Български  |  English

Българска приказка

 

Напоследък се заговори за Договор за добросъседство и приятелство с Република Македония. Тук поместваме (със съкращения) един балансиран (в сравнение с останалите) коментар на младия македонски писател Жарко Куюнджиски, публикуван в скопския „Дневник”.
К
 
В официална България отдавна се е установило мисленето, че българската култура присъства в македонското публично пространство - особено в медиите – с крайно негативни конотации. Основателно ли е това гледище?
Най-общо - да. Нашият инстинкт на нетърпимост към българите е бетониран, както към никой друг съсед. Ако някой експремиер случайно станеше гражданин с местожителство не в Благоевград, а в южна Сърбия, не вярвам, че щяхме да осъмнем с протестни графити. Израза ”Българин такъв” и до ден-днешен всеки от нас го разбира в определено обиден контекст. Звучи наивно, но е така.
Негативната наелектризираност най-видимо може да се забележи в изкуствата. Докато сръбското кино от 90-те го преживявахме като модел за модерност, мачизъм, гледаемост, ще се сети ли някой от нас поне за едно българско заглавие, което сме гледали или искали да гледаме? Няма такова. Докато бендът на Чорба[1] (който дълго се шегуваше с нас, че сме земя, чийто Запад е Албания) постоянно е на турнета из държавата, до не толкова отдавнашното изпълнение на група „Уикеда“ в Скопие нямахме и понятие за каквато и да е значителна музикална проява от българската сцена. Чак когато Никола Маджиров преведе изключителния „Естествен роман“ на Георги Господинов, започнахме да не гледаме на съвременната българска проза като на тера инкогнита, както гледаме на узбекската. (Да ви подсетя - Узбекистан не ни е пръв съсед.) Дори и на академично ниво предметът Българска литература беше въведен късно в образователните стандарти, години след установяването на независимостта, а българският език, мисля, още не е достъпен за студентите.
Извън конспирациите, интересно е да се види дали това отношение към България и българите има свои обективни причини?
Отговорът отново е утвърдителен. Нашите позиции са несъзнателна реакция: българите ги вдъхновяват и стимулират. Интересно е например, че източно от нас като че нямат традиционни напеви, различни от онези, които ние от векове пеем като македонски. Българите пеят „Биляна платно белеше“ като чисто „българска“ песен (макар че езикът е македонски). По-нататък - освен самотната поява на Чуповски[2], всички лица от македонския ХІХ и началото на ХХ век са копи-пействани в българските истории. Настойчиво се налага и терминът „македонизъм“ като изкуствена политическа и научна доктрина за различаване на македонската нация от съседните.
Тук трябва да отбележим и непоследователността на македонската страна. За нас не трябва да е кошмар нито присъствието на думата „български“ в наименованието на сбирката на Миладиновци, нито колебливите национални изяснявания на Мисирков, нито самоименуването като „българи“ на повечето по-важни дейци от просветителския период, а и преди това. Трябва открито и без табута да говорим за това и трябва с исторически факти и от научни позиции да обясним историческата широчина на този термин преди стотина години, отнесен към днешния ден.
Очевидно неприятелското чувство към българската култура е комплексен продукт на недостатъчно осветени процеси, но преди всичко на повтаряща се реакция на българските фрустрации, изродили се поради каляването на нашия национален идентитет като отделен, с което българите „губят“ значителен дял от забележителните личности, фолклор, минало (сещаме се за каубойската изява на един предишен президент на България, че сме „най-романтичният дял от българската история“). Почвата е толкова нестабилна, че до земетръс довежда и обичайно полюшване на тревата.
Българите при всеки сгоден случай ще ви кажат, че „сме един народ в две държави“. Това е точно, но толкова, колкото е точно, че сме един народ в 192 държави (членки на ООН). Ако не реагираме на това рационално, нашият отпор би бил само свидетелство за скрит страх. Не само че трябва да ампутираме от съзнанието си балканските атавизми, но трябва да изгоним и страха от нашата национална личност. По-добре да насаждаме обективност и реално добросъседство, с достойнство и със свободен ум да говорим за онова, което наричаме собствен исторически, обществен, демографски и културен пейзаж.
Така тази година „Златният венец“ на поезията ще бъде даден на българския поет Любомир Левчев. Това е преди всичко публично художествено (между впрочем и субтилно политическо) съобщение, което показва зрелостта на македонската среда да се извиси над ситуацията. Когато подобно нещо не остане самотен изстрел в празното, когато и България реши да връчи най-високата (не някоя локална) литературна награда на писател, който ясно определя себе си като македонец, а своите песни - като песни на македонски език, без да остане място за съмнения, и когато целият този процес обхване по-широк кръг от двустранни „почитания“ - в такива времена се надявам, че и наименованието на текста ще изгуби своята съвсем неволно негативна конотация.


[1]  Сръбски изпълнител. (бел. ред.)
 
[2] Димитрие Чуповски се смята за един от родителите на македонизма. Един от основателите на Македонско научно-литературно дружество в Петербург, 1902-1917 г. (бел. ред.)


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”