Български  |  English

Музейна политика... музейни политики

 

Разговор с Яра Бубнова и Александър Кьосев, членове на Института за съвременно изкуство

 

 

- Недко Солаков постоянно ми натяква, че съм бил противник на Музея за съвременното изкуство, което абсолютно не е вярно, разбира се. Но аз имам проблем с Музея: как ще изложим далекогледа на Недко от 1989 г. така, че той да излъчва тогавашните си послания? Дали пък претенциите на съвременното общество не са нараснали прекомерно – да искаме вещта или художественото произведение, поставени в музея, да звучат едновременно в смисъла, в който те са се породили и съществували, и в днешен смисъл?

Александър Кьосев: Това е теза, не е въпрос. Аз ще започна с нещо много елементарно. В езика на съвременните художници (визуални артисти или както и да ги наричаме) думата “съвременност” има значение, което тя няма в обикновения език. Възникнало е едно доста различно, особено поле на изкуство, цяла нова художествена сцена, която поради отсъствие на друг термин нарича себе си “съвременно изкуство”. И която съществува в България от петнайсетина - двайсет години; по света съществува от 60-те години някъде или по-рано. Мога да го кажа и така – това е изкуство след смъртта на изкуството, прокламираната смърт на изкуството. И понеже това съвременно изкуство има вече своя собствена история, то настоява и за музей. Друг е въпросът, че имаше възражения и те продължават да бъдат донякъде валидни - че самият дух на това съвременно изкуство не допуска музей. От друга страна, има много силно контравъзражение – че по света музеи за съвременно изкуство, дал Господ, и те са много интересни, дори вълнуващи, превърнати са в огромни центрове, където идват милионни публики. В този смисъл разговорът за „музей за съвременно изкуство” в България е закъснял.

Яра Бубнова: Едно нещо е произвеждане на съвременното изкуство като произвеждане на всякаква съвременна парареалност. Съвсем друго нещо - друга задача, която би трябвало да е в ръцете на други хора - е създаване на музей. А при нас, парадоксално, но заради различни причини (може би има смисъл да се говори и за тях), промузейното лоби е представено предимно от художници, от хората, които се занимават със създаването на изкуство, не със съхраняването му. Това са две неща, с които обществото се занимава по различен начин. Едното е живо и индивидуално, намира се в някакъв поток, в него има приемственост, в него вътрешни революции се осъществяват непрекъснато, има себеотричане - това въобще е един от проблемите на съвременността и съвременното мислене. А другото е събиране, съхраняване и запазване в тази типология, в която музеите съществуват от ХVІІІ век насам. (Първите музеи започват, събирайки античното изкуство, идеала. Но античното изкуство не е правено за музей, съществувало е в други условия. Класическото изкуство, което познаваме, и то не е правено за музей, съществува в специфични интериори, църковни или светски...)

- Но как да запазим “парареалността” в музея, когато съвременното изкуство работи с мига, със съвременното, с най-актуалното състояние на духовете, то ги провокира. Когато – след време - това състояние на духовете се промени, провокацията не „увисва” ли?

Яра Бубнова: Аз мисля, че „далекогледът” на Недко Солаков не „увисва”. Както не „увисват” и работи на други художници, в които се отрази, първо, промяната, а след това “преходът”. И трябва да се назовават имената им – Лъчезар Бояджиев, Любен Костов, Кирил Прашков, Сашо Стоицов, например. Мисля, че тук отново става въпрос за музеифициране на самата провокация, жалко ще бъде, ако провокациите изчезнат безследно, жалко е и ако не остане следа от нещата, които са били провокирани. Задачата на музея е да се опита да създаде малки оазиси, в които човек разбира миналите обстоятелства. И в тези оазиси (в музеите, в това число и музеите на изкуството) с различни технологии се представят нещата, които удовлетворяват един вид любопитство: как е било разбирано еди-какво си и как са се формирали взаимоотношенията с него. Това важи и за научните музеи, и за музеите на изкуството - как хората са преживявали едни определени конкретни обстоятелства. Какви типове рефлексии тези обстоятелства са провокирали. По какъв начин тези рефлексии се оформят чрез някакви естетически показатели, чрез някакви индивидуални гледни точки. Музеят е, разбира се, архив. Архив на идеи, архив и на художествени средства – нямам предвид само боя или камък, но и на много друго: използване на политическия момент, на лозунга; ето, и ситуационистите са вече в музей, макар че естествено никога не са целели това. Споменатата в началото работа, “Един поглед на Запад” на Недко, с далекогледа, със сградата – аз я видях в една изложба във Виена миналата година по случай 20-гошинината от падането на Берлинската стена. И тя си беше представена достатъчно добре. Може би по някакъв начин чувството за хумор в момента проличава повече, отколкото абсурдизмът, който се е излъчвал, когато работата е правена. Но все едно, погледът, гледката на художника на Запад е запазена. Чрез фотографии, дистанция...

