Български  |  English

Литературата в Източна и Централна Европа след 1989 г.

 

Едно от предизвикателствата на времето след Промяната се състои в това, че трябва да опознаем не само политическите, но и историческите, и културните дадености на изникналите от мъглата страни. Пътуванията, създаването и разрушаването на отношения, междукултурният обмен зависят обаче от фундаменталното разбиране, посредничество и превод. Общата европейска история, която с падането на Стената внезапно се превърна в струпана пред очите ни работа за вършене, би била непостижима без общи спомени. Как обаче се конституира общата история, ако не чрез паметта? Книгите и библиотеките играят особена роля за това. Литературата на ХХ век се показа зряла дори за описанието на цивилизационния срив в Аушвиц и Колима. Но до 1989 г. тази литература не беше достатъчно позната; нейната рецепция е част от описанието на литературния процес след 1989 г., също както и опитът да се обхванат текстовете, които се вписват във възникващия голям разказ за края на комунизма, край, настъпил със зараждането на една национална и на една постнационална Европа.
В средата на ноември 1990 г., едва ли не на същия ден година след падането на Стената, Едуард Голдщюкер идва от Лондон в Берлин. Легендарният изследовател на Кафка, символичната фигура на Пражката пролет, заявява по време на дискусия в Чешкия център следната знаменателна фраза: „Романът, владеещ историята на сегашното време, ще ни застигне от Източна Централна Европа през следващите няколко години. Там сблъсъкът на хората с историята е по-радикален и по-неизбежен, отколкото тук.”
 
Идеята се ражда по Коледа на 1989 г. Няколко седмици след това тя става реалност. Михаел Науман („Култура” публикува интервю с него в бр. 19 от 19 май 2000 г. – бел.ред), тогава директор в издателство „Роволт”, и Инге Бродерсен, издателка на поредицата „Rororo aktuell”, основават издателство "Роволт Берлин", убедени, че могат да влияят на уникалната историческа ситуация, да участват във формирането й чрез книги и дискурси. Дъщерното дружество е първото издателство, което пряко реагира на срива на комунизма в Източна Европа. В Берлин, пресечната точка между Изтока и Запада, би трябвало Промяната и мощното завръщане на историята да могат публицистично да се проследят по най-добрия възможен начин: с актуални специализирани издания, с христоматийни исторически трудове, с документални поредици и спомени на съвременници, както и с малка, специална литературна програма - библиотека „Източна Европа”. Решителният удар е направен в самото начало. Имре Кертес и Петер Надаш, автори, които дотогава се представят от държавната унгарска агенция за авторско право, се обвързват с „Роволт Берлин” с договори за цялото им творчество.
Тезата на Голдщюкер се потвърждава по най-категоричен начин. Една-единствена книга отваря широко вратата пред източния хоризонт на очакването - излязлата в Унгария още през 1986 г. „Книга на спомените от Петер Надаш. Произведението, дебело 1300 страници, излиза през есента на 1991 г. в „Роволт, Берлин”. Критиката е в еуфория. Тя открива „психограма на една епоха” (радио „Бремен”), „крайпътен камък на унгарската, а вероятно и на европейската проза” („Нойе цюрихер цайтунг”), дори – „произведение на века” („Ди Цайт”). За по-малко от година се продават повече от 25 000 екземпляра. Разказваческото майсторство на унгарския автор - един скрупульозен, вглъбен реализъм, се разгръща в дълги по страница изречения, лъкатушещи, докосващи се до хиляди детайли, пришпорвани от въображението и задържани от опита, напомнящи както за Томас Ман, така и за Херман Брох. В неговите изречения идеологическите клишета са разтварят като органичен материал в солна киселина. Откъде този писател е взел спокойствието, упорството да изгради „индивидуалност”, която в своята диференцираност притежава всички черти, приписани от Теодор Адорно на разгънатия и изтънчен къснобуржоазен субект?
Сложната структура на „Книга на спомените” представлява “роман на израстването” - стил 50-те години на сталинистка Унгария, който проследява духовното развитие на един писател около 1900 г. в Хайлигендам (безспорно Петер Надаш подражава на Томас Ман) и една хомоеротична любовна история, която се разиграва в Източен Берлин през 70-те години. Знаковите събития от 1953 г. - смъртта на Сталин, работническото въстание в Източен Берлин, унгарската революция през 1956 г., потушаването на Пражката пролет през 1968 г. - остават на заден план и въпреки това присъстват във всяка клетка от тъканта на текста. Думата „свързва” не е съвсем точна. Надаш пише леко отдалечени във времето паралелни спомени на няколко души...
Той иска „да преработи безличната история по личен начин” и затова поставя тялото в центъра на екзистенциалното самоизследване. „Не трябва ли да се върнем чак до Пруст, за да открием чувствено-еротичното възприятие на друг човек, описано поне приблизително толкова фино, с толкова нежна, пламенна интензивност?”, питат критици.
Новото в тази книга е радикалният опит най-интимните пориви на субекта да се превърнат в терен за обществени репресии и идеологически изнасилвания. Именно „противните на правилата чувства” са измервателните уреди за състоянието на Аза у човека в условия на диктатура. Паролата на западните леви от 1968 г., че частното е политическо, вероятно никога не е имала предвид онази болка, която по-късно всъщност ще й придаде точен смисъл: дори в еротичните сцени се усеща деформацията на индивида, страхът да не предадеш и да не бъдеш предаден, сблъсъкът между подчиняването на авторитета и страстта, смесването на щастие, срам и угризения.
Не, това не са страховете от ада на Стивън Дедалус в католическия Дъблин или еротичните мъки на Густав фон Ашенбах във Венеция. Плановото разрушаване на личността в сталинистките общества през 50-те години, което в Източна Европа следва непосредствено след опустошенията на войната, Холокоста, масовите депортации в лагерите, е в резултат от преобръщането на всички битови отношения и така нито една сфера не остава незасегната.
В този роман се появяват герои и се завързват конфликти, които човек напразно би търсил в книгите на съвременните западногермански автори: герои, които се сблъскват с представата за своята смъртност, с разбиващата мощ на любовта, с предателството, омразата и преди всичко - с вината.
 
