Български  |  English

Социалната критика умира! Да влязат класите!

 

Няма социална критика в България. Около това мнение се обединиха почти всички присъстващи на лекцията на Боян Знеполски „Възможна ли е социалната критика днес?”, провела се в Червената къща на 26 октомври в рамките на постоянния теоретичен семинар „Предизвикателства пред представителната демокрация днес”, организиран от Фондация за хуманитарни и социални изследвания и Софийски университет „Св. Климент Охридски”.
Знеполски започна лекцията си с кратко историческо въведение от 60-те и 70-те години на ХХ век. Тогава се формулират понятия, като „класово разделение” и „класов конфликт”, а обществените проблеми се разбират през термини, като „господство”, „господстваща класа”, „господстваща идеология” и неравенство. Това е и периодът, в който социалните науки се определят като изпълняващи критическа функция. Самото социално изследване представлява критика, чиято цел е да провокира социална промяна. Това става, като се разобличи господстващата идеология – или резервирано, научно, или под формата на съпричастие с изследваните социални движения. Подобни критични изследвания правят от тогавашната социология значим социален актьор.
През 80-те и 90-те години обаче социалната критика променя своята функция, защото настъпва краят на епохата на идеологиите, съпътстващ изчезващата роля на работническите движения, провала на политическия проект в Източния блок и падането на Берлинската стена. Така социалната промяна загубва не само своя хоризонт, но и своя субект; и социалните науки от критически стават прагматистки.
Една от по-важните им нови функции е да изследват критическия потенциал на различните отношения между субектите. Социалните науки влизат в синхрон с всеобщата демократизация и либерализация, заради което и се отказват от критическите си привилегии, които делегират на гражданите. Тук Знеполски посочи Хабермас като един от авторите, които са интегрирали социалната критика в теорията на демокрацията. Това е естествено, имайки предвид, че едно от основните условия на демокрацията е съществуването на критическа публичност, но, от друга страна, и тя трябва да е съобразена с изискванията на демокрацията: никой не може да изземе монопола върху социалната критика, както и никоя критика не може да е привилегирована, освен това всички граждани, включително и интелектуалците, имат равни права в „правенето” на критика. Според Знеполски, при така стеклите се обстоятелства, които превръщат критиката във формално и универсално раздаване на справедливост, при което обаче няма ясно определени субект и кауза, се стига до ситуация, сходна с ефекта на масовата приватизация – голямо мнозинство от дребни акционери, които не получават нищо. Именно заради това днес се чува масово недоволство, че няма социална критика.
„Критическият потенциал, присъщ на всекидневната комуникация и взаимодействие, се оказва крайно недостатъчен, за да отговори на нарастващото чувство за несправедливост, свързано с такива процеси, като глобализация и световна финансова криза. Така под въпрос се оказва връзката между теория на демокрацията и социална критика, появяват се все повече радикални критически проекти, при които критиката се мисли като проект, който е срещу или е алтернативен на демокрацията,” обясни лекторът. Той се позова на френския социолог Люк Болтански, чиято теория най-точно описва преориентирането на социалната критика през втората половина на ХХ век и първите години на ХХІ век. Болтански обяснява отсъствието на социална критика с фрагментираното социално пространство, което е лишено от големи единици като класите, например. При подобно общество социалното неравенство е частен проблем - защо да критикуваме, при положение, че всеки сам е отговорен за собствената си биография - за успехите и провалите си? А и кого да критикуваме, при положение, че в съвременните общества източниците и каналите на господство не могат да бъдат ясно определени, пита Болтански, аргументирайки тезата си за необходимостта от въвеждането на нови класи. Една от тях е новата класа на успеха – мениджърите и управляващите. В условията на днешната пазарна или мениджърска демокрация, при която политическата легитимност е подменена с легитимността на експерта, управляващите нямат друг избор, освен да следват новите тенденции, определяни от експертите. Ролята на политиката пък се състои само в стратегическо управление на информацията. При такива условия социалната критика може само да противодейства, като свързва индивидите едни с други, съдействайки за създаването на нови социални връзки. Трябва обаче да се намерят нови свойства, които да са опори на класите, носители на социалната промяна. Според Болтански те няма да бъдат класи на държавата, нито ще бъдат свързани с една единствена партия. Те ще бъдат основани върху една водеща характеристика, но няма да се идентифицират изцяло с нея. Най-важното обаче, според Болтански, е, че тези нови класи няма да се определят чрез борбата си за политическата власт – т.е., те няма да са революционери, които да изложат на опасност съществуването на либералната демокрация. Ако обаче подобни нови класи не бъдат изобретени, „тогава превес ще вземе радикалната критика, за която първото условие за отключване на социалното въображение ще е демонтирането на емблемата „демокрация”, предупреди Знеполски, позовавайки се на Болтански.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”