Български  |  English

10. 11. ?

Заглушените гласове

 

20 години минаха от деня, в който записахме една дата на стената на историята и се подписахме отдолу като свободни. Или поне ни казаха, че така сме направили. Оттогава боята поизсъхна, поизлюпи се и опада. Странно е как това, което е било стремеж за хиляди, сега е заело незначително кътче в националното съзнание. Нещо се случи, революция се случи, нещо се случи, фарс се случи, нещо се случи.
Десети ноември трябваше да бъде нашата нова Шипка, едно убежище, откъдето да заявим съществуването си. Но вместо сватбари, пристигнаха цял файтон съмнителни герои. Затова Десети бе толкова преодолим, защото означаваше различни лица за много хора. Той не нахрани гладните, не наказа грешните и ни прокара кабелна телевизия.
Метафората на деня на новото начало беше проектирана така, че да отразява търсенията на Гражданина на Република България в най-пълна степен. Търсенията, но не и намиранията.
---
В посткомунистическото съзнание на българина е заложено да свързва Десети с хаоса на Прехода. Тогава кутията на Пандора се отвори и отново настъпиха кърджалийските времена. В старите кърджалийски времена хората са се въоръжавали и са вдигали зидове срещу разбойниците. В новите кърджалийски времена разбойниците се въоръжиха и вдигнаха зидове срещу хората. Тези нови, непристъпни зидове поставиха българите от двете страни на дувара, защото след Десети стана ясно, че някои са по-равни от други и това си личи. Спекулата, за която говори Смирненски отпреди век, се превърна в далавера, за която никой не говори. Политиката не разгърна потенциал, тя прегърна мрежа от сенчести връзки и бизнес интереси. По този начин образът на политиката в новият национален фолклор започна да придобива чорбаджийски очертания - като всевластна клика от привилегировани, които се явяват естествен неприятел на останалата част от обществото. Според Големия обществен мозък, тази изострена социална стратификация също е следствие от демократичните процеси, които настъпват след Десети.
Въпросът, че винаги е имало стратификация, никога не се повдига. Много хора си мислят,че е справедливо да нямаш, ако и другите нямат. Въпросът е, че това никога не се е случвало.Винаги е имало хора, които притежават много повече. През комунизма това очевидно не е било катализатор за промяна. Защото, ако виждаш едно изостанало съществуване, което изисква компромиси, но не е крайна мизерия, и това съществуване определя жизенаната рамка на всички, които познаваш, тогава няма значение дали някой някъде живее по-добре от теб. Ти си виждал такива хора, но те са твърде малко, за да подразнят егото ти по отношение на това, че водиш нещо различно от изостанало съществуване, което изисква компромиси, но не е крайна мизерия.
Нещата след Десети се промениха дотолкова, че всичко, което знаеше отпреди, нямаше значение. Поради тази причина много физиономии, които проклинат ноември 1989-та, останаха зациклили срещу телевизора, защото групировките се превърнаха в държава, държавата – в групировка; и всичко това се случи пред очите им, всичко това не се отрази добре на финансовото им положение.
Защо ни внушават, че трябва да се сърдим на Десети? Защото позволихме да ни го внушат, защото това беше по-лесна и приятно смляна теза, която намира някакво доказателство в бита, откъдето българинът по традиция черпи мотивация за всякакви обществени умозаключения. Ето защо мразим Десети – той взриви склада ни с комплекси и усмърдя целия свят. Вече нямаме нищо от всичките скрити неща под слънцето на комунизма. Десети ни върна в реалността, Десети ни напомни, че сме най-бедни в цяла Европа, Десети, всъщност, беше краят на илюзията, че сме първи. В каквото и да е. Десети ни разкри пред целия свят. Ние разбрахме това, което другите знаеха. Другите видяха това, което ние предполагахме. Че сме предадени, че сме разединени и лишени от допинга на лъжеколективистичния тоталитаризъм. Че никой не бе готов за Десети и Прехода и че това си пролича. Че той дойде някак набързо, избута ни в морето и остана на отдалечаващия се бряг. Всичко това даде старт на голямата национална депресия – не защото хората могат да работят на частно, да гласуват, да вземат решения и да мислят относително самостоятелно, а поради факта, че те всъщност трябвада правят всичките тези неща. Десети ни изправи срещу самите себе си и последваха резултати, формулирани като „капитализъм по български”, когото днес псуваме
---
