Български  |  English

След криза - пътища всякакви… Но кой да изберем!?

 

Нечия мъдрост била гласяла, че ако не знаеш накъде си тръгнал, със сигурност ще стигнеш някъде другаде. Чия е – няма значение. Но тя е наистина валидна и дори може да се перифразира така: ако въпросите не бъдат формулирани правилно, няма как отговорите да са верни.
Доколко правилно са формулирани въпросите, задавани (и отговаряни) от политици и експерти, по света и у нас?
 
Глобалната криза
Патетичната битка с кризата продължава навсякъде по света. Икономисти и статистици вторачено лющят отчетни и прогнозни данни до втория десетичен знак в надежда да открият симптоми за края на депресията, която те упорито наричат рецесия. Била вече свършила, БВП отново нараства, имало светлина в тунела... Само дето заетостта не расте (и съответно безработицата не намалява) и петнадесетината трилиона долара (никой не знае точната сума), налени в съживяването на световната икономика, не дават резултат. Междувременно фондовите борси отново се люлеят, обхванати от панически очаквания и рационални страхове – било от „гръцка зараза”, било от крехките основи на икономическото съживяване. Наскоро даже либералният Иконъмист започна да ни подготвя за double-dip recession, което ще рече повторно потапяне в блатото, преди да сме си поели въздух след първото.
Всичко това е съпроводено с упорити напъни елементарни истини да се опаковат в непроницаем финансово-икономическо-математически жаргон, вероятно с надеждата, че ако не назовем нещо точно, току-виж то не се случило. До голяма степен това напълно съответства на логиката на днешните икономически процеси, които се ръководят повече от субективни нагласи, страхове и нюансирани намеци, отколкото от фундаментални икономически детерминанти. Човек има усещането, че мейнстрийм-икономистите окончателно постигнаха отделянето на здравата теория от здравия разум.
Защо? Защото здравият разум подсказва, че кризата, на която сме свидетели вече година и половина, не е криза на свитото търсене (за каквато бива упорито представяна) и следователно не може да бъде преодоляна с финансови инжекции за неговото насърчаване. Защото вторият закон на термодинамиката гласи, че вечен двигател е невъзможен, което на прост икономически език означава, че когато някой пие – друг плаща (а на икономически език проблемът се конкретизира до въпроса „кой” – кой пие и кой плаща).
Изправени сме пред дълбоки структурни дисбаланси в световната икономическа система, затова свитото търсене не е причина, а следствие. Финансовите инжекции за насърчаване на търсенето атакуват симптомите, а не причините на заболяването. Търсенето в глобален мащаб е свито, понеже пазарите в развитите икономики отдавна достигнаха точката на насищане.
Насищането бе неизбежно следствие на фундаменталното предефиниране на "глобалното разделение на труда", отредило ясно определени роли на отделни страни и региони. Китай и Югоизточна Азия все повече се превръщат в "глобална манифактура"; Русия и няколко други - във "въглеводороден енергиен център", САЩ и повечето развити икономики - в краен пазар за промишлени стоки и изследователски център, изсмукващ човешки таланти и идеи от всички краища на света. Развитите икономики (САЩ в това отношение са най-добрият пример) все повече функционират като пирамиди, все повече зависими от приток на ресурси – както финансови (дълг, услужливо купуван от Китай, за да имат САЩ с какво да финансират китайския си внос), така и човешки (таланти, които продължават да искат да се реализират там, а не в собствените страни, поради ред причини, за които са си виновни най-вече страните-донори). Докога точно тази пирамида ще работи, не е ясно, но историята на икономическата мисъл еднозначно показва, че краят на всяка пирамида е въпрос на време. Въпросът е „кога”, а не „дали”.
Днешната криза е цената, която светът и неговите отделни граждани (кръводарители на финансовата индустрия, наричани гальовно данъкоплатци) плащат за впечатляващия икономически напредък на Китай и други подобни "тигри на растежа". На пръв поглед, кризата по този начин намалява различията и неравенството в световен мащаб. Този растеж обаче става възможен благодарение на ниските производствени разходи там, където се произвежда, и, следователно, на ниските местни доходи, превърнали „разтоварването” на стокови запаси на пазарите на развитите икономики в необходимост. В името на динамичния растеж (и заетост), Китай съзнателно ориентира икономиката си към износ, финансиран чрез дълг. Иначе уравнението с двуцифрения БВП няма решение.
По този начин бива отречен принципът на Хенри Форд, проумял, че работниците, произвеждащи неговите автомобили, са потенциалните му купувачи и ако ножицата между техните доходи и цената на стоката се разтвори прекомерно, няма да има кой да купува. Чичо Хенри е живял в ерата преди балоните на потребителските кредити и в мисленето си е бил ограничен от обема на реалните доходи, ограничаващи на свой ред размера на ефективното търсене. Не му е идвало и наум, вместо масов автомобил, да опита да създаде машина на времето – пласираме стока днес срещу доходи, които (евентуално) ще имаме в бъдеще, понякога много далечно бъдеще.
