Български  |  English

Стил, студ и строгост

 

Бялата лента на Михаел Ханеке е визуално, тематично и стилово обсебващ филм, който се врязва в паметта като вирус и се връща като видение в сънищата. Перфектна операторска работа и оригинални режисьорски решения – черно-бяла визия, неочаквани гледни точки и подходи на разказване. Филмът трябва да се гледа повече от веднъж или два пъти, за да се разкодира структурата на драматургията – всяка сцена тежи на мястото си. От началото до самия финал сцените са със съвършено изчистен стил – кратки (точно толкова, колкото е необходимо, за да донесат нужната за развитието на действието информация), резки и отсечени – хвърлят зрителя в действието, без да мислят за него, без да го подготвят. Характерите на персонажите, конфликтите и средата придобиват чертите си бавно и постепенно чрез натрупване с навлизането във филма.
От черно-белите кадри, от лицата на перфектно подбраните актьори (които сякаш говорят повече от репликите им), въобще от цялата атмосфера лъхат студ и строгост и някакво нарастващо напрежение, което постепенно влиза под кожата на зрителя и се превръща в ужас и страх.
Епохата е майсторски изградена и в началото може да ни се стори, че това е някаква обсесия на режисьора за вникване в най-малкия детайл, за маниакално точно пресъздаване на времето. Впоследствие става ясно, че епохата е също много важна за смисъла и посланието на филма. На финала, когато разбираме, че действието се случва непосредствено преди избухването на Първата световна война, става ясно, че малките деца в града след години ще издигнат Хитлер и ще създадат нацистка Германия. Без тази информация трудно бихме могли да си обясним това нарастващо, всеобхватно и обладаващо зло, което пълзи в градчето.
Жертвите и палачите разменят местата си. Докторът, който е жертвата на първия инцидент, се оказва извратен и чудовищен персонаж. Децата, които са жертви на безумното възпитание, се превръщат в наказващи. Интересно е, че те не искат да отмъщават за стореното им зло, а напротив – чувстват, че на свой ред трябва да раздадат криворазбраното правосъдие в името на Бог. Злото се мултиплицира и не се връща към своя източник, а продължава да пълзи като вирус и да заразява други невинни. Изкривяването на вярата, превръщането й в наказателна религия, която всява страх, води до събуждане на най-разрушителните и тъмни страни на човешката природа.
В Библията пише „Не съди” и пасторът би трябвало добре да знае това, но методите му на възпитание се доближават до тоталитарния режим, от който децата му един ден ще станат част. Отговорът на т. нар. „загадка” през цялото време е пред очите ни и въпреки това зрителят сякаш отказва да го приеме, да повярва, че това, което вижда, е възможно - от страх, че може би тези механизми работят и днес. Може би и затова самият пастор отказва да приеме разкритието на учителя.
В крайна сметка, обществото отказва да приеме своята извратеност – защото действията на възрастните са много по-извратени от тези на децата – и продължава да играе театъра, където всеки има маска и роля, всеки прикрива чудовищните си мисли зад фалшиви ценности и религиозност. Бог не е строг, не наказва и не съди, а обича и прощава – но това убягва на институционалната религия вече векове.

 

още от автора
Ясен Василев е студент по драматургия, ІІ курс, НАТФИЗ


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”