собственост, хората могат да убиват. И садистично да измъчват жертвите си преди смъртта – да промушват, съсичат и кълцат телата с мачете, да режат ръце, крака и полови органи, да размазват главите с камъни.
 
Всичко в живота на Мариан се променя едно априлско утро, когато убийците идват в дома й. Президентът на Руанда Джувенал Хабиаримана от племето хуту загива на 6 април 1994 г., когато самолетът му е взривен над летището в столицата Кигали. Това е сигнал за управляващата партия от хуту да призове хората от своето племе да убият съседите си тутси. Мариан ръководи земеделската програма в западната част на Руанда по онова време и е влиятелен член на социалдемократическата партия, в опозиция на тогавашното правителство. Тя е хуту, но женена за мъж от тутси, с когото имат четири деца. Убедена е, че подстрекателите на убийците са имали списък с жертви, набелязани за убиване, и че нейното име е в списъка.
 
Руанда е малка страна в централна Африка с население от 10 милиона души и територия едва една четвърт от тази на България. Покрита е със зелени хълмове, вулкани и красиви планини, убежище на горилите, привличали хиляди туристи в миналото. Руанда е била наричана заради природата „тропическата Швейцария”, но съдбата й е предопределена от конфликтите между мнозинството от племето хуту, около 90 процента от населението, и малцинството тутси, 9 процента. Макар и по-малобройни, тутси традиционно са били доминиращи, с повече власт и по-добре организирани. Руанда е колония на Белгия до 1962 г. , като белгийците дават повече привилегии на тутси, за да контролират хуту.
След независимостта по-многобройните хуту поемат юздите на властта и започват репресии срещу тутси. Върху тутси са извършени няколко кланета и хиляди от тях бягат в съседна Уганда, а земите и къщите им са заграбени от хуту. В Уганда тутси се организират и опитват да си върнат с оръжие властта в Руанда в началото на 90-те г. Президентът Хабиаримана сключва с тях споразумение през 1993 г., но смъртта му във взривения самолет няколко месеца по-късно дава старт на геноцида. Банди от млади мъже от племето хуту, организирани в милиции и въоръжени с мачете и сопи, са главното оръдие на правителството за извършване на кланетата. Ако тези оръжия не са достатъчни за избиването, армията ги снабдява с автомати, куршуми и гранати.
 
Първи срещи със смъртта
Башибозукът идва в дома на Мариан Базируиха в провинция Киангугу в западна Руанда, близо до границата със Заир, една сутрин през април 1994 г. „Те искаха да ме убият, но първо желаеха да вземат колите, които бяха под мое разпореждане”. Алчността на убийците спасява Мариан. Тя им казва, че ръководената от нея земеделска програма в региона разполага с два автомобила, които са на работното й място. Убеждава ги да отидат заедно дотам, за да им ги даде. Когато пристигат, им казва, че ще потърси шофьорите на колите. Вместо това, тя избягва в близкия лагер на войници на ООН.
Мариан прекарва само една нощ под закрилата на сините каски. Бандите от хуту заплашват миротворците от ООН, че ако продължават да я укриват в лагера си ще има лоши за тях последици. Войниците от Кот д’Ивоар, Мадагаскар, Камерун и Бангладеш са малобройни и уплашени. Тя напуска лагера им на следващия ден и търси убежище в катедралата на Киангугу.
Голямата тухлена сграда на католическата катедрала осигурява закрила за Мариан за две седмици. Заедно с около хиляда други травматизирани бежанци тя спи на пода в църквата или в двора. Вместо завивки използват трева, а вратите са барикадирани с дървета. От катедралата Мариан вижда бандите на хуту да убиват хора с камъни и да съсичат тела. Един от кошмарните й спомени е камион, натоварен с трупове. Милицията на хуту атакува катедралата два пъти нощем, като хвърлят гранати. Хората вътре отчаяно се бранят с камъни и дървета и отбиват нападението. Другаде укрилите се нямат този късмет – църквата в Ханика наблизо е нападната от милициите и жандармерията. Загиват около 1000 тутси. Атаката на училището в Някануинка оставя мъртви други 600.
По онова време Мариан и другите бежанци не знаят, че бандите са маша на правителството. Представители на местната власт убеждават укриващите се в катедралата да се преместят в градския стадион, където ще са под закрила на армията. Мариан отива на стадиона на 15 април 1994 г. Това е грешка, която едва не струва живота й.
 
