Български  |  English

Артист. Истински артист

 
Вследствие на некадърно направена операция и жестоко инфектиране в реанимацията на пловдивска болница, неговата борба със смъртта, заедно с близки, лекари, приятели, не можа да бъде спечелена. На 19 септември през нощта Иван Кирков почина. Два дни преди това го доведохме в болница Токуда с последна надежда за спасение. Хирургът, с цялата искреност на лекар, произнесе жестока присъда: ”Така, както ви виждам, ви остава много малко време. Мога да се опитам да направя рискована операция.” Няколко часа по-късно, след спешните анализи, се оказа, че операцията е невъзможна.

“Смъртната ми присъда е произнесена”, каза Иван. Стояхме двамата в стаята. Направи малка пауза и продължи: “За съжаление, няма нищо по-страшно от некадърието, но, в крайна сметка, всяко нещо има край. Живях немалко години и по някакъв начин трябва да си ида.” Задави се от хрипове, усмихна се и довърши: ”Само съжалявам, че като бях в асеновградската болница, видях една закачалка, която имаше формата на твоите мустаци. Скицирах я и бях решил да ти нарисувам един смешен портрет. Е, няма да стане.” Иван си тръгна със своите близки за Асеновград. На другия ден беше в много добро настроение. На следващия – в много лошо. И на по-следващия си отиде.
През всичките тези месеци - от март досега - неотлъчно до него, ден и нощ, стояха близките му роднини, които го обожаваха. През всичките тези месеци ние, приятелите, се обаждахме всеки ден и прескачахме до Асеновград да го видим. И се молехме да се размине. И всеки искаше с нещо да помогне. Но явно ракът беше по-силен от нас.
Иван бе щедър човек. Всеки от нас има по няколко негови картини – подарени, разбира се. Всяка изложба на Иван беше събитие. Филмът, който направих с него, беше истинска изповед и невероятна палитра от картини, рисувани през целия му живот, придружени от любимия му джаз, който той можеше да слуша денонощно. На премиерата на филма в Дома на киното залата беше препълнена. Когато Иван се появи, куцайки със своето бастунче, всички станаха на крака и дълго ръкопляскаха.
Иван Кирков е уникална фигура в българската култура, която може да се равнява с твърде малко хора. Навремето той рисуваше любимите си неща в “своята дупка”, както се изразяваше, защото властта не приемаше изкуството му и не позволяваше да го излага. В продължение на 25 години прави само илюстрации. Но силата на картините му бе толкова голяма, че в един момент дори властниците признаха неговия изключителен талант и започнаха да го търсят.
Когато започна да преподава в академията, настана истинска революция. Студентите го боготворяха. Той разказваше как на първата му самостоятелна изложба комисия махнала повече от половината картини като недопустими за излагане. И как тогава Невена Коканова, случайно разбирайки за това, дошла в галерията. Благодарение на емоционалната защита и смелия й минижуп, втората комисия отстъпила и повечето от спрените картини били върнати. “Само”, казваше Иван през смях, “една картина с две умрели риби отхвърлиха. Сякаш на картината не може да са умрели, трябва да са живи.” “Богомил Райнов ме направи страшно известен. Защото разкритикува една моя картина с лодки и хора, които гледат хоризонта. Какво гледали те... Даже не искаха да признаят, че на хората им се гледа в далечината отвъд и че може би имаха надежда за нещо по-различно. Но всъщност, като ме разкритикува, само ми направи услуга”. Разказваше това с много смях. При Иван винаги имаше много смях, въпреки че беше труден характер и не приемаше всекиго.
Артист. Истински артист. И, господи, какъв приятел...
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”