Александър Кьосев: Ако не ме лъже паметта, тогава погледът на Запад, насочеността на далекогледа на Запад някак си минаваше през звездата на Партийния дом.

Яра Бубнова: Абсолютно вярно. Художникът е осъзнал, че Западът в България... всъщност хоризонтът на Запад се задръства от една гигантска петолъчка и съумя да метафоризира своята идея.

Александър Кьосев: От многото теми, които засегна Яра, аз си избирам да продължа една и да я репликирам – а именно, че музеят е архив. И ще кажа в прав текст: музеят не е архив. Архивите са депозиториумите на музеите, в тях се съхраняват адски много експонати по съответния каталогизиран начин, по съответния архивно обработен начин. А музеят е, разбира се, експозиция, което означава селекциониран архив и архив, който е в ситуация на излагане и репрезентация. Т.е. с експонатите си музеят иска да каже нещо, да разкаже и внуши нещо. Ще направя следната аналогия: в сферата на словесната култура има архиви исторически и има, от друга страна, мемоари на различни хора, в които отделните факти, архивни или не, са разказани, включени са в лични истории. Музеят прилича повече на такъв мемоар, отколкото на архив. Само че мемоарите са лични, а музеят трябва да бъде колективен разказ. Обикновено този разказ е или официално държавен, или някаква много мощна организация го прави и плаща за него. Когато „разказва държавата”, разказът може де бъде тотален с една централна и смилаща всичко гледна точка (например, националистическа); но възможно е и нещо по-демократично: държавата да не разказва от „свое име”, а да създава условия, които да удовлетворяват разказите, перспективите и гледните точки на много и най-различни хора. За да се случи това, обществото трябва да осъществи натиск върху държавата (тя има естествена склонност към централизация). А за да има подобен натиск, в самото общество е необходимо да има любопитство към миналото. Това е много важно. Всяко здраво общество е любопитно към своето минало, и то от различни гледни точки, към различните исторически фази, моменти, герои, събития на въпросното минало. В българския случай това значи както интерес към тракийското праминало, така и към миналото отпреди десет години.

Общество, което не изпитва любопитство към миналото си, има голям проблем. Отсъствието му означава, че самата съвременност е болна. Че по някакъв начин в тази съвременност текат процеси, които филтрират или миналото като цяло, или най-често определени пластове от него. Например, у сегашната по-млада публика отсъства истински интерес към социализма и към първите години на прехода; те по някакви причини са им дълбоко омръзнали, любопитство няма. Следователно, за да се запази хармоничността и културното здраве на обществото, интересът към миналото трябва да бъде провокиран чрез културни и образователни политики, включително музейни политики – които не са нищо друго, освен конкретни варианти на културните политики.

И в този контекст, един Музей за съвременно изкуство има ужасно важни функции. През инсталацията на Недко Солаков, например, могат да се разберат за абсурда на социализма много важни неща: усещането за клаустрофобия, тотално скритото западничество на младите, усещането, че истинският свят е някъде много, много далеч, не се вижда и с далекоглед, че съпротивата има форма на интелектуална игра и абсурдистки експеримент и пр., и пр. Така че, можем да бъдем спокойни - музеят за съвременно изкуство със сигурност ще придобие и подобна функция – да обяснява и реконтекстуализира. Той няма да бъде пасивен архив, а ще бъде нещо активно, в него ще трябва да има определени перспективи и идеологии на разказване на това минало. Музеят за съвременно изкуство трябва да допуска много тълкувания, да бъде отворен, вътрешно жив и множествен. Едно от най-неприятните неща, което може да се случи на един съвременен музей, още повече – на един съвременен музей за съвременно изкуство, е в него да има един разказ, само един.