Ето как до самото избухване на кризата органичната връзка между производител и купувач (връзка, залегнала в основите на неокласическата икономика) бе прекъсната. Производителите произвеждат (в Китай), купувачи купуват (в развитите икономики), а сметката се пише на един грандиозен бакалски тефтер, елегантно наречен „дефицит”.
Няма принципна разлика между „домакински” и „държавен” бюджет. И при двата разходите са ограничени от приходите, а на „червено” може да се излиза за ограничено време – ако и докогато има кой да дава на вересия. Различията са в механизмите, по които се управлява (и се разиграва) дефицитът. И в двата случая, обаче, все някога вересията (казано по-елегантно, сметката за консумираното в аванс) трябва да се плаща. В развитите икономики настъпи именно този момент.
Именно той – а не свитото потребителско търсене – е фундаменталната причина за кризата. Това означава намаляване на разполагаемия доход в обозримо бъдеще и чувствително свиване на текущото потребление. Или, казано иначе, период на затягане на коланите, когато разходите на домакинства, фирми и правителства трябва да са по-малко от приходите. Колко обозримо бъдеще – вероятно дотогава, докато стандартът на живот в Китай порасне дотолкова, че на китайците им стане по-евтино да купуват произведени стоки другаде срещу натрупания през годините валутен резерв.
Майтап... но никак не е смешно…
 
Изместените граници на „нормалност”
А на какво дължим насищането на пазара и свързаната с това депресия? „Причината на причините” е в новите критерии за „нормалност”, „естествено състояние” и „стабилност”, които доминират в т.нар. развити икономики. Десетилетието на вересия обърка понятията за това що е „нормално” – нормално ниво на потребление, нормално усилие срещу единица нормален доход. Тук не става дума единствено за това, че потребителите масово свикнаха да имат блага тук и сега.
За първи път в човешката история (поне според моите скромни представи) „стабилност” се дефинира и възприема не като поддържане на определено състояние на един или друг показател (като доходи, потребление), а като поддържане на определен темп на нарастване на един или друг показател. Днес нормално и естествено е всичко да расте. Съответно, за „растеж” се приема не „просто растеж”, а бърз (над определен психологически минимум) растеж. Растеж под този психологически минимум се възприема като стагнация, а липсата на растеж (нулев растеж, едно и също значение на даден показател във времето) се изживява като регрес.
Трудно е да се каже кога точно се случва тази фундаментална промяна – а и определянето на някаква „дата” не е важно. По-важно е, че през седемдесетте години постепенно се налага очакването (илюзията) за „неограничен растеж”. Идеята, че растежът, напротив, има своите обективни ресурсни ограничения, бива артикулирана през 1972 г. в първия доклад на „Римския клуб” - „Границите на растежа”; и веднага бива осмяна като неомалтусианство.
Нищо чудно! Ограничаването на растежа предполага ограничаване на заетостта и най-вече – наличието на нещо, по-смислено от потребление. Призиви в тази насока не са електорално печеливши. Те не са приемливи и за финансовите институции (както търговски и инвестиционни банки, така и многообразни инвестиционни фондове), живеещи от постоянния кръговрат на парите. За разлика от кръговрата на водата в природата, обаче, паричната маса в оборот (и съответно комисионите около нейното обръщане) трябва да нарастват геометрично. Защо? Защото лакомията човешка нараства геометрично.
Изкривената представа за нормалност и стабилност има своите икономически и политически следствия. Тъй като материалното производство е зависимо от потребителското търсене, стабилността, дефинирана като постоянна експанзия, предполага постоянно разширяване на търсенето. Но изчистеният от политически примеси икономически цикъл предполага както пикове, така и спадове. Провалът е част от възхода, както и смъртта е част от живота. Нарасналите възможности на човека да влияе върху естествените процеси (и нарасналата материална мощ на човешката цивилизация) изкривяват тези естествени природни закони. Поражда се илюзията за безнаказана експанзия (своеобразно „прераждане” на комунистическата утопия), където и потребление, и борси, и продължителност на живота, и какво ли не могат да растат, без каквито и да било последици (цена).
Това измамно усещане за безнаказаност е основна ценностна съставка на сегашната криза. То също така е в основата на ирационалната наглед съпротива срещу затягане на коланите. Гърция – една фалирала отвсякъде държава – е географски и културно близък на българите пример. Как така ще затягаме коланите, като сме свикнали иначе?!?