Стадионът „Камарамрака” и лагерът на жандармерията
Тя прекарва само една нощ на стадиона, което е достатъчно да разбере, че бандите и военните отвеждат хора оттам, за да ги убият и изхвърлят телата им в реките. Един от организаторите на геноцида в региона е Симеон Ншамихиго, заместник-прокурор в Киангугу. На 16 април мегафонът извиква имената на 16 души, които са призовани на разпит. Мариан е сред тях, другите 15 са тутси. Заместник-прокурорът ги извежда с конвой от въоръжени мъже.
Петнадесетте тутси са убити от шайката на изолирано място. На двама от тях режат половите органи, на друг изтръгват сърцето. Касапите хвърлят телата в клозетна яма в дома на една от жертвите.
Мариан Базируиха, единствената оцеляла от шестнадесетте, е отведена в лагер на жандармерията. Командирът му се опитва да я убеди да съдейства на убийците, като казва на хората в стадиона, че които биват извеждани отиват на „безопасно място”. Тя за първи път от две седмици се къпе и жената на жандармерийския началник й дава дрехи. Опитът за опитомяване завършва на третия ден, когато Мариан отказва да лъже за „безопасните места”. Тя се опитва да разгневи командира на жандармерията, за да я убие веднага и да избегне мъченията. Напразно. „Бях предадена в ръцете на най-лошата група убийци – тези, които режеха хората на парчета”.
 
Съдбоносни решения
След една седмица в лагера на жандармерията, Мариан е качена на камион с въоръжени мъже. Тя разбира, че ще я откарат някъде в джунглата и ще я убият. Камионът се движи по път край реката, която отделя Руанда от Заир. Идва време за съдбоносни решения. Мариан решава да скочи от камиона и да се опита да избяга. „Ако ме застрелят – ще умра и няма да ме мъчат. Ако не ме застрелят – ще се опитам да избягам по моста на реката между Руанда и Заир”.
Тя скача от камиона и жандармеристите започват да стрелят (едва после тя разбира, че стрелят във въздуха). Отвъд реката са войници от Заир, които съчувстват на жертвите на геноцида и също стрелят във въздуха, крещейки: „Спрете да убивате тези хора!” Мариан бяга и си мисли, че може би някои от куршумите ще я застигне. Останала без дъх, с подкосени крака, тя преминава по моста в Заир. Кошмарът за нея приключва.
От Заир Мариан отива в Уганда, после в Кения. През юли 1994 г. отрядите на бунтовниците тутси побеждават армията на правителството на хуту и завземат властта. Геноцидът е спрян. За 100 дни той отнема живота на около 800 000 души – предимно тутси и хуту, смятани за противници на правителството. Част от извършителите на геноцида избягват в Заир и увличат със себе си 2 милиона хуту, които се страхуват, че тутси ще искат да отмъстят.
Мариан се връща в Руанда с конвой на ООН. Край пътищата все още лежат трупове. Тя открива съпруга си, тутси, и четирите им деца. В началото на геноцида те са в столицата Кигали и оцеляват по чудо. Веднъж се натъкват на банда от хуту и един от мъжете опира острие в гърлото на едно от децата. Бащата дава на убийците всичко, което има в себе си, за да спаси живота на децата.
 
Далеч от Африка
Новото правителство, вече доминирано от тутси, изпраща Мариан като дипломат в посолството на Руанда в САЩ през март 1995 г. Тук тя преживява втората си драма. Дипломатическата й кариера прекъсва през 1996 г. Мариан не е съгласна с политиката на новите властимащи, които пращат армията да атакува бежанските лагери на хуту в Заир, където не всички са участници в геноцида. Уволняват я и посланикът сменя ключалките на офиса й. Когато тя се опитва да говори с него, той вика полиция и заявява, че Мариан е участник в геноцида. Слагат й белезници пред очите на четирите й деца и я отвеждат.
Мариан Базируиха е освободена и получава политическо убежище в САЩ. И досега живее с децата си в Балтимор. Бракът й се разпада, изглежда поради несъгласие със съпруга й относно въоръжената намеса на Руанда в конфликта в Заир (сега Демократична република Конго). Тя работи за организации, които помагат на бежанци, сътрудничи на вестник и е един от свидетелите на обвинението към Международния криминален трибунал за Руанда.
Трибуналът е под егидата на ООН и заседава в град Аруша, Танзания. Тук Мариан отново се среща със Симеон Ншамихиго, отговорен за смъртта на петнадесетте тутси, изведени заедно с нея от стадиона „Камарамрака”, и на още много други хора. За разлика от повечето свидетели по делото, които са записани с инициали, тя настоява да даде показания с истинското си име. Трибуналът осъжда Симеон Ншамихиго, бивш заместник-прокурор в провинция Киангугу, на доживотен затвор през 2008 г. Той е един от най-високопоставените инициатори на геноцида, осъдени до момента.
Мариан Базируиха е убедена, че хората не са склонни да се избиват и геноцидът не може да се тълкува като племенна война между хуту и тутси. За нея вината е на политическите лидери и от двете общности, които искат власт и насъскват своите съплеменници. Доста оптимистичен възглед за човек, който е виждал пребиване на хора с камъни и насичане на тела с мачете.
 