И така, музеят трябва да бъде смислова среда, условие, в което различни хора първо да изпитват своето любопитство. Любопитството е вид интерес, но хората, както е известно, имат и други видове интерес – да кажем, личен материален, или групов, или класов, финансов, какъвто искате. И по някакъв начин различните групи, различните индивиди трябва да намерят в това пространство на музея своя интерес в различните смисли на тази дума: интересът, разбиран като любопитство към миналото (той е безкористен) и другите, свързани със собствените неща, включително със собствените болезнени проблеми, за които диалогът с миналото по някакъв начин помага и дори играе ролята на специфична терапия. И това е проблем, разбира се, не само за Музея за съвременно изкуство, това е проблем за музейното дело днес. Яра употреби друга дума, “музеифициране”. Музеифицирането започва в средата на ХVІІІ век, тогава то е значело нещо друго в сравнение с днес. Техниките на музеифициране също имат своя история и ние трябва да разберем, че музеифицирането днес е напълно различно от това в ХІХ век. По време на Френската революция музеифицирането започва с политиките на техния културен министър абат Анри Грегоар, който създава една комисия, противопоставяща се на вандалщините, които якобинци и крайно леви правят с катедралите и с различните кралски статуи, образи, гробници и пр. Унищожават се барелефи и статуи, якобинското републиканско око отказва да гледа кралски трупове... Тогава умерено консервативното крило, оглавявано от Грегоар, надделява и неговата комисия изважда (за да запази) статуи, барелефи от местата, на които са били, и ги помества в особени пространства, музеи, сбирки, архиви. Започват да твърдят, че това е общонационално наследство, което има не само политическа (аристократична) функция, но и естетическа функция: такова наследство не трябва да се разхищава, то е вече национална собственост. Така протича първият процес на музеифициране. Оттогава досега актовете на музеифициране са се променяли много пъти и ние трябва да си дадем сметка какво означава да се помести нещо в музей днес. То не означава да представя нацията.

Яра Бубнова: Повечето страни, към чиито музеи се ориентираме, имат мощна колониална история и са си докарали трофеи. Много важен елемент на днешното съществуване на музея е постколониалната ситуация: създаването на музей в момента, в който вече е невъзможно да показваш екзотични, странни обекти, чрез които хората да разпознават себе си като по-добри, защото някъде носят полички от тръстика, а ние тук се возим с луксозни возила. В този смисъл България притежава позитивни и негативни точки. Позитивното е, че ние нямаме травмата на колониализма и при нас изготвянето на собствения образ на съвременната култура би могъл да притежава в определен смисъл уникални категории и качества. От друга страна, музеят винаги е бил политическа институция. Зад това, което се репрезентира в него, стои много солидна идеология. Неслучайно музеите за съвременно изкуство са родени в Америка, а не в Европа. Естествено, със съвсем друго усещане и разбиране за съвременността, за съвсем друг вид построяване – “на празно място”, така да се каже - на някакви културни обстоятелства. И с липсата на голямата проблематика, с която Европа се занимава през целия ХІХ век, проблематиката на националното. В Америка могат да си позволят да правят модерен музей без проблема на националното.