Разбира се, от недоволство (на масите) до политически решения (на правителства или международни институции) има огромно пространство, запълнено с ритуали по демократично волеизявление. Това са политическите съставки на кризата. Поради нарасналата роля на механизмите на демократичното волеизявление в каквато и да било форма (наказателен вот или улични протести и стачки), спадовете (намаляването на доходи, заетост и т.н.) са анатема за политиците и биват упорито избягвани чрез всевъзможни форми на дълг (потребление на заем). Дългът може да бъде обществен (правителствен) или частен, или комбинация от двата. Може да бъде явен (САЩ) или таен (Гърция). Може да бъде натрупан от инвестиции в инфраструктури (Испания) или просто изяден, изпит и предаден по-нататък по кръговрата на материята. Единственото, което не може, е „просто” да се изпари яко дим.
Ето как комбинацията от десетилетия вересия, изместени представи за нормалност и механизми за политическо волеизявление и натиск прави днешната криза културен, а не икономически феномен. Тя е израз на културни промени в развитите икономики (упорито повтарям „развитите икономики”, понеже другаде хора нормално си мрат от глад със старата си представа за нормалност, без да имат щастието да вземат Германия за заложник на своите големи-неясно-на-какво-отгоре претенции). Затова инструментариумът на икономическата теория не е достатъчен за адекватен отговор – той трябва да бъде допълнен с инструменти на културологията.
 
Новата „трендова” икономика
В икономически план, превръщането на постоянната експанзия в правило предполага нова роля на потреблението като основен мотор на икономиката. За да не спира този мотор, икономиката все повече се превръща в самодостатъчна и самоиндуктивна система, подчинявайки индивида на своите потребности. Свидетели сме на вторична пост-индустриална и пост-марксова алиенация, която подменя икономическите роли. Вместо да служи на индивида и да задоволява неговите материалните потребности, икономическият процес все повече го подчинява на своите собствени нужди и го поставя в ролята на елемент от този процес. От средство за постигане на по-добър живот и разширяване на човешките възможности, задоволяването на потребностите се превръща в средство за поддържане на икономическата конюнктура, при което маргиналната полезност на стоки и услуги (допълнителната полза от единица допълнителна стока или услуга) прогресивно намалява. Потребителят бива заливан с нарастващо количество евтини и все по-еднократни стоки, които все повече са призвани да стимулират търсенето и все по-малко (ако изобщо) да отговарят на реални потребности. Харчим все повече пари, които нямаме, за неща, които не ни трябват. Този модел с пълно основание може да се определи като "стоков фетишизъм прим".
Перманентното нарастване на производството обаче има своите обективни граници. Те са ограничените ресурси на планетата и ограничения обем на човешките търбуси. По отношение на първото ограничение се правим на не разбрали; второто преодоляваме, ускорявайки оборотността на стоковия поток. Възниква обаче противоречие между очакване за „качество/стандарт” (искаме автомобилите да не се развалят постоянно) и икономическите приоритети (трябва да купим нова кола, понеже приходите от нейната продажба са не само сметнати в прогнозните резултати на производителя, но и са похарчени поне няколко пъти, преди да е произведена).
Това противоречие се решава с все по-ефективен маркетинг. Икономиката все повече се превръща в „трендова” и отразява тенденции – обаче не икономически, а модни. Съответно и икономическите цикли все повече се доближават до модните. Купуваме нов автомобил или компютър, или мобилен телефон не защото старите не вършат работа, а защото са ни омръзнали и сме се поддали на поредната модна тенденция (може би с изключение на компютрите, където периодичните ъпгрейди на софтуер повишават изискванията към хардуера, правейки стария просто негоден).
Дали ще наречем тази логика марксистка или не, е въпрос с оценъчен характер и не променя същината на проблема, а той се свежда до въпроса „къде да разтоварим стоковите запаси?” Милионите бедни в Африка и Азия са потенциален, но не реален пазар – имат нужди, но нямат финансов ресурс, поради което не са интересни за големите производители. Производството се води не от реални проблеми, а от ефективно, сиреч платежоспособно търсене (за илюстрация – вж. инвестиционната политика на големите фармацевтични компании).
 
Държавата и „националният интерес”
Всичко това отново поставя на дневен ред въпроса за управлението като цяло и ролята на държавата (на националните правителства) в частност.
Отговорът на въпроса „Какво всъщност означава държава и чий интерес може да претендира за национален?” е винаги оцветен от политическата философия на отговарящия. За привърженик на либералната философия, държавата е неизбежно зло, а нейната роля трябва да се сведе до минимум, за да се отвори простор на частната инициатива, която в рамките на свободния пазар оптимално алокира ресурси. В този смисъл и „национален интерес” не може да съществува извън сумата на интересите на отделните автономни и независими субекти. За споделящите интервенционистки възгледи (без разлика дали ратуват за „строителство на комунизма” или за силна държава от европейско-континентален тип) национален интерес не само съществува, но той е въплътен или в персоната на Монарха, или е тялото на Републиката, чиито граждани се вписват (биват вписани) по-добре или по-зле в него.