Експлозията на времето
В началото на лятото на 1993 г. Яхим Топол, тогава на 31 години, седи в една селска къща в планината Айфел и пише първия си роман. Къщата е убежище за преследваните по политически причини писатели и се отдава от фондация „Хайнрих Бьол”. Топол по онова време, близо четири години след Нежната революция, се чувства притиснат заради огромните ежедневни проблеми в Прага, предизвикани от преходното време, както и заради изключително нервното списване на безброй статии и репортажи само за единия хляб. Близо 20 години по-рано, през 1974 г., на същото това място гостува Александър Солженицин. Лятната къща на Бьол е първата спирка на съветския писател по пътя към изгнаничеството в Америка. Топол харесва Бьол, който точно на 21 август 1968 г. е в Прага при своя приятел, поета Бохумил Храбал. И двамата виждат как танковете настъпват. И сега Топол, литературният внук на Храбал, вижда едва ли не пред очите си „ветераните от миналото, времето на омразата и страха”. В къщата–убежище има снимки от една епоха, завършила през есента на 1989 г. Това, което Топол иска да разбере, е какъв всъщност е бил този завършек. Понякога той пише в състояние на еуфория, друг път със състрадание към двамата старци, тъй като „сега живее в тази свобода, за която те са мечтали”. Три месеца и две седмици по-късно романът „Сестра” е завършен. През 1994 г. в Чехия „Сестра” става книга на годината.
Действието се развива няколко месеца преди Нежната революция, когато в Прага внезапно се появяват германски бежанци. От прозорците чехите наблюдават „бягството от комунизма” – същите онези чехи, „които също няма къде да отидат, защото тази страна им е единствена”. И Поток, главният герой, от чието име се води разказът, осъзнава, че се започва... започва се раздвижването, тъй като още в масовото напускане на германците се откриват някои карнавални елементи. А карнавалът, започнал от момента, когато времето експлодира, продължава и до днес.
Още на първите страници Яхим Топол дава ясно да се разбере какво иска: да опише вулканичното изригване, причинено от експлозията на времето през есента на 1989 г., както и тъмното настояще, през което бъдещето не може да се види. И всичко това се прави чрез смесване на нелегитимни, осакатени национални и регионални езици, сред които са вмъкнати типични немски изрази, както и словосъчетания на развален руски - от това са изградени апокалиптични картини и звуци.
За разлика от своите връстници, които по време на смяната на системата започват да пишат по-тежко и сериозно, Топол сякаш само се наслаждава на щастието от свободата си и се оставя то да го носи.
Юрий Андрухович също се чувства освободен от хаоса в родината си, когато през януари 1992 г. за първи път попада на Запад, във вила в село Фелдафинг, до езерото Щарнберг. В рамките на три месеца Андрухович написва романа си “Московиада”, в който става дума за разпадането на СССР. Героят му – западноукраинският студент по литература Ото фон Ф. (от Фелдафинг), живее в общежитието на института “Горки” в Москва – “прогнилото сърце на полуумрялата империя”, където обаче е потопен в поетичните стремления на новите млади национални литератори от Естония, Узбекистан, Бурятия, Чечня. Една разходка по магазините обаче приключва за Ото фон Ф. по кошмарен начин: той се загубва по коридорите и стълбищата на магазина “Детский мир” и в крайна сметка попада в канализационната мрежа, където службите отглеждат десетки плъхове. Накрая главният герой успява да избяга от давещата се в клоаката руска столица, качвайки се на влак за Киев.
И Яхим Топол, и Юрий Андрухович са очевидци на залязващата комунистическа система: първият - в Чехословакия, вторият - в Украйна.
 
