Български  |  English

Надежди и упования в господин Илиев

 

Георги Илиев. Holy Fool. Градът на кучетата. Роман. Първа книга. С.: Жанет 45, 2009, 384 с. Художник Димитър Келбечев.
 
Започнах да чета новия роман на Георги Илиев, предчувствайки един уикенд наслада. Е, позачудих се на корицата, но разсеяно простих на художника. И заглавието ме изненада, но контрастът с името на първия му роман – „Животът и смъртта на господин Илиев” – е така драстичен, че възбуди любопитството, а не пуризма ми.
Това беше в петък следобед. В събота вечерта прочетох думата край много раздвоена и оправдах художника.
 
Нека да направя една декларация: Георги Илиев е писател – не автор на n броя ненужни историйки, опаковани в книги, а тъкмо писател – демиург, един вид. За себе си съм го произвела в Новия български писател – дори като че ли Единствения.
Защото „Животът и смъртта на господин Илиев” е световен роман. Още от първото си изречение и до края той събира поезия и алегория с абсурд и гротеска. Героите му са въвлечени в най-нашумелите (и най-продаваемите) проблеми на планетата – тероризъм, екология, войни с търговски цели, корупция, ерзаци. Но всичко изглежда автентично и чисто като творческо намерение и блестящо като творчески резултат. Плюс една задушевна сюжетна и тематична линия, също всечовешка, спояваща разказа – за това как момчето завладява света и става мъж, за това как момчето блуждае по света и никога не става мъж. Плюс прекрасният ракурс към въпроса за тероризма. Изобщо роман, който се възприема адекватно, независимо от националността и географското местоположение на четящия го (дори той да е роден в Близкия изток), без да престава да бъде български роман. Отгоре на това в книга със строга, прибрана корица – пак на Димитър Келбечев – и добре оформено тяло (както си му е ред в „Жанет 45”). И с една симпатична, малко момчешка автобиографична бележка на гърба.
А докато четях новия му роман, в мен нарастваха разни протести. Отначало ще посоча обаче страхотните му достойнства. Първо и извънредно важно: една съществена част от героите тук са цигани, включително централният персонаж, което в българската литература май не се е случвало от Йовков насам. И с тях на вниманието на читателя е поднесен един наш насъщен социален и социалнопсихологически проблем: свирепата дискриминация на циганите в България. Лично за мен дори само начинът, по който Георги Илиев интерпретира проблема, е достатъчно основание за съществуването на романа му. А тук проблемът се разпълзява и в много по-широк обхват. Свирепата дискриминация на циганите е най-ясният наглед на нескончаеми свирепости – към кучетата, към безпризорните, към жертвите, към палачите, просто към всеки, който ти се изпречи на пътя. Една малоумна, тъпа, безпросветна жестокост, необуздавана не само от социални бариери и морални норми, но и от най-прост разум – ето така се живее в „Градът на [бездомните, беззащитните, гладните, гадните, подивелите] кучета” във всякакъв смисъл.
И насред всичко това – едно недосъчинено, едно невъзможно за съчиняване стихотворение или песен, един тъничък рефрен, изречен май само два пъти в целия роман, и то сякаш между другото, но с експлозивен заряд: „Любов, хвърлена на вятъра...” Цялото ти убого същество жадува да обича и да бъде обичано, но не знаеш какво да правиш с любовта – затова я убиваш (това го знаеш по атавизъм) и я хвърляш на вятъра, който дърпа тревите край морския бряг.
И една поразяваща каузалност: защо загива шестгодишното момченце циганче? – защото Бояна Стефанова за първи път в живота си е направила хубав крем карамел! Все едно чуваме Воланд: на Берлиоз ще му отсекат главата, защото Анушка вече е разляла олиото. С тази разлика, че при Булгаков прихваш от изненада, а при Георги Илиев ти идва да завиеш от ярост.
И диалозите, особено те. Естествени, вътрешно присъщи на героите и ситуациите; придвижват сюжета, а са леки, чак виртуозни; носят богати смисли, а са като непредзададени, спонтанни и елиптични, каквито са разговорите само в живота. И в доброто кино. Именно заради диалозите ми се вижда, че матрицата на този роман е един киносценарий с името “Holy Fool”. „Градът на кучетата” се развива като нехронологична, тематично навързана върволица от малки епизоди. Във всеки епизод някой от героите среща други герои, води кратък, но ударен разговор с тях и преживява кратка, но ударна случка. В това само по себе си няма нищо лошо – нито в епизодичността, нито в сценарността. (В романа има просто гениални епизоди – например сцената в ламборгинито или пък убийството на Щръв, или последната нощ на Нора с Георги Милев.) Лошото е, че в тази мозаечност и заради тази ударност някои образи остават някак насечени – рязко изрязани тъмни силуети, като на корицата. (Във филм плътността на героите е по-лесно постижима, мисля си, защото ние виждаме едни хора и те са телесни, от плъти кръв, а и харизматични, затова не е нужно всеки сценарист да е Жан-Клод Кариер или Рустам Ибрахимбеков.) В романа има и плътни образи – те притежават не само плът и кръв, но и обем, и натрапчива воня (например чичо Начо). От недостиг на плът страдат само Гордън и Елеонора, но те са централните персонажи и това се превръща в осезаема недостатъчност.