На практика, двата крайни модела са само абстракции; реалната политика предоставя комбинации от техните елементи и тези комбинации се различават както по степента, в която държавата присъства, така и по механизмите, чрез които тя налага своето присъствие. Начинът, по който правителствата на развитите икономики реагираха (и продължават да реагират) на кризата, показва, че приказките за това как държавата трябвало да се оттегли от икономическите дела и да ги остави на свободния пазар са просто маркетингов трик за наивници (или за недообразовани в областта на историята на икономическите учения). Подходът към свободния пазар е инструментален. Пазарът не е самоцел, а инструмент за постигане на определени цели (дефинирани като „национални интереси”). Най-големите привърженици на свободния пазар са онези, които са достатъчно конкурентни, за да смажат останалите. В моменти, когато националните интереси са под заплаха, свободният пазар бива временно изместен на заден план.
Ключовият въпрос винаги – и по време на тази криза в частност – е съдържанието на понятието „национални интереси”. На пръв поглед не е лесно да се каже кого (и какво) да защитава протекционистка политика в условия на глобализиран пазар, където собствеността е размита и трудно проследима? Какво определя „националната същност” на един или друг бизнес? Каква е фабриката на „Пежо” в Словакия – френска или словашка? В по-общ план – какво има значение, собствеността или дейността (текущите операции)? От гледна точка на дадено общество (и на държавните структури, осигуряващи някакъв ред и правила на дадена територия), важни са данъчните постъпления и възможностите за работа на гражданите, обитаващи дадената територия. Нищо друго (ако не намесваме в схемата стремежа към облаги от корупционни операции). Всички отговорни правителства без изключение са загрижени за бюджетните си приходи и работните места на своите граждани. За приходите – понеже без тях не могат да покрият преките разходи; за работните места – понеже, освен икономически последици (ниски доходи и бедност), безработицата има по-сериозни социални и политически измерения. „Работни места” е ключовият елемент, около който се гради политиката на едно национално отговорно правителство.
Отговорът на въпроса „как” отново зависи от политическата философия и икономическата грамотност. Според едни, държавата трябва да създава работни места, директно инвестирайки бюджетни средства в национални проекти, за предпочитане трудоемки. Според други, държавата трябва да създава условия бизнесът да създава работни места. Това са, най-общо казано, полюсите на икономическите програми на „леви” и „десни” политически философии. Едните пледират за повече пряко участие на държавата (преразпределяйки бюджетни средства от високи данъци), другите настояват за косвено присъствие – като определят правилата на играта така, че свободният избор на индивидуалните предприемачи да бъде в унисон с някаква визия за държавата и обществото, за които съответното правителство е отговорно. Нито едните, нито другите обаче поставят под съмнение наличието на роля на държавата и необходимостта от визия.
 
Съчетание от негативи
Всичко, казано по-горе, важи и за страната ни, макар тя да се намира в по своему уникално положение, съчетавайки избрани характерни черти на развита икономика, на суровинно-ориентирана икономика и на слаборазвита икономика. Типично за България обаче е това, че съчетаваме негативите на тези модели, без да консумираме положителните им характеристики.
В демографско отношение ние сме типична развита икономика със застаряващо население и висок коефициент на възрастова зависимост. Друга характерна черта, която споделяме с развитите икономики (освен германската), е упадъкът на местното производство и замяната му с „услуги”. Тези „услуги”, обаче, не са доминирани от производство на знания, научни и технологични решения, които после да се начисляват в цената на всеки продукт, без разлика къде физически е произведен (както е при развитите икономики). Не, ние отчитаме като „услуги” примитивния алъш-вериш, при който безброй посредници натоварват своята „добавена стойност” в крайната цена на потребителя, без да произвеждат реална стойност. В най-„добрия” случай тези услуги са строителна дейност, около която се наду целият спекулативен „икономически бум” от последните години. Това именно оприличава България на суровинно-ориентираните икономики, от които сме взели модела „разпродаване на природен ресурс” – само дето това не е нефт или газ, а природни дадености, разпродавани на безценица във вид на бетонни коптори. В резултат, приходите са съмнителни и еднократни, но негативите остават за поколения напред. От слаборазвитите икономики сме взели дълбоките социални контрасти, високата степен на неравенство и най-вече неспособността политическият елит да артикулира и защитава национални интереси и визия за държавата, която управлява. Вместо национални, биват пробутвани партийни интереси, а визията неизбежно се превръща в остатъчна величина.
В никакъв случай не пледирам за някаква надпартийна идилия! Парламентарната демокрация и партийните механизми за артикулиране на интереси наистина са най-малкото възможно зло. В никоя уважаваща себе си държава обаче партийните интереси и специфичните политически философии не се припознават („продават”) като национални интереси. Те са възможни начини за постигане на тези интереси. Може да се спори (и периодично преди избори се спори) кое е по-добро – държавни програми за заетост в комбинация с високи данъци или гъвкав пазар на труда с ниски данъци. Никой обаче не поставя под съмнение, че и двата подхода са призвани да решат един и същи приоритетен проблем, издигнат в ранг на национален интерес: заетостта.