Александър Кьосев: Разбира се, че музеят има политическа концепция зад себе си - и даже не само политическа, той може да има и, така да се каже, светостроителна претенция, но това е друга тема. Но по отношение на подобни институции думата “политика” трябва да се употребява само в множествено число. Винаги става дума за субект на някаква политика и затова може да има различни политики, съответно музеи с различни политически концепции. И нещата, за които ти говориш в Америка, са музеи, които са създадени не от националната държава, а от различни видове корпорации; или общини и градове и т.н. И тогава перспективата на политика е различна. Т.е. много е важно да се каже в български контекст, че няма единна национално-държавна официална и единствена политика, а има множество политики. Самата национална държава се е превърнала в хетерогенно множество от разнородни субекти, които са сключили политически договор помежду си; често пъти този договор е временен. И тези различни групи, корпорации, отделни социални единици, включително и държавата, разбира се, имат право на претенции към миналото, имат право на свои политики на паметта. Като най-мощен финансов и политически субект, държавата е длъжна да създава условия за тяхното мирно, равноправно съществуване и диалог. Тя не е тази, която трябва да монополизира политиките, а тази, която трябва да създава условия за тях – за свои политики, но и за такива на други хора, организации, общности и пр.

Яра Бубнова: Тъкмо в този миг разговорът става актуален – тъкмо сега държавата изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, проявява някакъв невероятен музеестроителен интерес. И то след като дълги години този интерес не се е проявявал. Приветствам това с всички бележки под линия и коментари, разбира се. Годините на прехода са, естествено, в много малка степен години на историческо осмисляне на самия преход. В момента, в който държавата се е загрижила за създаването на музеи - бидейки може би окуражена от някакви финансово-икономически обстоятелства, европейски очаквания и други – тя за първи път дава знак, че може би е дошло време да се осмисли половината от моя живот. За мен това е много позитивен знак. А това, за което говориш, за политиките, е малко теоретично - тъй като засега имаме само един субект, който не проявява желание да слуша други мнения и да разпознае опит. А ние не говорим даже само за един музей за съвременно изкуство, а за цяла система от отношения с паметта и с различни политики. И обществото на, да ги назовем експерти, и въобще нормални хора, които се интересуват от музеи днес и за в бъдеще, трябва много да внимава.

Александър Кьосев: Точно това казвам. Министерството на културата ражда една концепция - в нея има и хубави неща, има и, според мен, недомислия – но тя е направена от единствената гледна точка - на държавата, от гледна точка на една традиционна представа за национална ценност и неща, които трябва да бъдат опазвани. Редът е следният: предполага се, че културното наследство е собственост на нацията, нацията се представлява от държавата, в случая от актуалното правителство, в случая от актуалното министерство. Което е назначило група експерти, предимно урбанисти, и урбанистите говорят от името на цялата нация. И те донякъде имат право, разбира се, защото проблемите, свързани с града София и с неговата урбанистична мрежа, са неща, които трябва да се решават и на експертно ниво. Но и на ниво граждани - софиянци трябва да си кажат думата. А софиянци са различни, има най-различни групи от софиянци. Хората от “Факултета” имат един интерес и любопитство; хората, които се возят със сребристи БМВ-та, имат друг. Проблемът на новата музейна концепция е единният субект, който стои зад нея – той се привижда като национално-държавен и експертен.

Яра, съгласен съм с критиката, че тези неща са теоретически. Но за да може да бъде направено нещо практически, то първо трябва да бъде казано по този начин. Първо трябва да бъде изяснен проблемът - с понятията, с ценностите, с политиките. И едва тогава може да се мине към конкретен разговор за това кой, как, къде и по какъв начин може да се намеси и какъв акъл може да даде. И къде в цялата тази работа е Музеят за съвременно изкуство.

Така че, независимо какво се твърди на повърхността, това, което предлага Министерството на културата за музеите, е централизация. Взема ли се предвид, че различните музеи имат различни кураторски и музейни екипи? И че тези екипи често пъти имат свои, съвсем конкретни намерения, планове, политики? Например, Софийската градска галерия си има своя собствена линия, тя всъщност се занимава със съвременно изкуство отдавна. И изведнъж, с нейното преместване, политиката на тази галерия досега, нейната история и традиция увисват във въздуха. И това не е взето предвид, разбира се. Тези хора не са били питани, няма и да бъдат питани.

Яра Бубнова: Смятам, че е невъзможно да не се подчертае, че в тази концепция на министерството се проявява много социалистически начин на преосмисляне на представата за съвременното.

- Да се върнем за малко на представянето на експоната. Очевидно далекогледът на Недко, за да бъде експониран, това трябва да бъде направено от творческа личност – т.е., за да може той да звучи в пълнота, експонатът се “опакова” художествено. Създава се втора творба, позволяваща цялостното възприемане на първата...

