Косъмче от четка (изкуство), брой 32 (2870), 24 септември 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Последният сюрреалист
Български  |  English

Последният сюрреалист

 

Деян Янев, живопис, галерия „Арте”, 14 – 26 септември 2010
 
“За да напиша следващите страници, обувам за първи път едни лачени обувки, които никога не съм носил по-продължително време, защото са ужасно тесни. Обикновено ги нахлузвам точно преди да започна някоя лекция… Дълбокото физическо желание и всепроникващо страдание ме принуждават да изтръгвам от думите сбити и възвишени истини, обобщени от върховното терзание на болката в краката.” [1]
Изкуших се да пробвам като Дали и да поставя друга доминанта над съзнанието си, която да ми помогне да “сбия” убедително работата на Деян Янев. Най-подходяща за целта ми се стори всепроникващата липса на критическо отношение спрямо реалността, станала така характерна за българското изкуство. В този смисъл ще се окаже, че една значителна част от съвременните ни автори развиват най-формално урока на “последния и единствен сюрреалист”, както Дали сам нарича себе си, не просто да гледат, а да гледат метафизично на света - без време, в пустотата на предмета...
Самият Дали, разбира се, е далеч по-рефлективен. След големия взрив - избухването на атомната бомба в Хирошима през 1945 г. – той пренасочва своя “параноично-критичен метод” от подсъзнателното към реалното и към изследване на света. Така открива “необичайно оръжие, с което прониква в ядрото на реалността – мистицизма” (“Мистичен манифест”).
Деян Янев е от поколението на “атомните деца” (Х.Р. Гигер), които отдавна са наизустили манифестите на своите създатели така, че сами да откриват скритите сили и закони на нещата, или дори от децата на “атомните деца”, които вече преживяха новите взривове. И той като тях се постара да уплътни страха и несигурността със собствения си опит от оцеляването и адаптацията и с волята за контрол над съдбата си. В живописта му първичният мистичен пробив на реалността се разраства с все повече архетипи, елементи, докато се стигна дотук - постсоциализъм и постреализъм в биомеханичната вселена.
Още в началото, някак без многословия, Деян Янев създаде свят без идеологии, в който Бог може да бъде само машина или хляб. Нещо като социалния ад на Бош и Енсор, но успешно отнесен към нашето съвремие. Универсално комуникативен образен език, адекватен на актуалните културни очаквания, няма как да остане незабелязан. Припознахме се в него със завидна лекота и в пълна независимост от разликите на това кой къде го “стиска чепика”. Дори при цялата си сюр и фантазна повествователност, Деян Янев съумя да откликне и на стръвния глад за критическа реакция. Засега само в полето на картината.
Не казвам, обаче, че се е измъкнал съвсем безнаказано от всички рискове и кавалетни клопки на живописта. Може би заради контекста и утвърдено повърхностната комерсиална аура на пространството, в което се е озовал младият автор сега, но новата му изложба някак промени готовия позитивизъм, с който се бях запътила натам. Изпълни ме със съмнение. Да не би да съм се оставила само на “болката в краката”? Май сънувам радикализъм, докато безцелният, „оригинален”, много харесван флирт с отработените формули на сюрреализма взима надмощие. Но си върнах паметта за това, че харесвам картините на Деян Янев и портретите на изродената реалност, които прави. Може и пак да отида в онази галерия с по-удобни обувки...
 


[1] Дали, Салвадор. Дневникът на един гений (Автобиография). Превод: Пенка Атанасова. София, 1994, с. 13.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”