Български  |  English

Ода за една актриса

 

Този текст е за Светлана Атанасоваактриса, завършила при проф. Николай Люцканов, звезда на пловдивския театър през 80-те, актриса за един сезон в «Сълза и Смях». Той е за Светлана, защото - след поносими или непоносими повече от 20 години актьорско мълчание - тя изскочи отново с енергията на същество на пружинка, появяващо се от магическа кутия. Може да се говори и за друга кутия - кутията на Пандора. Може да се говори и за духа в бутилка Светлана Атанасова. За бутилката, пропътувала хиляди мили в океана, за да се озове преди 20 години на бреговете на Нюфаундленд. Едва ли Светлана си е давала сметка, че целта на това пътешествие ще е да зачеркне половината от себе си. Онази половина, която я различава съществено от 90% от хората – актьорската половина. Този текст е за Светлана, но и за всички български актриси - жертви на прехода, избрали в началото на 90-те живот, от който си нямаха и понятие, режисирани не от режисьори, а от исторически събития, озовали се себе си, но вече други - завинаги и някъде другаде. Където и да е, само не в България.
Всички тези жени с големи качества и талант изчезнаха и, както иронично се казва в сценичната версия на Майя Праматарова и Светлана Атанасова по текста на Праматарова, изчезването им позволи на останалите актриси в България да имат по-малка конкуренция. Дали това е било добре за заминалите и за останалите, е спорно. Конкуренцията е чудесно нещо, от нея се ражда амбиция, а амбицията не си почива. Така че напускането на България от актриси, като Светлана Атанасова, Ваня Цветкова, Ирен Кривошиева, Мариана Димитрова, не е допринесло за нищо друго, освен за една тъга по «това, което можеше да се случи, а не се»... И не само тъга, а трагедия, защото, когато талантът се самоубива в преносен (в един случай и в пряк) смисъл, това е трагедия - нито повече, нито по-малко. И единственият начин тези трагедии да не се бяха случили, щеше да бъде, ако актрисите си бяха останали в България. Но това е вече минало. Всяка е намерила живота, който е избрала, а Мариана намери и избра дори смъртта си.
 
Представлението на Майя Праматарова и Светлана Атанасова е малка утеха, че е възможно всеки да се спаси поединично. Поне за малко. Да напусне новата си, траеща десетилетия роля на редови американски гражданин, и да си припомни, припомняйки на другите, че когато Бог даде талант, не си го взима обратно. Оставя го в ръцете на избраника да си чупи главата с него. Историята на «Убийте тази жена!» е именно за това.
Героинята на Светлана Атанасова е емигрантка-актриса, която прави равносметка на живота си, сравнявайки се със звездата на нямото кино Алла Назимова. Назимова също е емигрирала, но е успяла да стане кинозвезда и в Холивуд. Познавайки Светлана като актриса още от ВИТИЗ, а после от сцените на пловдивския театър и на театър «Сълза и Смях», не съм изненадана от блестящата й актьорска игра. Ако съм изненадана от нещо, то е от това, че добрият актьор явно може да продължи да бъде добър, независимо през колко дълга пауза е минал. Авторката на проекта Майя Праматарова е имала огромния късмет да попадне на най-подходящата актриса за тази роля, защото на всичкото отгоре Светлана физически удивително прилича на Назимова. Късметът, разбира се, е взаимен, защото авторка и актриса са се открили в далечния Бостън, за да създадат нещо, което би трябвало да промени животите и на двете.
Спектакълът няма художник на костюмите, но не губи нищо от това, защото Светлана Атанасова е създала с талантливите си ръце костюми от великолепни платове, както и изключителна бяла «корона-шапка» от пера и перли, точно копие на «короната» на Алла Назимова. В продължение на малко повече от час тя сменя костюм след костюм, обувки, шапки, настроения, възторг, комедия, трагедия, скача, ляга, търкаля се, качва се и слиза по стълбата на емоциите с професионализма на танцуващ по стълби Фред Астер. Не позволява на публиката да загуби нито секунда от действието. Скука в «Убийте тази жена!» е невъзможна. Не мисля, че в България има много моноспектакли, които могат да се похвалят с подобна енергия и талант, събрани на едно място.
Това е първи режисьорски проект на Майя Праматарова и е висока летва за следващите й начинания. В текста има много цитати от известни поети и писатели, както и откъси от книга за Назимова, но това помага на конструкцията му. Нищо не дразни в играта на Светлана Атанасова. Това е представление, за което - ако се случваше в България - тя можеше да се състезава за «Аскеер» за главна женска роля. Актрисите са крехки същества и няма бивши сред тях. (Бивши актриси са само мъртвите, но мисля, че и Мариана Димитрова няма да бъде оставена да стане бивша. По един или друг начин, тя завинаги ще остане актриса, а след това майка и съпруга.)
Когато със Светлана потътрихме от летището до колата двата огромни куфара, пълни с реквизит, си казах, да, бивши актриси няма. Тя влачи сама двата си тежки куфара от град на град в Америка и Канада и мисли, че знае къде отива. Отива да играе в Монреал, в Лос Анджелис, в Далас, а всъщност все повече и повече се приближава до себе си, онова, голямото Себе си, което е неподвластно на мъже, деца, политически събития, държави и граници и се нарича талант.
Задължителна е благодарността към всички българки, пръснати из Америка, заели се с организацията на гостуванията на «Убийте тази жена!». Както и всяка българска сцена би трябвало да посрещне този талант с разтворени обятия и да му каже: «Добре си си дошла у дома». А останалите «бивши» актриси да се събудят от десетилетния си сън и да се върнат към себе си.
Всичко е възможно, ако повярваш, че е!
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”