Дългата сянка на Аушвиц над Източна Европа
Книгите, привличащи вниманието на медиите, които започват да излизат след 1989 г. в Източна Европа, са силно повлияни от темите, вълнуващи обществото: обединяването на Германия, войната в бивша Югославия, промените в Русия през 90-те, споровете за престъпленията на комунистическата власт, превръщането на Централна Европа в свят на мечтите.
Литературата от страните в Източна Европа започва да се възприема като документ. Без съмнение, читателите се интересуват от начина на писане, но в много по-голяма степен се вълнуват от темите. Чака се новият Набоков или Маркес, които да разпалят въображението на западния читател и да разкажат за конфликтите и трагедиите, за интелектуалното и духовното състояние на обществата, живеещи затворено, под диктатура.
Появяват се двама автори, които дори надхвърлят очакванията - Александър Тишма (1924 г.) от Нови Сад и Имре Кертес (1929 г.), роден в Будапеща.
Използването на човекаот Александър Тишма е публикувана през 1976 г. в Белград, а след това преведена на френски през 1985 г. и на немски – през лятото, когато Югославия се разпада. В него се разказва за нацистката инвазия в Нови Сад, където до преди това мирно съжителстват унгарци, сърби, хървати, германци и евреи. Историята е фокусирана върху съдбите на четирима младежи. Единият загива като участник в съпротивата, другите трима оживяват – но първият остава инвалид за цял живот, вторият пък изобщо не успява да преживее травмата от войната и да се приспособи към ежедневния живот, а четвъртият е завинаги белязан с прякора “Курвата на Аушвиц”. С невероятна острота Tишма описва как насилието контролира и в крайна сметка разрушава живота на тези хора. Някои критици определят книгата като “мъчителен шедьовър”, в който за първи път срамът на жертвата е описан по толкова точен начин.
Следващите романи и разкази на Тишма за Втората световна война са посветени на мъчители и преследвачи - “Училище по безбожие” излиза през 1978 г., на френски е преведена през 1981 г., а на немски - през 1993 г.; както и на чувството за вина у оцелелите – “Книгата Blam”, публикувана през 1972 г. и преведена на френски през 1986 г., а на немски - през 1995 г. В смятаната от критиците за най-ужасяваща книга – за оцелелия Капо (1987 г.; на френски – 1989 г.; на немски –1997 г.), става дума за жертва, която се превръща в преследвач и мъчител и която, след като излиза извън лагерите на смъртта, страда не само от чувство за вина, но и от страх от отмъщение. В едно свое интервю, направено по време на войната в Югославия, Тишма казва: „Всичко, което се случва сега, е просто едно повторение. Става въпрос за същата порода хора, каквато имахме през Втората световна война - същите страсти, същите необмислени постъпки, същата лудост.”
Имре Кертес също разказва стара история, когато през пролетта на 1996 г. трябва да представя новия си роман “Безсъдбовност”. Става дума за младеж, който очаква депортирането си в Аушвиц. Историята завършва с освобождаване от Бухенвалд, завръщане в Будапеща и скандална носталгия по концентрационните лагери. Критиците нареждат Кертес до Примо Леви и Хорхе Семпрун. Той самият казва, че съществуването в едно тоталитарно, сталинистко общество е продължение на живота в лагер и може да се разгледа като възможност за написване на книга, вместо извършване на самоубийство, както при случаите с Примо Леви, Тадеуш Боровски, Жан Амери.
 
