Български  |  English

20 години назад...

 

Тези дни се навършват 20 години, откакто вестникът се раздели с определението „Народна” в заглавието си - и се нарече просто „Култура”. Раздялата се извърши постепенно, в три последователни броя. В бр. 8 „народна” бе с черни букви, врязана в уголемената „глава”. В бр. 9 „народна” вече липсва, но в главата е изписано игривото (и във връзка с 3 март) „Да живей България”. Брой 10 от 9 март 1990 г. е първият с новото название и с ново разположение на главата.
Последователността в раздялата, ако добре си спомняме, се дължи едновременно на желанието ни читателят да свикне с различното име, но и на съпротивата на тогавашния издател на вестника – Комитета за култура и неговия председател проф. Кръстьо Горанов; съпротива, впрочем, която новата главна редакторка бързо сломи. (Няколко месеца след това последва и финансова раздяла с Комитета, но това е друга история.)
Когато днес разгърнахме течението на „Култура” от 1990 г., дори и тези от нас, които бяхме в редакцията тогава, останахме смаяни от кипежа на спорове и разобличения, от вулкана от страсти, които е побирал вестникът. Днешният човек, въпреки ежедневните скандали в медиите, не може да си представи подобно клокочене.
Затова предложихме на най-младата измежду нас, Теодора Георгиева, която е била на осем години по онова време, да прочете тези три броя на промяна в името и да извади част от текстовете, които са й направили впечатление.
В извадените от нея откъси личат някои от най-същностните черти на вестника от 80-те години насам – сериозни автори, опит за задълбочено и проблематизиращо действителността мислене, разглеждане на нещата в исторически контекст и в перспектива.
Накрая искаме да отбележим и факта, че Копринка Червенкова може да кандидатства за званието „най-дълго ръководилият вестник главен редактор след промените”.
Днешният екип на Култура
 
 
Бр. 8, 23 февруари 1990 г.
 
Не е манифест. Копринка Червенкова
... Ситуацията действително е парадоксална – няколко поколения, между които и моето, за първи път в съзнателния си живот участват в реална обществена промяна. С неофитска страст се рушат структури и кумири, издигат се нови лица и нови идеи, зачертават се цели биографии. И точно в тази политическа истерия, заливаща всеки и всичко, аз силно започвам да се съмнявам, че в. „Народна култура” трябва да зачеркне биографията си или че трябва да се срамува от миналото си, особено близкото. [...]
Както целият ни живот, така и вестникът трябва да се променя. Да поема динамиката на времето и (ако е възможно) - да я предвижда. Без обаче да губи собствената си специфика. Особено днес, на фона на развилнелите се страсти и наполеоновски амбиции. Затова, без претенциите за нова идейна платформа, ние, екипът на вестник „Народна култура”, и вие, българските интелектуалци – всички заедно трябва да се опитаме да осъзнаем истинската си роля, да се помъчим на укротим агресивния нихилизъм, който ни руши и като личности. Или, с други думи, нека се помъчим да открием заедно онази трета гледна точка, която като на истинска интелигенция ще ни позволи да бъдем хладнокръвни тълкуватели на случващото се, ще ни даде възможност да бъдем полезни на цялото общество с разумни и конструктивни анализи и предложения.
 
 
Буря и натиск. Иван Кръстев
Описаната политическа система поставя като основен въпроса въобще доколко съществуват условия за функционирането на нормални политически партии в България сега. По какво се различават програмите на тези партии, коя е тяхната социална база, хората, чиито интереси защитават. Въобще въпроси и въпросчета, и всички те са свързани с една закономерност – там, където няма идеи, има структури, където няма политически програми, има устави.
[...] Демокрацията, за разлика от революциите и превратите, не побеждава, тя израства от обществения живот.
 
 
Бр. 9, 2 март 1990 г.
 
Не съм за утопиите. Красимир Спасов
Мисля, че след 10 ноември театрите изпаднаха в своеобразен цайтнот. Времето за предвиждане на събитията и за предприемане не действия беше изтекло. Те се оказаха неподготвени психологически за всеобщото сътресение. И не че не се появяват или няма да се появяват добри спектакли. По-същественото е да се проумее добре новата ситуация, защото това е вече оформилото се обществено предложение за начин на живот; да се проумее и мястото на театъра в тази ситуация, да се намерят механизмите, които ще адаптират театралната дейност към този нов начин на живот. Боя се обаче, че „проумяването” е област, преди всичко на разумната човешка дейност, а не на огнената страст и яростния жест. Нещо повече, боя се, че „огнената страст и яростният жест” са характерните атрибути на една революционност, която остави в историята доста печални следи. Духът на тази революционност е в стръвта към разрушение; самата тя е стихия на разрушението. Тотално разрушение в името на светла утопия! Убеден съм, че Театърът не се нуждае нито от разрушения, нито от утопии. Ето защо се отнасям резервирано към „революционната” вълна, разлюляла нашите театри.
 