Всичко това обаче по никакъв начин не намира израз в нашия политически дневен ред. Парадоксално, реалните проблеми се дискутират по форумите и коментарите на отделни публикации повече, отколкото в самите публикации. В така наречения „дневен ред” отново (за кой ли път) се върти въпросът за досиетата и ченгетата, за отношенията между президента и министър-председателя, за рушвета на този или онзи (и в двата случая под формата на легален консултантски договор) и т. н.
 
Културната криза
В България липсват много неща, но най-притеснителната като че ли е липсата на културни пластове. Тази липса е исторически обусловена, както всичко наоколо. Тезата на Димитров, че което другите народи... за векове, ние... за десетилетия, се оказа една от гигантските заблуди на века в нашите локални мащаби. Страната ни бе сред онези, които реализираха своя социализъм без стабилна алтернативна ценностна система. Доминиращите ценности твърде бързо се припознаха в „социалистическия морал” и затова НРБ бе сред „успешните” соцстрани, без бунтове и опозиция, дотолкова предана на идеята, че на територията й даже нямаше нужда от съветско военно присъствие. Доминиращата идеология нямаше конкурент в лицето на силна алтернативна култура. За обществото, обаче, това се оказа пирова победа. В момента, в който соцпроектът са разпадна, относителното предимство от времето на социализма (липсата на алтернатива) се превърна в проклятие. Разпаднаха се и двата компонента на „социалистическия морал” – както „социалистически”, така и „морал”. А именно ядро от базови ценности и истинска (а не показна) вяра държат в едно цяло обществения организъм. Тяхната липса (какъвто бе случаят в България) води до чудовищни поражения, вкарващи обществото в омагьосан кръг. В икономически план това бе просто поредното доказателство, че всяка сметка се плаща от някого някога.
Затова кризата в България е културна - всичките проблеми, с които се сблъсква обществото, са от (без)културен и (без)ценностен характер. Формата на собственост, например, се оказва вторична по отношение на ефективност или корумпираност, или просто крадене. Приватизацията променя механизмите, но не и нравите. Ако човек няма културни задръжки, ще бъде еднакво безскрупулен, безочлив и крадлив в каквато и да било форма на собственост. Същото важи и за политическата система. Демократичните механизми без ценности и морал се превръщат в куха обвивка и вредят не по-малко (а може би даже и повече), отколкото тяхната липса. Нетният резултат като „обществено благо” на „автократизъм с ценности” е по-благоприятен от резултата на „демокрация без ценности”.
Ценностният вакуум, изпълван в продължение на десетилетия със сурогати, е по-страшен от икономическия, понеже сурогатите са измамни. Те приемат формата на своите подобия от други страни, но не и съдържанието на оригиналите, възникнали и развили се в коренно различни условия (най-вече културни). Сурогатите са маймунски подобия и целият преход у нас се оказва маймунско подражание. Повтаряме правилните думи, без да разбираме съдържанието им; копираме жестовете, без да усещаме емоцията, която би трябвало да ги изпълва. И голямата драма е в това, че от определен момент нататък процесът се самозахранва, уродливата среда се самовъзпроизвежда, кухият език и стерилните жестове се превръщат в част от правилата и впоследствие – в норма.
 
Поредното изгубено поколение
В този момент, улеснени от глобализацията, отворила глобалния пазар за таланти, се включват механизмите на естествен подбор. Националните граници престават да бъдат ограничителна линия и се превръщат в топографски атрибут. Имайки възможността да избира, човек прави своя избор според предпочитанията си и ценностите, които изповядва. Изборът на място за самореализация е израз на реалната свобода за онези, които могат да си я позволят. От гледна точка на обществото, тази свобода засилва механизмите на естествен подбор по ценностен признак – хора, изповядващи едни ценности, избират среда, където тези ценности доминират. Преведено на конкретиката на страната, ако някой обича мръсни улици, крадливи политици, чалга на всеки ъгъл и озлобени от кучешко ежедневие хора – избира страна, където всичко това доминира в обществените нрави и отношения.
Този парадоксален нелиберален резултат на либералната свобода на индивидуалния избор е глобален процес. САЩ, страна с изключително динамичен пазар на труда и мобилно общество, регистрира локални териториални натрупвания на избирателни нагласи в резултат на доброволна миграция. Хора, търсещи къде да се установят, все по-често проучват бъдещото си местоживеене от гледна точка на политически и ценностни маркери (образно казано, дали местната общност е доминирана от либерални или други възгледи). В резултат на този естествен подбор плурализмът се случва на национално ниво като сбор, мозайка от отделни монокултурни и моноценностни единици, които влизат все по-малко в контакт помежду си, вътрешно подкрепят и насърчават собствените си убеждения, а толерантността към чуждо мнение закърнява. И как иначе, когато все по-рядко се сблъскваш с другост?