Отварянето на историческото пространство
След края на комунизма чешки и полски автори започват да пишат върху теми табу: като Павел Хюле и Щефан Швин, например. Олга Токарчук, която живее в село в Силезия, създава митологичен и въображаем свят, който протича в някоя от стаите, съседни на нейната.
Подобен тип истории могат да се видят и при Войчех Кучок. В романа си “Гявол”, който излиза през 2003 г., той разказва за един деспотичен баща насилник, който заради комунизма бил принуден да изостави научната си работа, а преди това, като дете, трябвало да живее под един покрив с германци. Тази книга е вдъхновена от отрицателните чувства на Томас Бернхард към глупостта, често проявявана в католическото полско семейство, както и в Полша като цяло.
От декорите, сред които Щефан Швин позиционира своите истории, има само една крачка до развалините в малкия град в Галиция, където Юрий Андрухович търси историята на своята фамилия. Разрушенията свидетелстват за залеза на големи империи: руска, османска, австро-унгарска, съветска. Андрухович обяснява в книгите си, че който казва “Изток”, има предвид Москва, който говори за “Централна Европа”, мисли за Виена. Историческата съдба на Централна Европа е да бъде притисната между руснаци и германци. Нейният страх е от германците и руснаците. Нейната смърт е колективна и насилствена – в лагера и в затвора, а пътуването й е бягство, смята Андрухович.
Темата “Европа в развалини” се разглежда и от полския писател Анджей Сташук. Когато неговата лирична проза “Отвъд реката” и “Дукла” се появява през есента на 2000 г. на Франкфуртския панаир на книгата (тогава именно Полша е страна-гост), “разбитият” град в едноименното произведение бива ентусиазирано провъзгласен за новата столица на литературата. Естетическият проект на Сташук е да придаде специфична аура на описваните от него призрачни села и пусти улици, като в продължение на няколко страници се фокусира върху специфичната светлина, която ги огрява.
Обковът на врата на къща в ренесансов стил до пазара в град Лвов, лебедката на изоставена мина на полуостров Истрия, пустите строителни площадки в индустриална зона в Литва, гробовете с рутенските надписи в Шлезвиг-Холщайн – всички те са символи на залязла история, чийто заник рядко е бил доброволен. Анджей Сташук не прави разлика между жертвите и техните насилници. Той само чете имената им, гледайки немите паметници, издигнати от хората и оставени от природата, които говорят за нещо, което отдавна е вече в миналото. Сташук работи с описанията, като ги поставя в метафизичното - извън сферата на възникващото и отминаващото. Както самият той признава, фонът е такъв, че “душата да разтвори крила и да полети към вкъщи”.
Сташук е остро критикуван, че преобразява отдавна отреченото. Той е упрекван и в предполагаема носталгия, с която упорито се връща към отминаващото. Тази критика е оправдана също толкова, колкото и мисълта, че престъпленията на века - за разлика от тези в Западна Европа, все още не са напълно преодолени на засегнатата територия, която възприема себе си като “изтощеното сърце на епохата” (по Серхий Жадан).
Изследванията в т. нар. забравени провинции в Източна Европа започват в началото на 80-те години в рамките на дебата за Централна Европа, подет от Милан Кундера. Австрийският журналист Мартин Полак предприема въображаемо пътуване през изчезналия свят на Източна Галиция и Буковина, ползвайки железниците от Тарнов (град в Югоизточна Полша) до Черновиц (Украйна). Пресичайки “половината Азия”, Полак написва книга, която се използва като основен източник на фактология от автори с различна величина. Ключов текст, посветен на възвръщането на “изгубеното пространство” е есето на Карл Шлегел “Центърът се намира на изток”.
От средата на 90-те и особено в годините преди разширяването на ЕС тези текстове са не само актуални, но и пораждат редица други изследвания. Освен това, международни проекти в сферата на книгоиздаването и на представянето на визуално изкуство стимулират историческите и въображаеми отношения в региона, в който миналото се забравя в незнание, а бъдещето – разширяването на ЕС, крие рискове.
Анджей Сташук най-настойчиво предупреждава за негативните последици от разширяването на ЕС на изток, зад новата източна граница на съюза. С преместването на границите на изток и югоизток се прекъсват минали връзки. Днес идеята за “Европа на границите” изглежда различно в сравнение с 1989 г. “Новите граници” обаче имат своя специфичен пазарен потенциал, който, например, може да се види в напълно умишленото съществуване на две полски издателски къщи, станали културни институции – “Пограниче” в североизточна, а “Чарне” – в югоизточна Полша.
Онова, което в историографията след началото на 90-те години се нарича “пространствен обрат” (spatial turn), тук приема формата на политико-литературно “родинознание”, едно често политически мотивирано регионално “разчитане на следи”. При тяхното различаване обаче традиционните определения за Изток и Запад се размиват в координатите “периферия” и “център”, а “специфичното” и “универсалното” престават да бъдат толкова често и на едро употребявани, също както “източноевропейски” загубва своя смисъл.
 