Метафорика на войната. Критика на политическия език или как мобилизираха българската литература. Александър Кьосев
За метафората казват, че приличала на опушено стъкло върху обектива на телескоп. Фигурата, която е издраскана върху опушеното стъкло, не само позволява да се види малка част от звездното небе – тя се оказва в състояние да групира звездите от познатите съзвездия по съвсем нов начин, да ги свърже в непознати съзвездия и да създаде нови небесни образи. Появата на нова метафорична парадигма в някоя сфера на политическия и културния живот, от тази гледна точка, е нещо твърде съществено – това е средство не само да се нововиди старата картина на политиката или на културата, но и да се създадат в нея нови образувания, на които вече може да се реагира по нов начин.
В този смисъл метафората е могъщо средство за създаване на радикално нови политически и културни ориентири – а в последна сметка – и на политически реалности.
Така че може да се каже, че военната метафорика в областта на културата радикално военизира самата култура – кара я да се държи като на бойно поле.
Военната метафорика позволяваше да се мисли за културата единствено като политически конфликт – не и като екзистенциално изпитание, не и като създаване на алтернативни символически светове, не и като чиста естетическа игра, не и като сублимацията на дълбинни психически енергии, не и като актуализация на дълбинни архетипни форми на колективното безсъзнателно. Тоест, призмата на военното не допускаше всички онези разноречиви множествени, дори изключващи се и противоречиви начини на мислене относно културата и литературата, които по това време шестваха по света. (И съвсем правилно, биха казали онези, които бяха вътре в тази работа – Военно положение! Какви са тези луксове!) Стратегическият смисъл в похода, участието в движението на Фронта – това беше онази ultima ratio на всяка литература и на всяка култура.
 
Зад гърба на герба. Никола Георгиев
В поза „рампант” лъвът яростно се е изправил на задните си лапи и дори само на едната от тях, а опашката му бойко стърчи и се извива зад гърба му...
Ясно е, че в центъра на днешния български герб стои стар хералдически символ (като български той е вече определено наложен през ХVІІІ век), символ с богати и силови, както се казва, конотации, и второ, че от възможните положения на лъва българите са подбрали „рампанта”, най-силното и в известен смисъл най-лъвското от тях. Това дотук добре, но оттук нататък българската хералдика започва едни съчетания, които не е сънувала нито философията на „приятеля Хорацио”, нито поетиката на стария Хораций.
Тези съчетания представляват насилие върху установената природа на държавния герб и върху синтактиката на съставящите го знакове; второто ще рече, че нашите хералдисти хич не ги е било еня как и доколко се връзват помежду си лъвът и зъбчатото колело, зъбчатото колело и „681” и пр. Насилието се води по няколко ясно видими линии на оня лош тип мислене, за който беше дума. Първите от тях са: пропаганда трябва да се прави навсякъде, и където бог дал, и където не дал; описанието трябва да бъде рецептурно пълно и нищо да не се пропусне – да остави място за упреци „Ами това къде е?” е един от кошмарите за формалистичното мислене на апаратчика.
И започва той да сглобява българския герб. Този герб трябва да „отрази” и внуши, че България е промишлена страна. Как да стане това в съчетание със стария лъв? Как-как – и идва чудовищното словесно съчетание „лъв на зъбчато колело” и не по-разумната картинка. А че лъв и зъбчато колело са единици от два до несъвместимост различни езика, че лъвът е емблематичен символ, а зъбчатото колело графичен знак? [...]
Държавният герб е нещо достатъчно сериозно и важно, за да си струва анализа и сам за себе си. И все пак, едва ли бих си хабил думата за него, ако същото не се отнасяше и до други държавни регалии (които преди време, и вече явно поради невежество, бяха наречени атрибути на властта). Изброените по-горе прелести на чиновническо-официозния тоталитаризъм са се отпечатали и върху сегашния ни национален химн – в него дори е спазена същата рецепта, същото смешение, само гдето на мястото на лъва стои старата песен, а на зъбчатото й колело – новата й преработка.
 