Яра Бубнова: Това не е единствената работа, която заслужава да е в музей за съвременно изкуство. Може би въпросите ви възникват, когато тя се споменава като единичен пример. Има други великолепни работи, които са по-малко популярни. Заедно, формирайки контекст една за друга, те ще създадат тази пълнота. Може би в България най-накрая ще се разбере каква всъщност реално е функцията на куратора в момента, в който ще започнем да говорим за музеи. И когато говорим за музеите като изразители на някакъв вид политически представи или на многообразието - ако ще можем да си го позволим, това би било прекрасно – ще се появи разбиране за какво на този свят съществуват куратори вече практически повече от 40 години. Това е възможността тези политически обстоятелства, представи, идеологии от различен характер да бъдат формулирани и поднесени на посетителя. Не от художника, който е направил нещо в определен момент, а от човека, който е в състояние или да пребори момента, използвайки работата на художника, или да представи момента, използвайки работата на художника.

И в тази логика ситуацията с множествеността на музеите и на погледите опира до множествеността на професионалните кръгове. Засега нямаме тази множественост. Професионалните кръгове, които са свързани с музеите у нас, са продукция на едно и също типологическо образование и имат много изолационистка представа за историята на изкуството.

Александър Кьосев: Позволи ми да ти противореча. Имаме тази множественост. И тя в моите очи изглежда така: на първо място има една традиционна музейна гилдия, която мисли в категориите на националното богатство, т.е. патриотически. На второ място съществуват кръгове от съвременни художници и между тях и куратори, като те са повече или по-малко организирани. Най-добре организираният и авторитетен подобен кръг е институтът, към който ние двамата се числим. На трето място в тази груба картина са разнообразните частни колекционери, които имат пък свои интереси, често пъти на ръба на закона. Минимум три субекта присъстват в картината. Като третият субект е със съмнителна легитимност. Да не говорим, че съществуват много други социални групи и социални субекти, които имат интерес какво се помни, как се помни, как то се тълкува и т.н. - особено що се отнася до история на съвременността. Вероятно хората, които експертно разбират от съвременно изкуство, са малко, но когато стане дума за музеи за най-близката история, за музеи на съвременността (включително музеи за съвременно изкуство), тогава ще се намесят страшно много интереси и различни тълкувания. И то вече става, това ние го наблюдаваме.

Яра Бубнова: Така е, но аз бих искала различни интереси и различни тълкувания да се намесят не само в музея за съвременното, но и в музея за историческото. Проблемът не е в това, че няма много специалисти по съвременното, а в това, че няма специалисти по музейното по съвременен начин.

Александър Кьосев: Да кажа какво имам предвид, като говоря за условия за ползване на музея. В Берлин посетих един музей на град Берлин. Пространството на музея е така организирано, че позволява най-различни типове поведение на публиката. Всъщност, музеят може да бъде описан като един не особено дълъг коридор, към 40 метра, и входове към различни стаички. Пред стаичките има кратко историческо описание на конкретен исторически период от историята на Берлин. Ако си небрежен посетител и не желаеш да отделяш много внимание и време, просто можеш да минеш по коридора, да прочетеш отделните описания и да видиш един-два експоната, които са изложени отвън. Ако се интересуваш обаче от един или друг конкретен исторически период, можеш да влезеш в стаичката. И тогава те завладява цял един свят на една епоха, който на всичкото отгоре е представен по множествен начин. Например, имаше една специална стая, посветена на малцинствата в Берлин – религиозни, етнически, културни и т.н. Виждаш историята на различни малцинства, на тяхното заселване в Берлин и обитаването, и тяхната роля в берлинския живот - с отделни фотоси, отделни разкази. И заедно с това, като тръгнеш да излизаш от стаичката, виждаш пред себе си голям шкаф, в който има три секции. Всяка секция има примерно по 20 чекмеджета. Над редовете чекмеджета е заглавието на три рубрики: “евреи”, “християни”, “мюсюлмани”. И миналото на тези хора е направено, така да се каже, антропологически сравнимо. Сватбата при християните – изтегляш едно чекмедже и там има разни експонати от сватбения ритуал при християните. До него е чекмеджето на мюсюлманите, до него е чекмеджето на евреите. Така че може да видиш едновременно всекидневния живот на различни етнически или религиозни малцинства, които са едно до друго и са взаимно сравними, без да си пречат. В зависимост от интереси, любопитство, време и т.н., ти можеш да се задържиш в тази стая произволно дълго и да отвориш произволен брой чекмеджета. Ето един пример за това какво аз наричам “условия за ползване”.