Метаморфозите на Централна Европа
С топографската или с геопоетичната промяна читателите се сбогуват с литературата, която се занимава с проблеми като съдба, характер, развитие на индивида и трагедия, настъпваща с неговото унищожение.
Прави впечатление, че в историите за пътувания на Анджей Сташук героите мълчат. Те се движат, пътуват в камион или си дъвчат нещо до някой павилион в горещината; отдалеч пък силуетите им едва се отличават от тези на кравите, които си пасат в полята. Те идват от безвремието и стоят като статисти, докато настоящето ги отминава. За Стефан Ваквитц те най-добре предават усещането, че от запад на изток потокът на историята постепенно намалява, докато най-накрая се влее в азиатската вечност.
Очевидно е, че унгарските автори трябва да накарат неподвижните фигури от света на Стасюк, простиращ се между река Тиса и горите на Трансилвания, да заговорят. Подобни фигури се срещат и в романите на Адам Бодор, Ласло Краснахоркаи и Атила Бартиш. И Ласло Дарваши, чиито пиеси често се поставят, също пише за пътувания. Във вагон, на който са нарисувани сини сълзи, пътуват петима “артисти на плача”. Те преминават през войни и епидемии, погроми и бунтове на територията на Централна Европа през ХVІ и ХVІІ век. За да попаднат именно там, където хората страдат, потънали в мизерия и притискани от насилници. Един от фокусниците казва: “Човек не трябва да знае всичко” – в това изречение се съдържа не само загадката на съществуването, но и безразличието на онези, които не могат да разберат какво се случва, защото друг някъде си решава вместо тях. Светът, през който преминават илюзионистите, започва от Полша до Трансилвания, от Белград до Венеция, от Виена до Сегед. Когато излиза книгата на Дарваши, Сегед, където той живее по онова време, е място за разпределяне на контрабандно оръжие, център за срещи на най-различни криминални типове, като “тигрите” на Аркан и други паравоенни групировки, убиващи в Босна.
През пролетта на 1999 г., след като завършва романа си, Дарваши се завръща към кратката проза. Под въздействието на хилядите, напускащи Косово, и бомбардировките на НАТО срещу Сърбия, той пише цикъла “Да си намериш жена”. Действието се развива по време на Босненската война и описва състоянието на аномия, на насилие и беззаконие. Това е единствената книга, в която Дарваши реагира пряко на войната. Въпреки че се смята за един от най-оригиналните европейски писатели от своето поколение, неговите книги не се радват на големи продажби.
Не е случайно обаче, че след промяната най-голям пазарен успех сред авторите от Източна Европа има Шандор Мараи с книгата си “Свещите изгарят докрай”, в която той представя Централна Европа по схематичен начин.
 
