Реплика от ложата (театър), брой 25 (2598), 02 юли 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Тъжната сянка на Маркс
Български  |  English

Тъжната сянка на Маркс

 

„Капиталът” срещу „Няма да платим!”. Авторски спектакъл на Съни Сънински по текстове и фрагменти от Маркс, Фо, Унамуно, Цвайг, Сънински. Сценография Никола Налбантов и Съни Сънински. Костюми Мариела Малова. Участват Мария Сапунджиева, Асен Блатечки, Станка Калчева, Филип Аврамов, Георги Къркеланов, Димитър Живков, Юлиан Малинов, Юлиан Рачков. НДТ „Сълза и смях”.
 
Преходът действително е свършил, след като на сцената отново е Маркс. И то с „Капиталът”. Нито през 90-те, нито през първото десетилетие на новия век хрумна на някого да се занимава с посткомунистическия или постиндустриалния, глобален капитализъм, а още по-малко да го рефлектира от гледна точка, ако не на класика Маркс, то на неомарксистките теории. Постановката на Съни Сънински в този смисъл е амбициозна. Няма как да не е, когато в изходната драматургична позиция се поставя една от книгите, променили света. Да драматизира „Капиталът” е искал още Брехт, макар да не е реализирал тази си идея. През последните години са правени отделни опити, като нямам предвид куриозите в Китай, а филма на Александър Клуге за днешното възприемане на марксовите идеи „Новини от идеологическата античност. Маркс-Айзенщайн-Капиталът” (2008); или проекта на „Римини протокол” да поставят „Капиталът”, който не зная дали в крайна сметка осъществиха. С други думи, преосмислянето на наследените заедно с поставянето на новите проблеми в постиндустриалното и глобално общество е интензивна научна и художествена дейност, силно актуално движение и в театъра през последното десетилетие, което изобщо не се занимава с реанимирането на социалните му функции просто чрез активиране на сюжети със социални теми. То се опитва да активира критическия и саморефлексивния потенциал на представлението. Става дума за театър, който поставяйки под въпрос самия себе си, поставя под въпрос основни принципи на съвременната култура и обществена организация. Рене Полеш е може би най-популярното име сред множеството театрали с различни идеи и практики от един неополитически театър, който, най-общо казано, от необрехтианска перспектива експериментира с възможностите на съвременния театър да бъде инструмент в мисленето и живота на обществото, а не – творба за споделяне и съзерцание.
Всичко това е твърде далеч от спектакъла в „Сълза и смях”, който се занимава с отношенията между човека и капитала по адекватен на българското общество и театър начин. От гледна точка на споменатите движения, той вероятно би изглеждал леко драматичен, костюмен, дори наивистичен и като тема, и като театър, но той се опитва да рефлектира проблемите на българското общество, родени в реалността на един примитивен турбо-капитализъм.
Режисьорът използва класиката, за да покаже чрез нея отношенията в съвременното общество, ерго, нейната валидност и актуалност. (Класически е прочитът и на Унамуно, и на идеите му срещу аполитичността, както и този на Брехтовата теория за епическия театър.) За да не се превърне представлението в скучна еднозначна илюстрация на формулите за движението на пари-стока-пари’, а в художествена провокация към зрителя, Сънински използва драматургично конфликта в класическата драма, тоест сблъсъкът на идеите трябва да доведе до развръзка. Срещу основните марксови тези режисьорът изправя логиката и възможностите на художествената фабула. Класическата идеологическа формула на капитала стока-пари-пари’ е противопоставена на логиката на две италиански работнически семейства чрез сюжета в пиесата на Дарио Фо „Няма да платим”. Фо е бил много поставян през 80-те години на миналия век у нас. Нобеловата награда, която получи през 1997 г., обаче, не го направи по-привлекателен след промените. Така че Съни Сънински избира за драматургичния сценарий на своя спектакъл двама непопулярни, забравени, изтласкани от театралното съзнание автори.
Логиката на работещите е изправена срещу идеологията на капитала в една де факто абстрактна театрална игра. В нея са включени ред въпроси към публиката в класически брехтов стил като „Защо? Защо е нужно повече да се консумира, отколкото да се произвежда?”, посрещнати от публиката с бурен аплауз.
Агресивната сила на млади мъже, облечени в черно и обути в кубинки, защитаващи реда (и бъдещето) в ритъма на хип-хопа, е изправена срещу лирико-комичната игра на две семейства (Мария Сапунджиева, Станка Калчева, Асен Блатечки и Филип Аврамов) в стил комедия дел’арте (в който е написана и пиесата на Дарио Фо). Между тях снове тъжната сянка на Маркс (Георги Къркеланов). Въпросът може ли да се обере супермаркет, ако си работил, но не са ти платили, е ключовият за режисьора в играта на двете ценностни позиции и той представя възможните отговори чрез ред ситуации на недоразумения и надхитряния в двете логики, за да бъде показан чрез развръзката отговорът еднозначно в полза на капитала. На финала симпатичните семейства са осъдени да си платят чрез труд, макар да отказват.
Някои от импровизациите с предмети в играта (напр. използването като мелачка за черен пипер на мече за боядисване) напомнят най-добрите представления на Съни Сънински и в тези импровизации актьорите показват най-добрите си страни. Абстрактната и наивистична игра, обаче, въпреки остроумието на места, като цяло е далеч по-скромна от едрата амбиция на проекта. Тя пропуска социализма, сякаш никога не е бил, или евентуално намеква алегорично за него като за акция по „обирането на супермаркет”, която сега се плаща (нещо като официалният лайтмотив на 90-те: „45 години сте живели на вересия, сега ще плащате”). Резултатът е връщането към идеята за необходимостта да се съхрани хуманизмът (по Цвайг), въпреки бруталната победа на капитала. А тя е отглас от същия „прескочен” в играта социализъм. Не е много. Но е началото на един откровено реанимиращ социалните си функции театър.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”