- Пример за предварителна сериозна работа.

Александър Кьосев: И това е кураторска работа.

Яра Бубнова: Но преди това е разпознаването и признаването (в твоя пример) на наличието на малцинствата и преодоляване на фобиите към малцинствата - нещата са взаимосвързани. В сферата на изкуството, ако говорим сериозно за Музея за съвременно изкуство, има един проблем, който би трябвало да ни занимава. Засега музеите за съвременно изкуство, както ги познаваме, изграждат историята на модерното изкуство чрез логиката, която се е върнала в Европа от Америка. Набляга се предимно на нефигуративно изкуство. Музеите са правени по времето на биполярния модел, на Желязната завеса; фигуративното е оставено в логиката на идеологическо-тоталитарното. Нацистко, франкистко, съветско. Ние тук естествено в много по-голяма степен сме наследници на тази част, която големите западни музеи не репрезентират. И възниква въпросът как, от каква точка ще делим нашето съвременно от нашето “минало” изкуство. Много сериозен въпрос, който опира до някакъв вид исторически и теоретически консенсус, но и до политически консенсус също. Ето, в Китай строят 11 хиляди музея през последните десет години, за да могат, условно казано, 111 милиона души да ходят в музеи, те преди това не са имали този опит. Там пренебрегват стриктното разделяне на изкуство (т.е. уникат, авторско производство) и неизкуство. Влизат етнографията, опитът с малцинствата, другото необходимо или модно днес. В западната концепция те са стриктно разделени, етнографският музей и музеят за изкуство много трудно се съвместяват. Според мен, трябва да има някакъв професионален разговор между хората, които са свързани с историята на изкуството. Ние какъв тип съвременно изкуство привиждаме? Бидейки наследници на фигуративна традиционна живопис в голяма степен, от една страна, а от друга – винаги свързващи съвременното ни изкуство с отваряне и с гледане през стена.

Александър Кьосев: На мен ми се вижда, че има решение на този проблем за България и то изглежда по следния начин. Когато говорим за “съвременно изкуство”, знаем, че става дума за алтернативна сцена със собствена история вече. Много е важно ясно да се заяви, че тази съвременна сцена не е ограничена национално. Участниците в нея са глобални артисти и те творят, движат се, общуват като глобални артисти. И те са направили разни работи, те са сътворили разни неща - пърформанси, инсталации, какво ли не. Най-различни, нефигуративни да кажем, или концептуални, или някакви други “творби” (думата “творби” я слагам в кавички, защото идва от логиката на другия тип изкуство). И това се е случвало - обаче се е случвало частично - на територията на една национална държава. Тази национална държава има моралното, културно и художествено задължение да се грижи за историята на тази ненационална алтернативна сцена. И тя трябва да я опазва именно в нейната хибридност и ненационалност... Защото има, от една страна, глобални художествени практики, от друга страна има страхотно много локални специфики. И точно тази среща между глобално и локално националната държава е длъжна да опази. И е длъжна да създаде музей, в който историята на това явление да проличи. Като този музей, разбира се, трябва да бъде свързан с мрежата подобни музеи по света. Това е цялата работа...

Така или иначе, най-мощната институция все още продължава да бъде националната държава – затова тя има определен тип задължения. И тези задължения са в случая отвъд-националистически, това е тънкият проблем.