Много от тези, които нямаха нищо против да сме в комунистическия рай на един беден треторазряден съветски сателит, днес са хора, облечени във власт - министри, депутати, ръководители, президенти. За тях Десети се оказа малка пречка, защото те отново изплуваха, защото вляха откраднатите пари в съсипаната от самите тях икономика. За тях Десети е символ на преминаване от престъпление в престъпление, затова си позволяват да се гаврят със стремежа на обикновените хора да се отърват веднъж завинаги от мошеници като тях. Те говорят за Десети като за някакъв спомен - повече мъртъв и погребан, отколкото съдбоносен и общозначим. Именно думите на най-големите политически грешници на Прехода извадиха Десети от социално-политическия фокус. Безсмисленото и отегчително слово, което се разпръсква всяка година в началото на ноември от политическия „елит”, е основната причина другите източноевропейци да празнуват, че са се освободили, а в България да има твърде много хора, които да се чудят дали са се освободили. Затова наистина не е за вярване цялата политическа наглост, с която се ексхумира споменът за Десети, само за да даде фалшив ореол на претенциите ни за демокрация. И ако все пак Десети е мъртъв - за Бога,оставете духа му на спокойствие!
---
Дяволското съмнение се явява винаги, когато си помисля, че Десети се самоизяде. Нещо непредвидимо тогава се оказа факт в наши дни. Ние не можахме да се надскочим. Рояци политици ни накараха да повярваме, че сме в състояние да надскочим своята дълбоко комплексирана, плашлива и дребнава природа. Разочарованието от неуспеха на този опит породи една плашеща обществено-политическа амнезия до такава степен, че много хора си спомнят по-добре участниците от първия Биг Брадър, отколкото партията, за която са гласували на изборите.
Именно амнезията на общественото съзнание изисква да се открие и анализира значението на Десети... Може и да не е важно, но е наложително да се говори за Десети, да се разкрие смисълът му, да стане ясно защо тази дата в днешното обществено-политическо говорене е облечена в кухи думи, сякаш истинската й проблематика е старателно подминавана. Десети ноември 1989 г. е приказка, която се разказва с половин уста и само затова си заслужава да бъде разровена. Защото за много хора Десети беше стартова площадка за лични амбиции, мечти и търсения. Вярно, емиграцията беше отвързана и избяга навън, вярно, мутрите се превърнаха в икони на тоталното правителствено безсилие на 90-те. Но всички се надяваха на промяна. Може би вярваха в нея и тук е тънкият момент. В земя, където голата вяра е главен двигател за обществено-историческите ходове, управляващият елит винаги се научава как да насочи този порив в съответната посока. Вярата на народ, чиято движеща сила е да не бъде беден, е лесно контролируема. Затова Десети не беше символ, а метафора на една промяна.
---
Важно е да се разкаже и какво не бе наред с нашия Десети. Нещо смърдеше на вътрешнопартийни-полицейски-шпионски интереси. Милиардите долари от държавната хазна, за които никой не подозираше след свалянето на режима, се трансформираха в имения, мерцедеси и прикачен социален статус, който бе видим за всички. Може би в това се състои голямата трагедия, защото в подготовката за издигане на първата вълна крупни бизнесмени от спортисти, партийци и сиви кардинали, поривът за същинска промяна на всички нива беше хванат в чувал и бавно удушен. За две десетилетия стана ясно,че същинска промяна в обществено-политическата атмосфера не може да настъпи, когато машинисти са същите хора, които дерайлираха влака през 1989 г. Не е тайна, че от партията-майка се излюпиха повечето „демократични” трибуни, а онези, по-замесените в големия грабеж, които се бяха покрили партизанската, по-късно изплуваха кристално чисти като политици, бизнесмени, журналисти, анализатори. Последните се завърнаха усмихнати и успокоени, че лустрацията, която се случи в по-смислените държави от бившия Източен блок, в България остана само на думи.
След като си осигуриха обществен и медиен комфорт, бившите партийни функционери направиха така, че Десети вече да няма значение за никого, сякаш е било грешка. Всички онези политици, бизнесмени, журналисти, служители на бившата Държавна сигурност, доносници и различни други лешояди, които могат да развиват същестуваване само по време на хаос и беззаконие, сега умишлено изпълват образа на Десети с твърде много слухове и неяснота, с недоверие; те го сочат като прелюдия към грабежите на 90-те, а не като епилог на грабежите от комунистическия авторитаризъм, на който бяха верни лакеи.
През 1989 г. се промени само хартиената фасада и този факт се превърна в гротеска, която бе нагло натикана в очите на хората. Все едно те сега трябва да си платят за събитията от десети ноември 1989 г. Все едно свалянето на комунистическия режим е било грешка и всеки ще си изкупува вината за това индивидуално. Хората, които повярваха в това, се превърнаха или в стихиен електорат, който издига на ръце поредния месия, или в една сурова аполитична маса, която не е в полза на никого.
---
