Косъмче от четка (изкуство), брой 13 (2850), 08 април 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Портрет на художника като куратор
Български  |  English

Портрет на художника като куратор

 

Другото око – програма на СГХГ, реализирана по идея на Мария Василева, Лъчезар Бояджиев: Художник в депото, 30 март – 16 май 2010
 
Гошка Дацов (роден през 1885 - годината на Съединението между Княжество България и Източна Румелия и починал през 1917-а, бележеща началото на Октомврийската революция в Русия) рисува някъде през 10-те години на миналия век един твърде странен автопортрет, различен от обичайната фронтална иконография на този жанр. Художникът се е нарисувал, сякаш се наблюдава отстрани, докато съсредоточено изучава лицето си с огледало в ръка. Напълно допустимо е съмнението, че това не е той, а друг рисуващ себе си художник. Самият Гошка Дацов е твърде необикновена фигура в историята на българското изкуство, живописец-символист с кратка, но забележителна творческа биография. Точно в неговата картина потърсих някакво разковниче към изложбата на Лъчезар Бояджиев. Но за целта първо трябваше да свикна да я гледам със същата дистанция, с която и авторът й е погледнал на себе си - не като класически образец на живописта, не като автопортрет на символиста, а като ready-made на съвременния артист. Този ключ за разбирането на цялата изложба е зададен именно от Лъчезар Бояджиев.
Резултатът от неговата работа с депото на градската галерия е същински ребус, образуван от връзките между автори и произведения, периоди и тенденции, дати и събития. Принципите, по които са свързани, постоянно се променят - дори и според различните гледни точки в залата. Повърхностните формални сходства се редуват със скрити капани и провокации към познанието за родното изкуство и история или изобщо към идеята за музейна ценност и за експозиция.
Затова, преди да разкодирам връзките в този подбор, трябваше да проумея разликата между това да го възприемам като изложба или като инсталация от намерени в депото готови обекти.
Най-съществената особеност е, че всички връзки водят не толкова към определена историческа или тематична теза, а по скоро към автора и към личния му опит и пряко обкръжение. Чрез този кураторски по същината си жест на селекция и подредба Лъчезар Бояджиев отново е „нарисувал” себе си като художник, но този път от дистанцията на една музейна колекция.
Неслучайно автопортретите се набиват най-забележимо в целия подбор. Голям брой класици и съвременни автори са събрани като свидетели, сякаш за да потвърдят смисъла и дълбоко субективната цел на този творчески произвол в музея.
И все пак признавам, че не успях докрай да се разгранича от стандартното си схващане за картините, рисунките и скулптурите, подредени в тази изложба-инсталация. Вероятно заради това продължих да търся тематични, исторически и жанрови нишки. Открих основните: образът на жената, тялото, жътва, работническият и селският героизъм, политическата идеология в изкуството... Но се оказа, че за създаването на истинските взаимоотношения вътре в произведението на Лъчезар Бояджиев, над всичко доминират по-скоро градацията на формати и сюжетно напрежение, композиционните повторения и шаблони, контрастите, отклоненията, тенденциозните изключения, странностите, личните връзки, дори клюките... Изложбата не се различава от други инсталации на Лъчезар Бояджиев, но масивите от текст сега се проявяват като история в образи, която нарочно изтегля цялата музейна класика към съвремието. Наративът в този „музеен комикс” се променя според асоциациите, които си в състояние да направиш, като носи куп предпоставки да се увлечеш или заблудиш.
Заради това се усъмних, че може би търся нещо много повече от това, което е заложил авторът, и се отказах да разсъждавам твърде надълбоко защо портретът на Николай Райнов от Марко Марков е поставен гърбом до “Портрет на ДД” от Вежди Рашидов.
Не съм сигурна също дали искам да търся по-сериозни критически или по-джендър основания за пределно илюстративната, но забавна връзка между “Дамски килим” на Мариела Гемишева и “Фигура на Венера в естествен размер” от Спартак Дерменджиев. По същия начин бих оставила само на повърхностно и дори съвсем естетическо ниво комуникацията между латексовия сперматозоид на Правдолюб Иванов и съвършено гладката мраморна скулптура на Андрей Николов.
Личните ми пристрастия са ориентирани по-скоро към групата композиции, в които на пръв поглед формалните връзки “плетат” важна историческа проблематика – „Посрещане на Георги Димитров” от Иван Петров, „Погребението на Н.В. Цар Борис III” от Евгени Поптошев редом до “Няма народ, има диаспора” от Красимир Добрев. В тази поредица попада и още една двойка – рисунката на Илия Бешков от 1933 “Ориентиране по външната политика...” заедно с обекта “Как виждате България?” на Самуил Стоянов.
Със сигурност историята, която разказва Лъчезар Бояджиев, е съвършено различна от познатата ни и се „чете” по-правилно с ирония и интуиция, отколкото с теория и много задълбочен анализ.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”