- Дали пък закъснението да създадем примерно музей на съвременното изкуство или съвременна музейна мрежа не може да се обърне в плюс за следващите години? Дали пък китайският пример не е, както се казва, бъдещето? Ето, ние говорим само за музеите за изкуство, за съвременно изкуство, но за Етнографския музей, а да не говоря за Техническия, въобще не споменаваме. Дали една симбиоза, едно вплитане на различните профили не би дало един много по-цялостен, по-сложен поглед върху миналото?

Александър Кьосев: За целта обаче ни е необходимо изцяло ново поколение музейни експерти, от нов тип. Сега аз не познавам такива хора.

Яра Бубнова: Един от класическите примери в този смисъл е Израелският музей. Той е направен в тази логика. През 60-те и 70-те години националната държава решава да събере на едно място всичките мултинационални примери на своето съществуване, на еврейската диаспора заедно с религиозни артефакти, джудаика, модели, възстановки. Разбира се, това е много политическа задача, но е невероятно успешна. Те успяват да съвместят това, което ние тук бихме нарекли религиозен музей с етнографски, битов и след това - с музея на изкуството. Всичко това заедно: цивилизацията на евреите, представена в музей. Обаче интересът на публиката често се дефинира по друг принцип: Светилището на ръкописите, етнографската колекция, световното еврейско изкуство. А по-късно това се допълва с градина със съвременни произведения (не задължително на еврейски автори).

Но къде е пречката в момента пред музеите на изкуството в България? Няма идеология... Какво би трябвало да продължим... Навремето хората около Людмила Живкова са задали – и то доста успешно – някакъв вектор на движение. Какво може да се предложи днес при положение, че знаем колко дискредитиран е сега този вектор? Ето, това е проблемът, който трябва да се обсъжда – и то много повече от хората, които гледат изкуство, отколкото от тези, които го създават.

Александър Кьосев: Тази, да кажем, морално остаряла концепция за изкуство може да бъде онагледена с метафората за 1300-годишнината. Тя се представя като една единна линия, която тръгва от предисторически времена, минава през антични и тракийски епохи, стига до Съюза на художниците и продължава нататък... Очевидно и сега има хора, които творят, впрочем някой път съвсем не лошо, фигуративни и други картини. И смятат, че те са съвременното изкуство, че тяхно е правото да имат музеи и да излагат своите картини там. Понеже думата “съвременност” обърква... От друга страна, както казах, съществува алтернативната сцена. Тя си има свой глобален контекст и си има вече своите постижения, своя история. Те нямат сграда, нямат архиви и начини на опазване. Трябва да е ясно, че става дума за две различни работи. И че държавата, като прави музей за съвременно изкуство, ще трябва да направи избор. Тия две неща едно до друго не могат да съществуват и това е централната болка на реално съвременните художници - в съвременния, глобален смисъл на тази дума. Това е много важно. Защото всъщност това, което предлагаше Борис Данаилов, беше в логиката на съвременно продължение на линията, за която говори Яра.

- Вашият институт как гледа на този проект, сега вече почти официализиран от министерството, в тази сграда?

Александър Кьосев: Ами там няма концепция. Има само заявление, че ще бъде направен Музей за съвременно изкуство. Какво ще има в него?

Яра Бубнова: Честно казано, с известно безразличие. Защото няма проект за музей, има проект за сграда; това не е едно и също. Ако има проект за мол и аз, ако имам магазин, мога да реша да се включвам в мола или да си седя в моя гараж. Тук става дума за включване на различни типове изкуство, на различни стратегии и концепции, на различна представа за мястото на художника в обществото, в края на краищата. Министерството трябва да спре за един момент да чувства себе си като стимулатор на строителство, а трябва да чувства себе си като стимулатор на разнообразието на културни политики. Това е много важно.

Александър Кьосев: Ще добавя, че държавни културни политики означава не само държавата да провежда своята политика (и кой я формулира интересно, и как я формулира), а да формулира, пак ще повторя, условия и други социални субекти: граждански сдружения, организации, художнически групи да имат възможност да правят политики. Задачата на държавата е да осигури условия за гражданските субекти. И тези условия засягат онова, което се нарича политики на паметта. Музейната ситуация е само част от политиките на паметта. Както няма концепция за Музей на съвременно изкуство, по същия начин има само име “Музей на тоталитаризма”, без да има концепция. Защото първо, необходимо е да има истински дебат за социализма, който в България не се случи и аз не виждам как би могъл да се случи. В този контекст не може да има музей за тоталитаризма, защото няма идея.