Десети беше това, което вълните на промяната изхвърлиха на нашия бряг. Това беше, с което разполагахме, усилието, което успяхме да направим, нашата лична революция, която свършихме по нашенски - стихийно, метежно и емоционално, сякаш думите, а не делата, някога са могли да бъдат основа на едно бъдещо развитие. Циничността, с която Лошите на Десети ноември изплюха вярата на много хора за нормално съществуване, е маркерът, който зачеркна Десети. Хората разбраха, че е напълно възможно бившите партийни другарчета и секретарчета да заплюят мечтата ти да живееш като човек. И всичко това не е просто възможно, то се случи толкова явно и нагло, че в общественото съзнание започна да се оформя идеята,че ако не беше Десети, хората никога нямаше да разберат, че е възможно партийните другарчета и секретарчета да се гаврят с мечтите им. И дори и да го правят под тоталитарната мъгла, това би се приело като част от недостатъците на системата. Част от очакванията за след Десети бяха, че системата няма да има недостатъци, с които да мачка хората. Само че другарчетата и секретарчетата, които уж бяха изметени от политическото пространство след Десети, се завърнаха като акционери, бизнесмени, висши държавни ръководители, върнаха се на огромната вълна от откраднати в края на 80-те и началото на 90-те милиони левове и продължиха да се гаврят с мечтите на тези, които вярваха, че са победили.
Разочарованието на тези, които вярваха, че са победили на Десети, естествено премина в забрава. И колкото и да почистваме стъклото за обратно виждане, вече има твърде много версии, а от исторически факт, Десети ще се превърне в псевдо-политически факс, изпратен за поколенията.
Истината е, че имаме нужда от десети ноември, за да ни напомня, че все пак сме тръгнали отнякъде, независимо от личната оценка за Десети като актив или негатив в съвременната ни история. Фактът, че сме тръгнали отнякъде, предполага ,че ще стигнем някъде. Всяка нация трябва да си спомня вратата, през която е влязла в даден етап от развитието си.
Сигурно е редно, двайсет години след промените, да се запитаме - ние ли влязохме във времето, или то влезе в нас? Българинът влезе във времето, превърна се в онлайн гражданин на света, сдоби се с половин метро и няколко Мола... Само че, за съжаление, не допусна времето в себе си, защото, за да живееш времето си, трябва да го разбираш, да свикнеш с мисълта, че нещата се променят не за теб, а заради теб.
---
Разбира се, Десети е просто дата в календара - точно след Девети. Всичките му смислови натоварвания се дължат на неистовото желание да се запълни с нещо вакуумът между реалния социализъм и нереалния капитализъм. Така Десети и неговото отроче - Преходът, станаха олицетворение на тоталната липса на елементарни познания за социален живот и обществени порядки.
Една дата не може да е виновна за самоотравянето на тази държава! Това става, когато един обществен организъм погълне много канцерогенни кошници със свежи петилетки и вечна дружба за закуска, интеграция, свободен пазар и наситена медийна среда с изтекъл срок на годност за обяд, а на вечеря всички стоят гладни.
---
Затова, да псуваш Десети, означава да псуваш себе си или родителите си за всичко, което сте или не сте направили. Да го забравиш, означава да забравиш всичко, което ти или те сте направили или не сте направили.Обърни поне веднъж поглед назад без отегчена въздишка ,за да разбереш защо всичките ти мечти са развалени. Защо новините вече не те изненадват. Защо стана така, че човешката единица в България трябва да работи, страда и мечтае вместо няколко милиона единици емигранти в чужбина. Защо влязохме с напън и побутване в Европейския съюз, водени от политически елит, чиято единствена цел са еврофондовете. А ти стоиш прав, без да си на пост, просто защото не остана вече какво да охраняваш. Десети ноември е огледало на всичко онова, което всеки нормален човек в тази държава искаше, но не успя да постигне. С всичките си лица, проявления и последици, Десети доказа едно единствено нещо - че повече от всякога е възможно някой да проиграе общия залог с лека ръка. И че всички са склонни да забравят за това.
---
Освободиха ни, ограбиха ни, стагнираха ни, подведоха ни, изгониха ни, спекулираха ни, обичаха ни, приватизираха ни, саботираха ни, разбуниха ни, приспаха ни, аполитизираха ни.
Нещо се случи тогава. Нещо се случи. Нещо се. Нещо...
още от автора
Стефан Стефанове двайсет и три годишен. Бакалавър по журналистика и масмедии в УНСС.
P.S.

 

Публикуваме това есе не само защото е написано от почти връстник на Прехода, а и защото то е убедителна илюстрация на тоталното объркване около причините и следствията на всичко случило се в този двайсетгодишен период. Объркване не само в главите на най-младите, но и в представите и интерпретациите на преобладаващата част от обществото. Което означава, че истинското „четене” на Прехода все още предстои.
К

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”