Процесът на негативен подбор насърчава и засилва сам себе си. Когато нямаш възможност за избор, примиряваш се с озлобени чиновници, шкембелии катаджии или глутници улични кучета. Още по-лошо: влизаш в спиралата на самоиндуциращо се озлобление. Оскотял от реална бедност и двадесетгодишно чакане (именно чакане!) на „по-доброто време”, нормално е да загубиш сили за позитивно отношение към случващото се наоколо, от което самият ти си болезнена част. Загубата на елементарна склонност към позитивно мислене и действие логично буди най-долните инстинкти – завист, агресия и т.н. Постепенно те придобиват структурни измерения, оказват се втъкани в ежедневни кодекси на поведение, в административни и нормативни практики.
Някой да се е замислил защо у нас непознати гледат с видимо раздразнение, когато някой им се усмихне без причина? Защо закони и наредби са направени, сякаш целта им е изрично да вгорчат живота на отделния гражданин или фирма, вместо да го улесни? Защо нещата не се случват, даже ако случайно е налице прословутата политическа воля и някой във високата властова йерархия наистина знае какво да прави?
Ами защото критичната маса от българското общество (по целия му вертикал, не само сред политическия елит) свикна да вгорчава живота на ближния, без да си дава сметка, че така вгорчава и собствения. Всички опити за „опростяване на процедурите” или за „премахване на пречките пред бизнеса” са ялови, защото не са предшествани от съзнателни усилия тази критична маса да бъде извадена от мазохистичната дупка, ежедневно разширявана от „жълтите” медии, печатни и електронни, които се държат като наркодилъри, отгледали цяло поколение зависими от вече институционализираната им пошлост.
Ако обаче имаш избор, в един момент си задаваш въпроса: „Какво правя аз тук...?” И реализираш тъжния виц, според който изходът от създалата се ситуация е на терминал 2 на летище „София”. В резултат, двадесет години след началото на промените, уж към по-добро, България не е предпочитано място за самореализация на огромна част от младите и способните българи. Което е по-тъжно, не е такава и в очите на техните родители, без разлика от социалния им статус.
След началото на прехода бе популярно заклинанието, че истинска промяна ще настъпи тогава, когато си отиде поколението, помнещо социализма. Основна презумпция на това заклинание бе очакването на някакви по-добри хора (като в комунистическия детерминизъм, според който явяването им е неизбежно). Светът обаче се оказа поливариантен и щастливият край не е предопределена даденост.
Социалистическото поколение бе сменено от „пост-социалистическо” – закърмено със сурогати, разглезено от евтин кредит и очакващо всичко „тук и сега”. Кратките моменти на икономически „бум” насърчиха тези му претенции, без те да са съчетани с усилия и труд, даже с елементарни знания. Единичните случаи на моментно забогатяване (било от разграбване на натрупаното по времето на социализма, било от единични излъгани англичани, купили някоя и друга нива) объркаха представите за нормален труд и нормални доходи – или по-точно, за това какво усилие и какъв труд изисква това или онова равнище на доходи. За това допринася и доминиращата икономическа теория, която отрича абсолютния характер на стойността – когато стойността (на акции, пенсионни фондове, пазарна капитализация) се люшка нагоре-надолу под влиянието неизвестно на какво, а усилията за постигане на това или онова са постоянни, няма как хората да правят връзка между двете.
В резултат, очакванията за доходи (и свързаното с тях благосъстояние) се формират от сапунки и стила на живот на celebrities, с наслада тиражиран по медиите – а не от състоянието на реалната икономика. Някой да се замисля, че България възстановява равнището на брутен вътрешен продукт от 1989 чак през 2004 – или 15 години след началото на прехода? Някъде някой да се е сетил, че през тези 15 години светът не е стоял на същото място, че са се появили (и са били агресивно налагани) нови технологии, нови стоки и нови потребителски модели, отваряни са нови пазари (и са западали стари)? Имайки предвид, че „брутен вътрешен продукт” е онова, което нацията е изработила и може да си позволи да консумира, някой да се е замислил как и на какво отгоре имаме тези претенции и очаквания, които си позволяваме да имаме?
Не. В масовото съзнание липсва разбирането, че чудеса на този свят няма, че относителното благосъстояние, на което станахме свидетели през последните няколко години, е изцяло „живеене на заем”, т.е. абсолютно неустойчиво. Оттам и грандиозните претенции (за доходи, за политическа значимост, даже за притежание на „предприсъединително ноу-хау).