Яра Бубнова: Докато нямаме музеи, които представят различни гледни точки върху цялата история на българската модерност, безсмислено е да обсъждаме концепции само за съвременен или само за модернистичен, или само за тоталитарен музей.

Александър Кьосев: Да преформулирам леко това, отново по гореописания начин: не самите музеи да представят различни гледни точки, а самите музеи да бъдат среда, в която различни гледни точки, разкази и диалози да бъдат възможни. Това е съвременното мислене за музея и това трябва да е задачата на държавата. Задача на държавата – повтарям за n-ти път – е да създава условия.

- Според мен, един музей на тоталитаризма така, както го мислят някои, ще прилича на Музея на революционното движение: едностранно и силно политизиран - и мъртъв.

Яра Бубнова: В историята на XX век имат място и много сложните взаимоотношения между абстрактното изкуство и сюрреализма, например, враждебните отношения между самите творци; отпадането от едната или другата група, признаване, непризнаване. В днешния музей абстрактно изкуство и сюрреализмът са разположени в синхронни зали. И можеш да получиш информация за историческото многообразие. В нашето традиционно музейно дело това никога не го е имало. Когато Музеят за тоталитаризма възникна като някакъв субект на дискусия, той бе хвърлен на политическото, това за мен е много опасно. Аз бих предпочела да се запази Музеят на революционното движение и като неговото продължение да има Музей на тоталитаризма. За да се видят наистина приемствеността и противоречията, които там възникват.

Александър Кьосев: А при едно добро кураторско и музейно решение те могат да бъдат в една и съща сграда. И тогава би било много интересно. Защото българското общество по този въпрос - отношението му към социализма - е изключително разцепено. И тази разцепеност трябва да се пази, на всеки посетител на подобен музей трябва да се даде възможност сам да вземе решение.

Яра Бубнова: Но аз бих поставила още един въпрос - за едно липсващо звено, за взаимоотношенията в България като част от нацистко-фашисткия блок и след това като част от болшевишкия тоталитаризъм. В музеите на изкуствата това никъде не е представено. А художниците са съществували заедно, те са съ-временни - с различна идеология и убеждения, с различно образование, с различен опит, но са съществували заедно. А понякога, да си признаем, са съумявали да съвместяват идеологиите в творчеството си.

Александър Кьосев: Би било интересно и да се демонстрира музейно съдбата на конкретни индивиди и техните конкретни житейски перипетии; тяхната трансформация от един режим в друг, заемането на разни позиции и т.н. – това би било много поучително. Например личност като Кимон Георгиев. Или Тодор Павлов. Богомил Райнов. Людмила Живкова...

- И какво да кажем, накрая, на Министерството?

Яра Бубнова: Освен, че преди да се строи сграда за музей трябва да има концепция за него, има и въпроси, които трябва да бъдат зададени. В момента се обсъждат количество музеи и суми пари – никъде не виждам държавата да почне да планира бюджети за съществуването на тези музеи. Съвременният свят дава възможност за корективи на тези музейни експозиции, които имаме - чрез гостуващи изложби, чрез някакви временни експозиции – това изисква средства. И трябва да се бюджетира, да се планира днес, а не в момента, в който ще се случи, отново да няма пари да се плаща отопление и осветление...

Александър Кьосев: Това трябва да се каже ясно - има бюджети за построяване на сгради, но няма бюджети за функциониране на музеите. По същия начин в концепцията се говори многократно за опазване на духовните ценности и само веднъж се споменава думата “ползване” на тези ценности. Употребите, съвременните употреби на тези ценности, произвеждането на смисъл от тях, произвеждането на събития от тях, произвеждането на ситуации от тях е нещо, което трябва да бъде обект на държавна политика. Употребата на ценностите е важното - как те се ползват от разнообразните съвременни хора, социални субекти, групи, организации и т.н.

2 март 2010 г.

Разговора води Христо Буцев



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”