Реплика от ложата (театър), брой 13 (2850), 08 април 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Опити върху Мюлер и Фасбиндер
Български  |  English

Опити върху Мюлер и Фасбиндер

 

„Макбет” от Хайнер Мюлер. Сценична версия и постановка Крис Шарков. Сценография и костюми Огняна Серафимова. Музика Калин Николов.
„Горчивите сълзи на Петра фон Кант” от Райнер Вернер Фасбиндер. Сценична версия и постановка Стоян Радев ГЕ. К. Сценография и костюми Стоян Радев ГЕ. К. Фотограф Симеон Лютаков.
Драматичен театър – Варна. Гастрол в Театър „София” - 25 и 26 март 2010.
 
Хайнер Мюлер и Райнер Вернер Фасбиндер са повече от добър избор в репертоара на Варненския театър. Става дума за превода и преработката на Хайнер Мюлер на Шекспировия „Макбет” и за пиесата на Фасбиндер „Горчивите сълзи на Петра фон Кант”. И двете пиеси са писани през 1971/72 г. Но от двете страни на разцепената Германия. И в двете става въпрос за властта. По това време Мюлер се занимава с бруталността и чудовищността на властовата машина на сталинизма/комунизма, пише „Маузер”, преработва „Цимент” по Гладков, завършва „Германия 3”. Цикълът, започнал с „Филоктет”, не случайно завършва с „Хамлетмашината” (1976). Така че въпросът за властта при Мюлер е отворен от перспективата на един субект, създаващ се в „машината” на обществените структури и захванат в инструменталните мрежи на отношенията му с другите. Докато за Фасбиндер този въпрос е обърнат към интимния свят, тоест, към тъмната бездна на междуличностните отношения, които обаче от своя страна (се) вписват (в) идеологиите на обществото. Филмът му с Хана Шигула в ролята на Петра фон Кант през 1972 ги показва болезнено, безпощадно, потресаващо – и заради отчуждаващата красота на филмовата реалност. Само по себе си, подобно сравнение заслужава по-специално внимание, но другаде, разбира се.
Двете представления – на Крис Шарков и на актьора Стоян Радев – са далеч от подобни концептуални близости просто защото не ги интересуват. Всеки от двамата режисьори по съвсем различен начин се наслаждава на удоволствието да си има работа с текстове с подобна сложност. Актьорите – също, макар те да имат натрупан опит от вече дългогодишната работа в този театър със солидни режисьори, а и нарастващо с „яденето” желание за по-рискови роли - от работата си с Явор Гърдев. В двете представления не им ги предлагат, но поне се опитват да поддържат форма.
„Макбет” на Крис Шарков е лесна илюстрация на машината на властта, в която е смлян и обработен (дори буквално на финала) самият Макбет. Поточната лента на сценографката Огняна Серафимова може да не е особено оригинално откритие, но е въздействаща с „производителната” си функция в сценичното действие. Изобразителната клиповост, обаче, инак пасваща на темата и на фрагментрността на текста, не пасва изобщо на сложните измерения на Мюлеровия текст по отношение на разбирането на Шекспир и мястото му в XX век. Но най-вече не пасва на „материалността” на текста. А тя определя театралността му, защото има производителни и смислово-игрови функции. И пространството няма отношение към визуално-производителната, перформативна сила на Мюлеровия текст. Михаил Мутафов, Стоян Радев и др., които се опитват да ”цитират” героите, не играят никаква роля. Те изглеждат като илюстрации от друго представление (на Явор Гърдев), а въздействащата музика на Калин Николов – като развитие на започната пак там тема.
Колкото и Стоян Радев да е наблегнал на музикалните „интермедии” като емоционално предаващи вътрешните състояния на жените в „Горчивите сълзи”, както и на актьорската всеотдайност в показването на механиката в отношенията между тях, представлението му смело „прескача” смисловите дебри на Фасбиндер. То остава пародийно-ентусиазирана демонстрация на самотата на главната героиня (Веселина Михалкова) и нейната драма. Финалното озвучаване с изпълнение на ансамбъл „Филип Кутев” окончателно се разправя с горчивината в сълзите й върху въпросите за властта и чувствата, които вълнуват Фасбиндер. Твърде чуждо е обществото ни на начина, по който Фасбиндер ги поставя, но не бих казала, че и веселбата, която предлага представлението, му е особено адекватна.
Общото между двете представления на Варненския театър е опитът да се работи сериозно със сложна съвременна драматургия, макар подобно усилие да изглежда непродаваемо според тесните, криворазбрани пазарни мерки в нашия инак държавно субсидиран театър. Удържането на по-строга мяра за драматургични текстове, които се занимават съответно с по-сложната проблематика на съществуването на човека в българското общество, е усилие, което малко театри в България си позволяват. Варненският си го позволява. И опитите не бива да спират. Но все пак. Не изглежда ли повече от странен подобен героизъм (или ако е твърде патетична думата, нека да е стоицизъм) по поддържането на мярата в избора на текстове, погледнато в по-широкия театрален контекст на Европа?
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”