Български  |  English

Скритата изложба

 

Изложбата на съвременно корейско изкуство „Плаващи часове”(куратор На-Мин Ким) в НГЧИ имаше всички шансове да остане незабелязана. Тя се откри, а по-точно казано – бе отворена, на 20 август и трябваше да продължи до 5 септември. Липсата на официално откриване и съответно – на разгласа, в съчетание с празната през август София сами по себе си са достатъчни за „скриването” на изложбата. В допълнение името на световноизвестния художник Нам Джун Пайк е изписано в каталога и по етикетите като Нам Джун Пек. Както стана ясно, това е правилното произношение на корейски език, но в случая то не допринася за популяризацията на изложбата. Друго би било, ако медиите подобаващо бяха огласили, че в НГЧИ могат да се видят творби от „бащата на видеоарта”...
Все пак, липсата на публика има своите предимства. Защото в тази във висша степен естетска, спокойна, „дзен” изложба е по-добре зрителят да е сам и съсредоточен – колкото в произведенията, толкова и в себе си. За да се вглежда в образите и да се вслушва в сетивата си, тъй като и едните, и другите непрекъснато и деликатно се променят. Например в залата с творбите на Ик-Джунг Канг (р. 1960) първа привлича погледа инсталацията „Пресичайки реката” (2008-2010) със стотиците плътно наредени по пода сферични бели купички, над които се носят като в бръснещ полет редица семпли, но изящни сламени сандали. В сравнение с тази лека и някак въздушна работа голямото и дълго пано от неравни черно-бели ленти на стената в началото изглежда тежко, декоративно и еднообразно. Странно е и заглавието – „Планински полъх” (2008-2009). А после се оказва, че погледът неуморно снове по редиците, търси може би логика в неравностите на силуетите (които впрочем са постигнати и чрез леки релефи, но това личи само отблизо), не я открива, но няма значение – играта увлича...
В съседната зала е „Дзен за телевизор” (1963) на Нам Джун Пайк (1932-2006). Кой беше казал, че най-простото е най-трудно постижимо? Апаратът е обърнат на една страна и това променя всичко: бялата хоризонтална линия на черен екран сигнализира тревожно и битово за повреда в телевизора; същата линия, но вече вертикална, е процеп от светлина, в който ти се иска да потънеш.
Следват пластиките на Чон Пе (р. 1937) – метални плетеници с поетични заглавия, в които нишките проблясват неравномерно в зависимост от светлината и движението на зрителя. По стените са сякаш неръкотворни графики, рисунки и живопис, които захласват с прецизността на изпълнението. Ще отбележа тези на Хонг-Джу Ким (р. 1945) – без заглавия, акрил върху платно – това са неясни обекти, по-скоро петна в пастелни цветове с изключително „бархетно” сетивно излъчване.
Белите традиционни статуи на Буда от Минг Кьонг Шин (р. 1967) изглеждат сякаш направени от алабастър, а всъщност са от сапун. При тях авторът е „забързал” естествения процес на ерозия, излагайки ги на открито. Така промяната във формите, която при камъка отнема векове, тук се е случила може би за месец. Но резултатът е същият.
Относителността на времето, неговата линейност и цикличност, неговата обвързаност с материята и движението „проблясват” в много от произведенията в изложбата. Проблясват буквално във видеоинсталацията „Отражение” на Хьон-Ки Пак (р. 1957): върху два ниски постамента се прожектира водна повърхност, чиито леки вълни разпръскват светлинни петна в полутъмното пространство наоколо. Периодично образът застива, движението спира и светлинната феерия изчезва – посърнала е в плоските и скучни фотографии на вода...
В съседната зала отново виждаме творби на Нам Джун Пайк: гравюри върху мед, „разсъждаващи” за времето и човешкия живот в рамките (буквално) на телевизионни екрани. Тук е и известната видеоинсталация „Луната е най-старият телевизор” (1965-1967). Състои се от 12 монитора, които показват фазите на луната от новолуние до пълнолуние. Може би поради факта, че обикновено виждаме тези образи поотделно и през определени отрязъци от време, събирането им заедно има неочаквано силно, сгъстено и наситено поетично въздействие.
Изложбата свърши, за съжаление. Въпреки че бе продължена с една седмица, сравнително малко хора успяха да я видят. Утешително е, че към нея има каталог с репродукции от друго музейно представяне, в който може да се направи справка за творбите. Със сигурност обаче някои от тях стояха много по-добре в НГЧИ. Може да се каже, че независимо от организационните неудачи, в представянето на тази изложба имаше един много позитивен момент: тя бе посветена на 20-годишнината от установяването на дипломатически отношения между Корея и България. Струва ми се оптимистично, че тази годишнина се ознаменува със съвременно изкуство...
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”