Какво искаме от телевизията? Владимир Михайлов
[...] че порочна е не сама по себе си идеята за държавна телевизия, а идеята за нейната изключителност.
Че не трябва да се ограничава „свободната телевизия” вътре в самата Българска телевизия и вън от нея. [...] Че изграждането на една телевизионна структура не се прави за задоволяване на моментни нужди, а с перспективата на бъдещото обкръжение от спътникова телевизия, кабелна телевизия, платена телевизия, подвижна телевизия и т.н. – всичко това в държавни и частни формации.
 
Моята платформа за министър на културата. Димо Димов
Скъпи съотечественици!
[...] аз вярвам в националната „кръгла маса”, която, макар и към 2000 г., ще се занимае с въпросите на културата, дотогава запазете спокойствие и нека всеки да си гледа работата (... и интересите). Как ли? Ще ви кажа:
Музикантите са на път да разрешат проблемите си. Само в ГДР през тази година работят над 400 души. Наскоро на един конкурс за Португалия при обявени три места се явиха 240 кандидати. Пътят към европейските оркестри и опери е открит. Нашите музикални училища и Консерваторията работят с пълна сила за тях. Младите музиканти могат да последват примера на Софийското музикално училище – на всеки ъгъл по един камерен оркестър с отворени пред краката им кутии. Мисля, че бързо ще съберат средствата, нужни им да си построят училища. Ако пък към тях се присъединят и колегите им от хореографското и рисувалното училище – хем синтез (хем пари), току- виж, построили цял дворец на изящните изкуства (идеята не е моя).
Артистите му намериха цаката, използвайки парижкия опит – театър „Рив гош”, театър „Рив дроат”. Изпитан метод – разделят публиката и я владеят.
Имам известно колебание какво да предложа на художниците, но докато избистря идеите си, им предлагам да следват своя изпитан метод на тематични изложби. Следващата художествена изложба би могла да бъде на тема „Пътят към демокрацията”. Така всеки от тях ще си каже думата по въпроса.
 
Бр. 10, 9 март 1990 г.
 
Великата фройдистка революция. Арх. Христо Генчев
Освободили се от взаимните заплахи, двете суперсили изработиха новата си стратегия за възстановяване на съвместното властване, но този път не чрез стабилизирането на европейския ред (Берлинска стена, Желязна завеса, тоталитарен контрол, Варшавски договор у нас, НАТО и списъците на КОКОМ у тях), а чрез дестабилизирането на европейските – както източните, така и западните държави, т.е. чрез отнемане възможността им да проявяват мощна, собствена инициатива. Лостът, който трябваше да дестабилизира западноевропейската мощ (която към 1992 щеше по първоначалните планове да придобие основни белези на националния суверенитет), стана слабата половинка на Европа – източноевропейските страни. С други думи, двете суперсили се спогодиха не само относно целта – дестабилизирането на съюзниците си, но и относно средствата за постигането на тази цел (безцеремонността винаги е отличавала политиката на великите). Това обяснява учудващо добре съгласуваното тяхно взаимодействие през последните години.
  
Нетърпимост. Защо нетърпимост и каква е почвата й у нас? Енчо Мутафов
А какво представлява нетолерантността на потърпевшия? Анонимният и угнетеният човек не може бъде търпим. Лошо и неутешително правило, но правило. Анонимният човек е нелоялен, защото не познава друга позиция. Тази система го обрече на нетърпимост. Вижте го веднага в контраст: наличието на позиции, идеи и партии предлага избор, изважда го от анонимност и го превръща от поданик в гражданин, от никой в някой. Срещуположната идея не е единствена, тя не го заплашва.[...]
Сега по-неприятна и уморителна е другата мътилка – вождизмът, гърди геройски напред, лактите за пробив. Твърде скоро някои усвоиха най-лошите похвати на оспорваната система: неколцина да решават вместо всички, да превръщат множеството в свой фон и бройка, истерично да търсят поводи за лична изява, не успели да го сторят досега с други средства. За мнозина политиката и гражданското състояние се оказаха балкански синдром. В нея те се втурнаха, след като гражданското им поведение се е проявявало само на маса. Сега то не може да има друг облик, амбиция и речник, освен този на масата.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”