Крешендо/декрешендо (музика), брой 38 (2565), 05 ноември 2009" /> Култура :: Наблюдатели :: Мярката Идеалов
Български  |  English

Мярката Идеалов

 

Росен Идеалов, кларинет (30 години концертна дейност); Мария Мирчева, пиано. Сен-Санс, Вечер, Лютославски, Хиндемит, Шуман. Камерна зала “България”, 27 октомври
 
Ако видите Росен Идеалов някъде, без да го познавате, никога няма да допуснете подвизите на този човек в името на съвременната музикална култура. Той излъчва мекота, благост и доброта, понякога дори безпомощност. Те заблуждават. И трудно се предполагат мощта, твърдостта и последователността в характера му, както и устойчивостта, с която преборваше (и продължава) инерцията и глухотата за модерното живо музикално изкуство. И силата да плува само срещу течението, както го е правил винаги. Благодарение на един малоброен, но качествен кръг от съмишленици – композитори и изпълнители, в който той е протагонист, у нас се чуха много непознати хубави произведения – от съвсем прясно написани до класически композиции на ХХ век, прозвучали на софийска територия с утешението “по-добре късно, отколкото никога.” И досега именитият български кларинетист живее така, сякаш презимето му е белязало отношението към “нещата от живота”. Той и днес ще каже, че прави това, което обича. И няма да каже, че го прави с цената на лишения от всякакъв характер. Да не говорим, че дълго време от родните музикални блата се надигаше крясъкът, че Росен свирел съвременна музика, защото не му се отдавала класиката, видите ли! Той спокойно и с усмивка си върви по пътя – и поредният му концерт бе напомняне за това, че Росен вече 30 години показва личните свои метаморфози по отношение на звука на кларинета.
“Не всичко е загубено”, си помислих, когато видях пълната зала. Пълна с млади и не толкова млади музиканти и с познати лица на хора, които, благодарение на Идеалов, “са се срещнали” с десетки нови за тях имена в съвременната музика. Уважението на хората се чувстваше, чувстваше се и онова естествено признание на силата и мащаба на този великолепен музикант. Програмата му бе класическа, внимателно съчетала различни типове композиции: сякаш си бе поставил за цел отново да демонстрира колко пространен и в същото време дълбок, безкраен може да бъде звукът на кларинета. Красивата приглушеност на Сонатата от Сен-Санс, вплела в себе си и най-типични елементи на романтичното слово (въпреки че творбата е от 1921 г.), сякаш се вля в смисления и радостен виртуозен дискурс на Голямото концертно дуо за пиано и кларинет от Вебер, създадено цял век по-рано (тук младата Мария Мирчева можеше малко по-настойчиво да отстои своя много важен дял от творбата) – в тази композиция сякаш е показано всичко, което е било възможно да се изсвири на кларинет в самото начало на ХІХ в. Лютославски (Пет танцови прелюдии – 1953) и Хиндемит (Соната за кларинет и пиано - 1939) допълниха, обогатиха картината и по отношение на звукоизвличане, и на колорит, и на щрихи, и на фразиране – това бе сякаш звучаща студия за разкриване възможностите на кларинета в различни епохи, които образуват едно цяло. Изумително свири Росен и всички ние го приемаме съвсем нормално, както и той впрочем. Един музикант със сетива към всичко, което “върви” в музиката днес, със слух и реакции към него. И огромният му звукоизвличащ опит се наслагва и в най-класическата фактура – и я променя, обновява я, тя по друг начин звучи в пространството. Като Шумановите “Фантастични пиеси”, които увенчаха програмата–мечта за всеки кларинетист.
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”