Реалността на една нова война
Европа умира в Сараево”, пише издателят от Загреб Ненад Попович на черната дъска в Берлинския литературен дом през февруари 1993 г. по време на една дискусия. Попович, който от началото на войната е съветник и сътрудник на различни журналисти и издатели от Франция, Италия и Германия, е спасил босненския писател Джевад Карахасан от обсаденото Сараево и малко по-късно публикува неговия дневник. Също така Попович открива Миленко Йергович, днес най-известният в света босненски-хърватски автор от своето поколение. Неговите “Сараево Марлборо”, “Кратки истории от обсадения град” са близки до “Сараево Блус” на Семездин Мехмединович. “Дневникът на човека без родина” на Бора Косич, “Американски речник” и памфлета “Културата на лъжата” на Дубравка Угрешич, “Божествен глад” на Славенка Дракулич – все заглавия и автори, издавани от Попович, се занимават с ужаса на етническата омраза, насилието, разрушаването на сърбохърватския език, емиграцията, изгнанието, загубата на родината. Днес тези автори живеят разпръснати по света – във Виена, Грац, Стокхолм, Амстердам, Берлин. Някои техни колеги са дори в Торонто, като Давид Албахари – сръбски евреин, роден в Белград. Преди няколко години Александър Хемон – босненски автор, живеещ в Чикаго, предизвиква небивал фурор и бе обявен от критиката за наследник на Набоков.
 
Непреходност на темата
Двадесет години след промяната Яхим Топол решава да пише книга за Гренландия. Сюжетната линия преминава през Беларус. Масови гробове. Но това не е всичко. Надига се снежна буря и главният герой се скрива - в бункер от Втората световна война. По стените му са изписани имена на американци и на германци. По земята са разпръснати гилзи, които са като недокоснати от времето, защото не ръждясват. Така че Топол не може да се измъкне от историята на Европа.
Междувременно децата на прехода, чиито родители са връстници на Топол, вече прекрачват литературната сцена. По-специално в Полша и в Украйна те пишат остро и с жаргонен език, не съществувал допреди двадесет години. Те не споменават масови гробове, а бирени кутии, техните “декори” са спирки, героите им вече не са травмирани от войната родители, а копирайтъри, контрабандисти на оръжие, собственици на клубове и фирми, дори безработни. Младите автори, особено онези, които като деца или младежи са напуснали бивша Югославия и днес са във Виена, Берлин, Лондон или отново в Загреб, общуват на нов език. Те са повлияни от различните видове медии, четат Фуко и Дельоз, познават кодовете на посткомунистическото общество, а някои от тях са свързани и с по-далечни традиции. Серхий Жадан, например, 35-годишен поет от Харков, пише постпролетарски пънк, но не се интересува от Бруно Шулц, а от украинските футуристи, от “застреляния” Ренесанс. Той пише за анархиста Нестор Махно и така ни оставя такова наследство, чийто анализ ще отнеме вероятно по-дълго време в сравнение с оставеното от авторите на прехода от Източна Европа.
В заключение: В началото възприемането на промяната в Западна Европа е силно доминирано от теми, свързани с Русия, съответно с руски автори. По-късно тази тенденция е заменена с все по-засилващия се интерес към т. нар. “малки” литератури от Централна и Източна Европа.
Наскоро и един румънски писател, Филип Флориан (1968 г.), използва масов гроб за отправна точка в романа си. Той обаче не се занимава с преосмисляне на миналото, а с настоящето, в което миналото все още живее само като слух. Това настояще е изпълнено с проблеми, като корупция, лъжи, власт, съсредоточена в ръцете на старата номенклатура. Така че миналото присъства. Новото, според критиците, е, че Флориан не се поддава на “дълга на историческия докладчик”.
И тази оценка е в сила, въпреки всички различия, за всички автори от последното поколение. За разлика от своите бащи и деди, те не искат да изпълняват нечия мисия. Те пишат срещу хаотичната реалност, занимават се непрекъснато с дешифрирането на нови кодове, като променят и разрушават стария си рутинен начин на живот и неговите пространства.
 
 
Eurozine, октомври 2009, препечатано от Osteuropa 2-3/2009
(Със съкращения)
Превод от немски Ирина Илиева

 

още от автора
Катарина Раабе (1957 г.) е философ и музиковед. От 1993 г. до 2000 г. е редактор в издателство “Роволт Берлин”, а от 2000 г. е редактор, отговарящ за автори от Източна Европа в издателство “Зуркамп”, Франкфурт на Майн.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”