Впрочем, нека бъдем справедливи. Не може да се очаква от обикновения гражданин (независимо дали живее в града или на село) да си задава и да решава подобни въпроси. От него се очаква да играе по правила (ако приемем, че е преодолял мазохистичния си инстинкт). Горните въпроси задава т.нар. политически елит. Отговорите на тях (с възможни варианти и техните цена, плюсове и минуси) дава т.нар. интелектуален елит въз основа на ясни параметри, обобщени в понятието „национален интерес”. Т. нар. управленски елит избира и реализира оптималния сред тези варианти, прилагайки инструментариума, отговарящ на изповядваната политическа философия. Всичко това предполага обаче наличието на ценности отвъд собственото индивидуално и/или партийно благосъстояние.
 
За каква България става дума?
Ето как стигаме до сърцевината на проблема. През всичките години на преход българският политически и интелектуален елит не успя да постигне съгласие по основния въпрос – коя е страната на нашите общи въжделения? Реален дебат по този въпрос или няма, или бива обсебен от патриотарски лозунги или кухи метафори от сорта „Швейцария на Балканите”. А всяка поредна управляваща гарнитура се опитва да налага корпоративните си интереси като „визия”. Затова именно всички елементи, които могат да бъдат потенциални конкурентни предимства (като географско положение или „общ език” с Русия) се превръщат в обратното – в геополитически проблем. Защо, да речем, Полша с цялата си трудна „източна” история и тотална липса на проруски симпатии може да спечели уважението на Русия? Защото сред полския политически елит има консенсус по фундаментални ценности и приоритети, а посланията, които излъчва, са еднозначни. А при нас? Малко така, малко – инак, та накрая – никак, без да е ясно, какво всъщност искаме. Като с признаването на Македония без признаването на македонския език.
Затова друг фундаментален въпрос на днешната криза е „каква България?” Отговорът на него предопределя всичко. А когато този въпрос се подминава, резултатът е неизбежно уродлив.
Това именно е основната причина за дупката, в която се намира обществото ни. Влязохме в преход (по-точно, бяхме подбрани от неговия вихър), без да сме наясно със самите себе си – какво общество искаме да бъдем. Тук не става въпрос за общи фрази и базови условия (демократично парламентарно управление, основано на конституционно гарантирана частна собственост и пр. подобни параметри, описани в Конституцията на страната). Става въпрос за операционализиране на Конституцията една идея по-подробно. Тази операционализация (например членството в ЕС и НАТО) се случваше бавно и не без компромиси в масовото съзнание. Цели две десетилетия късахме „пъпната връв” с латентния модел „шестнадесета република на СССР” и тези години на люшкане нямаше как да произведат нещо различно от това, което произведоха.
Днес вече основните контури са ясни - членство в ЕС и НАТО (и може би за тях трябва да бъдем признателни на предишните управляващи, понеже те можеха и да бойкотират влизането на България в тези две предопределящи орбити). Те очертават базовите параметри на „българската визия”, но не са в никакъв случай достатъчни, както мнозина си мислят. Защото ще си останат кухи, ако нямат насреща си силен позитивен импулс от страна на самото общество. Даже да го имат (а те все още го нямат), трябва да се операционализират. Като ще е икономика, основана на частна собственост върху средствата за производство, какво е необходимо, за да се материализират конкурентните предимства на тази икономика? Какво конкретно трябва да правят държавните институции, за да създават условия за икономически растеж, а не прост да наливат пари в програми за временна трудова заетост? Как неикономическите сектори (като образование или правосъдие) допринасят за това? Например, системата за образование подготвя ли кадри за тази цел – или си е независима губерния, произвеждаща специалисти по принцип, за които после някой трябва да осигурява работни места? Защитата на интелектуалната собственост само до пиратски софтуер ли се отнася, или обхваща и задължението да се регистрират (и защитават като запазени марки) традиционни български продукти, които могат да бъдат в основата на конкурентните предимства на страната?
За съжаление, повечето подобни въпроси остават висящи. Но и когато биват задавани, те обикновено са в грешна концептуална рамка – изградена върху аксиомата, че за икономически растеж и работни места е необходимо да се увеличи потреблението. Даже и да си представим за момент, че отнякъде върху страната ни се изсипе куп пари и домакинствата изведнъж започнат отново да пазаруват, влиянието върху пазара на труда ще е минимално. Да, ще се увеличи потреблението – на китайски телевизори, турска конфекция, германски магданоз, полски жълти сирена и йогурти, италиански марули, испански кайсии... Съответно, ще нарасне заетостта във всяка от тези страни – и минимално в България в сектора „услуги”, зад който термин се крие търговия. Никаква финансова инжекция не може да възроди производството, което у нас прогресивно атрофира.
То няма как да не атрофира, като не е конкурентоспособно. А не е конкурентоспособно, понеже икономиката ни и нейните субекти (работната ръка най-вече) са развратени от годините „лесни пари” около балона в строителния сектор, притока на спекулативен капитал и преводи от работещи български граждани в чужбина. Естествено, по-лесно е да купиш, отколкото да произведеш – особено ако не се замисляш докога ще тече кранчето (и съответно, кога ще престанеш да можеш да купуваш).
