Български  |  English

Може ли без журналисти в управлението?

 
Кризата на вестниците засяга и най-големите. На ред е флагманът на френската преса Льо Монд, който има спешна нужда от вливане на капитали, за да оцелее. Основан след войната от Дьо Гол и поверен на близкия му съратник Юбер Бьов Мери, през годините вестникът се е утвърдил като една от най-влиятелните медийни институции не само във Франция. Според директора на Льо Монд, цитиран преди време от информационните агенции, с капиталовложения от 60 до 70 милиона евро от нови инвеститори, групата може да продължи да се развива. Кандидати да влязат в капитала на вестника се явиха веднага и, както винаги и навсякъде, започнаха слухове и спекулации. Хората на президента не харесват едните, работещите във вестника (които са и акционери и имат решаващ глас) не харесват други. Междувременно, заключенията на натоварената да оцени вестника банка прозвучаха скандално за някои уши: според нея, хартиеното издание се оценява на 10 милиона евро, а електронното издание на вестника (най-посещаваният информационен сайт във Франция) – на 85.
Може би, във връзка с тези цифри, сайтът Rue 89 – също с много висока посещаемост, публикува интервю с историка на медиите Патрик Евно, в което се очертава една не много здравословна картина на медиите във Франция. Цитираме части от него:
 
- С избора на нов собственик изглежда идва краят на системата, при която журналистите имаха съществено влияние във функционирането на вестника. Как ще се обезпечи оттук насетне независимостта му?
- Настина става дума за края на един модел. Но можем ли да говорим за край на независимостта? Притежанието от работещите във вестника на част от капитала или на правото да утвърждава директора е специфична, чисто френска черта - това означава недоверие в капитала... Във Франция журналистите, пък и не само те, нямат доверие в капитала в медиите.
- Това значи ли, според вас, че няма връзка между капитала и независимостта на един вестник?
- Не е задължително да има. В чужбина вестниците, които бяха създадени по подобие на Льо Монд, като Ла Република, Ел Паис или Льо Тан, принадлежат на големи капиталистически формирования и са част от големи медийни групи, но са напълно независими в рамките на редакционната политика. Ню Йорк Таймс принадлежи на семейство Сулцбергер, въпреки че един мексикански милиардер участва в капитала – да е бил някога вестникът по-независим? Бен Брадли, собственикът на Вашингтон поуст по времето на скандала Уотъргейт, казваше, че има три условия, за да направиш добър вестник: 1. акционерът; 2. акционерът; 3. акционерът. Ако акционерът се интересува от възвращаемост на капитала си и не се занимава с редакционното съдържание, няма проблем.
- Но във Франция повечето от частните медии не принадлежат на медийни групи.
- Това е истинският проблем на френската преса, който идва от края на Втората световна война. Тогава всичко, което бе съществувало до 1939 г., беше изметено. Радиоразпръскването и телеграфните агенции бяха поети от държавата, френската медийна система бе тотално преобразена. Вестниците бяха дадени на политическите групи – християндемократи, социалисти, комунисти и т.н. И беше направено така, че тези вестници да могат да живеят с помощта на държавата.
Това добре, но то поддържа вестници, които отдавна трябваше да са мъртви – Юманите, Либерасион… Разберете ме, аз не желая смъртта им, голям защитник съм на вестниците, но ако те бяха оставени на нормалната икономика, отдавна щяха да са мъртви. Трябва да е ясно, че почти никой френски всекидневник не е на печалба. Оправя се единствено регионалната преса и то като се концентрира.
Националните всекидневници започнаха да влизат в криза през 70-те. Тогава държавата тръгна да налива пари и оттогава не е преставала. Стигна се до суми, които вече надвишават 1.5 милиарда евро, за да се помага на демокрацията.
- И защо, все пак, някои инвестират в пресата?
- Тъй като вестниците не се рентират, хората, които се интересуват от бизнес с пресата, не се интересуват от тях. Всички опити на германците или на британците да инвестират във френската преса свършиха бързо, защото установиха, че вестниците не могат да са рентабилни във Франция.
Те са под шапката на политическата власт или под шапката на хора, които искат влияние, известност, признание. Интересно би било да се надникне в душата им, на Серж Дасо (Фигаро), например, или на Бернар Арно (Ле з Еко), на Едуард дьо Ротшилд (Либерасион)... Согато Серж Дасо купи групата Ерсан, Фигаро му излезе към 600 милиона евро. Това означава, че ще трябва да чака 95 години, за да си върне вложението. Не бизнесът ги интересува, а друго нещо.
- Това ни препраща към предвоенния период.
- Естествено. Милиардерите от la Belle Epoque си купуваха танцьорки. Днешните бизнесмени си купуват танцьорки, които са скъпи, но имат възвращаемост в друго отношение. В оная епоха, обаче, пресата е била рентабилна, а някои вестници – изключително рентабилни.
Но и тогава милиардери са купували вестници. Например Фигаро е купен през 1922 г. от Франсоа Коти, човек с фашистки възгледи. Той прави от него фашистки вестник. За няколко години, обаче, читателите се стопяват - между 1924 и 1934 г. Фигаро губи 80% от читателите си. Защото не собствениците или акционерите създават независимостта, решаваща е думата на публиката. Когато публиката иска независим вестник, купува го, когато не иска, не го купува.
Мисля, че „редакционна независимост” е странен израз, той изразява страх от капитала. За да има такава независимост, първо журналистите трябва да докажат, че редакцията определя силата на вестника. Това означава да вършат добре работата си и – сигурно мнозина ще ми се разсърдят – в съответствие с читателите. Читателят прави вестника.
 
Когато е давал интервюто, Патрик Евно очевидно не е знаел, че една от групите, кандидатстващи за Льо Монд, се е отказала, защото Обществото на редакторите и работещите във вестника е изразило 90% неодобрение за тяхната кандидатура. Любопитно ще е да се проследи дали това Общество ще запази традиционните си позиции във вестника.
Както и дали в тези времена на криза френската държава ще продължи традицията да подпомага пресата. На българската и през ум не й минава.
К


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”