Сянката на геноцида
Мистерия остава кой взривява самолета на Джувенал Хабиаримана, президента на Руанда от хуту, на 6 април 1994 г., послужило за повод за геноцида. Френски съдия обвинява през 2006 г. Пол Кагаме, сегашния президент на Руанда, а преди лидер на бунтовниците тутси, че той е организирал атентата. (Френският екипаж на самолета също загива при експлозията и техните роднини възбуждат съдебно разследване във Франция).
Пол Кагаме яростно отрича и заявява, че екстремисти от хуту са убили президента, за да избегнат осъществяването на споразумението с тутси, което той сключва през 1993 г., и да намерят предлог за изтребването на тутси.
Геноцидът е планиран от екстремистката върхушка на хуту, както показват редица данни. Особено смразяващ е предварителният внос на огромно количество мачете на стойност около 750 000 долара, което е основното оръжие за кланетата. Другият ужасяващ детайл е подстрекателската роля на няколко радиостанции, които наричат тутси „хлебарки” и директно призовават хуту да ги избиват.
Тутси идват на територията на сегашна Руанда към 14 век, когато там вече живеят хуту. Тутси вероятно произлизат от Етиопия и се смята, че са по-високи, по-слаби и с не толкова черна кожа, колкото хуту. Земите на Руанда и Бурунди стават владение на Белгия през 1916 г. Колонизаторите толерират тутси и използват тяхната монархия за подчинение и на хуту. Така ненавистта е посята в сърцата на хуту. След независимостта през 1962 г. властта е на хуту и те преследват тутси.
Геноцидът от 1994 г. е радикален опит конфликтът между двете общности да се реши, като тутси бъдат напълно изтребени. Клането в Руанда е смразяващо ефективно – 800 000 души за 100 дни (според някои жертвите може и да са 1 милион). Темпът надхвърля този на Холокоста – нацистите убиват 6 милиона евреи за три години. При това фабриките на смъртта в Освиенцим, Майданек и Дахау използват съвременни индустриални технологии – газови камери, крематориуми, пещи и железопътен транспорт. Много от убийствата в Руанда са извършени с почти примитивни средства – тояги, камъни и мачете. Особено драматична е съдбата на смесените семейства. Ако съпругът е хуту, бандите убийци го карат да убие жена си. Това е цената да спаси живота на децата си, а понякога и своя.
 
Призраците на миналото трудно умират. Бъдещето на страната, вече ръководена от партията на тутси, е неясно Неизвестно е какво ще стане с около 2 милиона хуту бежанци от Руанда в съседа й на запад. Лагерите им обикновено са контролирани от милициите, осъществили геноцида. Това кара Руанда да нахлуе в Заир, да подкрепи местните бунтовници и да свали диктатора Мобуто Сесе Секо през 1997 г. Тогава Заир отново е прекръстен на Демократична Република Конго.
Конфликтът обаче се разраства и усложнява. Централната власт в Конго, страна четири пъти по-голяма от Франция и население около 60 млн. души, не контролира цялата територия. В източно Конго продължават да съществуват лагери на милициите на хуту, които тероризират местните жители и дори се организират за атака на Руанда и възвръщане на властта. Армията на Руанда атакува хуту в източно Конго и убива хиляди от тях, не само бойци, но и жени и възрастни и ги заравя в масови гробове. Когато войниците отминат, бандите на хуту излизат от джунглата и започват да тероризират местните жители. Особено чести са изнасилванията и отвличанията на жени. Действат и милиции на тутси, които също са обвинявани в убийства и издевателства. Редовната армия на Конго се опитва да поеме контрол над размирните провинции и да разбие всевъзможните милиции и групировки от въоръжени бандити, но войниците й изглежда също имат дял в грабежите на цивилното население.
Конго се превръща в полесражение. Интервенцията на Руанда кара Ангола и Зимбабве да пратят войски в подкрепа на Конго, а Бурунди и Уганда да се притекат на помощ на руандийците. Равносметката от конфликта е 5 милиона загинали за периода 1997-2003 г. (предимно от болести и глад), по преценка на в. „Гардиън”. Това е най-голямата загуба на човешки живот след Втората световна война.
Все пак за Руанда има и положителни послания. Страната се опитва да излезе от сянката на геноцида. Издадени са нови лични документи, където вече не е указана племенната принадлежност. Има ново райониране на страната, което заличава старите, етнически обособени региони. Правителството на Руанда, чиято икономика се основава на отглеждане на кафе и чай, огласи амбициозен план до няколко години всяко дете от 9 до 12 години да има собствен лаптоп. А през декември 2009 г. Руанда бе обявена за първата страна в света без минни полета и без запаси от военни мини.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”