Гордън е по принцип благодатен герой за автора си, защото оглежда нашата среда отстранено, с очите на чужденеца. Това е интересна за българския читател и привилегирована за автора гледна точка – допускам, даже признавам правото на Георги Илиев да знае как един американец ни възприема, включително до дребни и приятни подробности, като хазяйката Маринополска, която Гордън може да артикулира само като Марина Полска, тоест „морска полска”. Гордън обаче работи за ЦРУ и е долетял от Лос Анджелис в командировка – трябва да идентифицира две жени. Цялото си пребиваване тук той подчинява на своята задача. И именно в този пункт понякога се държи странно – разни неща току му напомнят филми, които е гледал, а едни професионални размишления го довеждат до някакъв роман. Реминисценциите на един Гордън със сигурност трябва да са житейски, от собствения му професионален опит или от разкази на колеги, но не и от филми. Така той олеква, става просто един впечатлителен, любознателен турист, влюбен в психологията, в изкуството и в главната свидетелка. Е, човекът все пак не идва като съвършено неживял – той е оставил в Калифорния любима жена, на която съвсем в началото на романа звъни на два пъти, за да й каже колко му е кофти, че е скапал всичко. После обаче тази Роуз става сякаш жертва на амнезия – тя е изтрита като с гума от паметта на агента. Може пък пушката да гръмне във втората част на романа.
В Елеонора също има зевове. Освен че е много красива – нещо, което Гордън и всички останали констатират непрекъснато, тя има и цел: да се омъжи за американец, за да избяга, за да е свободна. Оттам нататък обаче като че е лишена от особено ясни характеристики. Уж е проститутка, но такова нещо не се забелязва в романа. Има роднини и приятели, но не личи да е особено привързана към тях. Правдоподобни и майсторски описани са телесните й преживявания – оргазмът и гъделът й. Но неправдоподобностите надделяват. Ако тя, едно „ямболско цигане”, е стигнала до Софийския университет, до онази неясна аула с хиляда празни седалки (не знам да се провеждат изпити на славянски филологии в някакви големи аудитории, каквито този факултет не притежава), та ако такова цигане следва в СУ, то само за да влезе там, е трябвало да прояви такива чудеса от храброст, че надали би допуснало така лесно да отпадне не заради едната рокля на Анна Каренина, но и заради по-сериозни пропуски в знанията по руска класическа литература. И други действия на Нора са вътрешно немотивирани: защо например си тръгва от едно парти с простак, който се държи съвсем еднозначно с нея, а пет минути след това привиква Гордън да я спасява – още преди да се е качила в колата на простака? Нора е лишена от самоличност, от предпочитания, от желания или капризи, от хрумвания дори. Освен това единствено тя в романа има много широк речеви регистър – прекалено широк, бих казала, и това допълнително я замъглява.
Тук бих могла да бъда обвинена в дребнавост, в някаква безсмислена пунктуалност. Но все пак ето още един щрих. "Градът на кучетата” номинално, в носещата си конструкция, е криминален роман (всъщност той дълбинно, съдържателно, отново е криминален роман, но за жанровите му характеристики – след малко). Имаме две убийства на една и съща жена, извършени на хиляди километри едно от друго. Плодоносна идея. Имаме заподозрян за убийството в Сан Хосе. Имаме си и „детектив”, агентът на ЦРУ Гордън Шел, който още в зората на разследването... убива убиеца. Превъзходно начало! Гордън, обзет от угризения от общочовешка и професионална гледна точка, се заема много сериозно с разследването. Идва в България и по някое време посочва името на убития от него убиец, който, разбира се, не му излиза от ума – Росен Томов. Стотина страници по-нататък той е наречен Красимир Томов. Съгласна съм, че „Росен Томов” като че ли не може да убие жена си и детето си, а „Красимир Томов” по може, но е невъзможно Гордън да забрави името му, а на автора това му е просто забранено.
В едно свое есе Херман Хесе пише, че се зачел в обнадеждаващ роман на млад автор, но тъй като героят излязъл от хотелска стая 112, а се прибрал в стая 111, Хесе прекратил четенето. Георги Илиев също е млад автор, но аз, понеже не съм Херман Хесе, просто бих препоръчала повече внимание към подробностите.