 
Накъде оттук нататък?
Всичко това е известно. Повтарянето на елементарни истини има смисъл единствено в контекста на въпроса „какво да прави правителството в създалата се (създадена от редица екипи преди него, не само от предпоследния) ситуация?”
Първото, което може да направи, е да реши най-после какво иска и да започне да излъчва послания в този смисъл. Трябва да има визия, не градена ден за ден и не сменяна между две пресконференции.
Второто (след като заяви визия) е да си постави ясни приоритети и да оценява всичко от гледна точка на тези приоритети. Ако приоритетът е заетост, всеки акт и решение трябва да се разглежда преди всичко от гледна точка на последиците му върху заетостта. Това се нарича „оценка на очакваното въздействие на нормативни актове”.
Третото е да реши кое е онова уникално нещо, което може да произвежда и продава България и около което да се развиват съпътстващи производства, така че по-голяма част от веригата за прираст на добавена стойност на финалния продукт да е в България. Това се нарича „производствени кластъри”. Могат да са два, три – но не може да е „от всичко по малко”. Правителството не може да ги създава (както не може – или по-точно, не бива да създава предприятия), но може да насърчи създаването на едни и да отсърчи създаването на други. Всъщност, въпросът „коя е уникалната българска ниша” е тясно свързан с визията за страната. Тя не може да бъде изработена единствено от правителството, но не може и да възникне от само себе си, едва ли не като Венера. Или по-точно, може – но няма да е толкова прекрасна.
Четвърто, може да погледне държавнически върху регионалните диспропорции в страната. Това означава да обяви столицата за забранена зона за инвестиране. Това също така означава и различно отношение към различни инвестиции – да речем, в създаване на производство или в изграждане на пореден мол. Властта има цял арсенал от инструменти в тази насока и неизползването им може да се дължи или на липса на държавнически подход, или на икономическа неграмотност.
Горната точка има и подточка: наложително е да бъде преразгледано цялото развитие на селските райони именно като стратегия, а не като свободен сбор от щипнати оттук оттам идеи (селски хотели, без да е ясно на какво отгоре някой ще дойде в тези именно къщици, припознати за хотели; велопътеки отникъде към никъде; развлекателни паркове с неясни занаяти, развличащи неясно кого и т.н.). Зад новата оперативна програма трябва да стои цялостна визия как тези райони да станат сравними по качество на живот с големите градове (и да се доближат до това на столицата).
Вместо да се повтаря моделът на социалистическата индустриализация (скупчване в столицата на хора отвсякъде, за да се кърпи после безнадеждно спуканата по шевовете инфраструктура), къде по-смислено е да се постигне градски стандарт (нормално отопление, комуникации, възможност за работа) и малко смисъл на ежедневието в не градските райони, намалявайки по този начин наплива към столицата.
Това е петото, което би могло да направи правителството: да погледне наоколо с малко по-нестандартен поглед. Тогава може да се окаже, че параметри, които традиционно са припознати като слаби страни на българската икономика (и обществото като цяло), всъщност могат да бъдат относително лесно превърнати в конкурентни предимства.
Например, десетилетия наред „бурканната икономика” се припознава като атавизъм. В годините на преход тя се оказа жизненоважен елемент на мрежите за социална сигурност – но пак като „отживелица”. В условията на свити пазари и жестока конкуренция тя може да се окаже основа за „бутиково” производство на хранителни продукти (каквато вече е в страни като Австрия или Швейцария). Как да стане това, какъв тип знания и навици (а също и ценности) са необходими, какво сертифициране и контрол, какви институции зад тях – това са все конкретни прагматични въпроси, които се задават и на които се отговаря, когато някой постави въпроса от гледна точка на предимствата, а не на недостатъците.
Най-сетне, шестото, което може да направи правителството, е точно да определи границите и сферите на своята намеса. Ако просто пасивно наблюдава случващото се отстрани и се намесва единствено в моменти на рязко нарастване на безработицата, процесите се развиват хаотично, следвайки екстремните пикове и спадове на нормалния икономически цикъл. В крайна сметка (в средносрочен и дългосрочен план), ненамесата увеличава общите разходи за обществото и намалява съвкупното национално богатство.
Една основна област за намеса на правителството се нарича „правила и тяхното спазване”. Дълбоко в душата си българите са законопослушни граждани – стига законите да са разумни и да се прилагат универсално. В икономически план предсказуемите правила (а не ниските данъци) правят дадена държава привлекателна.
Всичко, казано по-горе, не претендира за особена оригиналност. Но въпреки това, то не се случва. От това, дали ще започне да се случва, зависи каква България ще заварят (или ще посещават за кратки ваканции от не знам си къде) децата ни, само за да се убедят в правотата на направения от тях (или от техните родители) избор.
 
Братислава
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”