Косъмче от четка (изкуство), брой 25 (2598), 02 юли 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Плаващ свят
Български  |  English

Плаващ свят

 

“1001 блока”, Владислав Георгиев, рисунки с акварел, куратор Йово Панчев, клуб Влайкова, 11 – 25 юни 2010
 
В мига, в който видях тази рисунка, разбрах, че точно нея съм търсила. Беше почти като знамение или като онова рядко чувство на хармония в пълно припокриване с очакванията. После тя ме обсеби. Беше с мен навсякъде - сред избраниците за наградата БАЗА, пред видеата и инсталациите в един фестивал, посветен на алтернативните пространства... Винаги успяваше да надделее като решение на колебанията ми. Тя се превърна в знака, който можех да поставя без съмнения и угризения върху всяка следваща среща.
Не че не харесах и останалите рисунки, окачени в сумрачното фоайе на кино “Влайкова”. Изложбата на Владислав Георгиев, наречена “1001 блока” (вероятно като в 1001 нощи), е посветена на един луд град или на една луда държава, населена от видиотено нахилени Гуфи-та - от онези, пластмасовите, пълни с “корекомски” бонбонки. По-добре е пейзажът на тази държава да бъде свит, намачкан, центрофугиран или, по Кийт Харингски, начупен, обаче в същото време да си запази стилизирания авторитет като в укийо-е гравюра. Преводът от японски на жанра като “картини на плаващия свят” тук е наистина буквален. Но освен изродените светски порядки на гуфитата, тези “картини” регистрират и самото “плаване” на света като халюцинация, в която не е възможно да има чак толкова грозни блокове и чак толкова кален квартал. “Люлин” и лудостта са лайтмотивът на целия цикъл.
За неговия автор Владислав Георгиев чух за първи път преди няколко месеца по повод участието му в изложбата “Гранична ситуация: рисунката в съвременното изкуство”. Оказа се, че е учил и живее в Германия. Работи като илюстратор и има сайт, от който можеш да си поръчаш и странен портрет. Но, така или иначе, “плаващият свят” е неговата родина и той, като мнозина, черпи най-силно вдъхновение от нея. Признавам, че е намерил наистина рядко достоверен “абе какво става тука бе”-образ за всичко, което става тук.
Особено в тази рисунка. От нея може да започне онзи разговор за неолиберализма или другия – за традиционализма и съвременните измерения на конвенцията. Но в случая едва ли е нужно повече от подробно формално описание с изброяване на всички визуални гатанки. Гуфи – послушното и глуповато куче на Мики Маус, изпълнен догоре с бонбонки, позира доволен на фона на равно сиво поле, в което едно класическо скулптурно (и розово) произведение, представително примерно за елинизма, е вдигнало с патетично-нестинарски жест своята икона. А тя е портрет на Ленин с нимб в пантократорска иконография. Заветът в лявата му ръка е разгърнат точно на страниците, на които просто и рекламно ясно е изписано “I love New York”. В пейзажното дъно на композицията “изгряват” блоковете на плаващия свят.
И така, провокиран от една рисунка - моето уравновесяващо знамение, този текст заприлича повече на иносказателна притча за неспособността на някои да реагират като други, за предимството на баровете като експозиционни пространства, за компенсаторната поява на нови имена, която е винаги навреме и оставя достатъчно свободно пространство в равното сиво поле и тълпата от гуфита.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”