Особено в дадения случай. А какъв е даденият случай? Ето сега пристъпвам към средоточието на протеста ми спрямо “Holy Fool. Градът на кучетата”. Както и в „Животът и смъртта на господин Илиев”, през обективите на своите герои Георги Илиев вижда, назовава и тълкува разни феномени в съвременното общество – български, американски, глобални социални, социалнопсихологически, политически, граждански. (Ето затова и двете му книги съдържат наистина романи, а не удължени разкази или хипер разтеглени импресии, или буйни потоци на съзнание.) Както и в първия роман, той разказва за жестокостта – в най-най-общи линии неговата тема и в двете книги; разказва съвършено безстрастно и съчувствието прозира през самия зрителен ъгъл, а не през интонациите (и въздействието на този негов маниер е много силно). Както и в първия роман, наративът е жанрово нееднороден. Но в „Животът...” поетиките са рязко разграничени, очевидно за да се подчертае по колко категорично различни начини героят преживява света по пътя си: поетическата гротеска (тип Йордан Радичков десетилетия по-късно) е последвана от същински Джоузеф Хелър, после има и други, които не мога да оприлича, за да се завърши с политическата сатира (като един много далечен и най-вероятно изобщо не търсен паралел с „Бай Ганьо”), стигаща до пълен постмодернистичен абсурд.
В "Градът на кучетата" Георги Илиев разтапя стилистиките в преливаща сплав. Както споменах, романът започва като криминале, но моментално и много остроумно се измята – фундаменталният за този жанр въпрос „кой е убиецът” веднага е заместен изцяло с въпроса „кой е убитият”. Така романът бързо се преобразява в полицейски трилър за трафика на жени (тема с висока търговска стойност) и после постепенно се враства в един наистина монументален сюжет, панкриминален, така да се каже – в смисъл, че живеем затънали до ушите в престъпления и непрекъснато някой убива някого. Но не знам с каква цел монументалността започва ужасно натрапчиво да се подпълва с ватата на някаква документалистика тип Христо Калчев. Ето именно този маньовър ми е съвършено непонятен.
Никой не може да пише като Христо Калчев, а и това изобщо не е нужно. Сигурна съм, че последните си романи той е написвал в рамките на не повече от 24 часа и те са се появявали по сергиите пет дена по-късно, тоест от жеста със запретването на писателските ръкави до жеста със затварянето на книгата след нейното прочитане от любознателния читател е изминавала около една седмица. Ето защо Христо Калчев е можел съвсем спокойно да вкарва в книгите си самите прототипове с истинските им имена и актуалните им длъжности. Неговите книги не са романи, те са романизирани полицейски протоколи, сводки и други МВР-жанрове. Те и биват консумирани като такива, като източник на достоверна информация за лелеяната мафия и с това тяхната стойност е потребена и изчерпана.
Не знам защо Георги Илиев изведнъж прави същата хватка. Та между неговото творческо хрумване и моя любознателен прочит лежат едни пет години. И той ми разказва какво е правил Румен Петков. Защо ми говори за ланския сняг? – питам аз сега. Ами след трийсет години? Редакторът ще пише бележки под линия? Или просто почти никой няма да схваща тая хватка с документалността. Ами сестрите Белнейски? Много е рисковано да се смесват такива регистри. И най-вече е безсмислено. Нима този роман е някакъв консуматив и авторът е сигурен, че след трийсет години никой няма да посегне към него? Или пък е може би пародия? С роман да пародираш очерци на тема организирана престъпност? Наистина не разбирам това решение на Георги Илиев. И затова започнах да се взирам във всяка подробност – и в броя на седалките по аудиториите, и в думите на Нора... Щом ще си документално точен – поне бъди!
Имам само едно обяснение за този похват. Струва ми се, че за първия роман на Георги Илиев почти не се заговори, той не „нашумя” – не само като голям роман и голям български роман (какъвто е!), но дори и само като заслужаващ особено внимание литературен факт. Дали не беше заглушен от врявата на буйстващи литературни тийнейджъри (тийнейджъри в литературата, иначе пълновръстни), групирани в дрънчащи дружества за взаимно възхищение? Може би Георги Илиев е решил да замени елитарността с едни по-популярни, познати и лесно смилаеми (направо булевардни) поетики – за да бъде забелязан?
Но всъщност при свършен факт, вместо да гадая, предпочитам да чакам – с надежда и упование – втората част на романа ”Holy Fool”.
 
още от автора
Нина Иванова е редактор в Българската народна банка. Има публикации в многотомното издание „Периодика и литература“ на Института за литература при БАН, в литературоведския сборник „Мостове“, в сп. „Български език и литература“, в сп. „Егоист“ и др.
P.S.
 
 


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”