Български  |  English

Културата, глупако!

 

 

 

Културата е важна. Ако тази проста истина трябва да се напомни на света, то най-голямото основание за това е иракското приключение на Джордж У. Буш. Необходимо е още веднъж да се уверим в предимствата на въвеждането на парламентарна демокрация в Ирак. Не само избори, но и пълни политически права и граждански свободи. И то в страна без какъвто и да било демократичен опит, с две враждебни ислямски религиозни фракции (шиити и сунити) и с едно, стремящо се към автономия, кюрдско малцинство. И всичко това сред арабския свят, където до този момент нито една страна не е постигнала стабилност в демократичното си устройство.
Иракското приключение повдига въпрос, който ще смути многобройните привърженици на “мултикултурализма” по цял свят – идеята, че всички култури са равностойни, дори и да се различават помежду си. Ако обаче, както в случая с Ирак, културните ценности, които са повлияни силно от исляма и от противоречащите си течения в него, пречат на всички усилия за постигането на демократична стабилност, социална справедливост и благосъстояние – тоест, на целите на Всеобщата декларация за правата на човека– нима това не унищожава идеята за мултикултурализма? Още повече, че стремежът към тези цели значително се подсилва от ценности, убеждения и нагласи на други култури – например еврейска, конфуцианска и протестантска (изброявам ги по хронологията на възникването им). Тези и много други религиозни и етнически групи, като исмаилските мюсюлмани, баските католици, сикхите и мормоните жънат плодовете на голям набор от ценности, който може да се нарече “глобална култура на прогреса”. Тя е на ход с ориентация към бъдещето, възпитанието, постиженията, трудовите възнаграждения, пестеливостта, морала и доверието. В различна географска среда – в Швеция, Хонконг или в САЩ, този ценностен канон образува най-успешните социални групировки, общества, които печелят от “културния капитал”. Това понятие прибавя още едно измерение към по-стари социологични концепции за капитала. Досега познавахме:
финансов/ духовен капитал
човешки капитал/ работничество
социален капитал/ качество, многообразие на междучовешките отношения.
При това културният капитал е най-тясно свързан както с човешкия, така и със социалния капитал и заема ключово място между двата. Човешкият капитал ще се развие по-добре в онези общества, където за ценности са смятани успехът и възпитанието, а социалният капитал, от своя страна, ще играе важна роля в общества, където ударението пада върху моралното поведение и доверието.
 
Митове на мултикултурализма
От 60-те години насам мултикултурализмът придобива все по-голяма тежест в политическите и интелектуалните дебати на Запада, особено в САЩ, Канада и Европа, където имиграцията в голяма степен променя етническия и религиозен състав на обществата. На този фон прави впечатление, че според “Уърлд велюс сървей” степента на доверие в САЩ, Канада, Великобритания, Ирландия и Полша драматично се е понижила. Наскоро това даде повод на харвардския изследовател Робърт Пътнам да определи имиграцията като една от основните причини за този спад в доверието, поне на територията на САЩ: “Да бъдеш чужд сред различни равни води дотам, че всички ставаме несигурни, снижаваме се, отдръпваме се, по-малко вярваме един на друг. Треперим като зайци.” Мултикултурализмът стана важна тема дори в международната политика, насочена към развиващите се страни. Един пример за това е Световната банка, където през 2000 г. икономическият историк Дейвид Ландес шокира присъстващите на конференция, обявявайки, че някои култури са “отрова” за всяко едно развитие. Мултикултурализмът твърдо се установи и в доктрината на правителството на Буш: “Ценностите на свободата са правилни и истинни за всички и за всяко общество.” Само че идеята за мултикултурното общество почива върху нестабилна основа – върху един културен релативизъм, върху убеждението, че никоя култура не е по-добра или по-лоша от останалите, тя просто е по-различна. Антроположката Рут Бенедикт, например, пише в “Хризантеми и меч” – основен труд за японската култура, че “всички култури съществуват паралелно, сами за себе си, независими, различни, но равни. Всяка от тях получава оправдание в собствения си контекст и всичко, което трябва да се направи, е да се опознае този контекст, за да се разбере как действат хората и защо действат така.” Безспорно добър съвет за културни антрополози. Ако целта е да се разбере самостоятелно дадена система от ценности, която се различава от собствената, то тогава етноцентризмът, естествено, не е добър съветник. Какво би било обаче, ако целта е да се определи степента, в която дадена култура спомага за демократично управление, социална справедливост и премахване на бедността?
 
Религиозен релативизъм
Религията е съществен източник на ценности, убеждения и нагласи, онези елементиот културата, които основно определят как ще се държи дадено общество и как в крайна сметка ще се развие. Подобно на културния релативизъм, днес се сблъскваме и с един широко разпространен възглед, който приписва еднаква стойност на всички религии. Това убеждение, да го наречем “религиозен релативизъм”, днес преобладава на Запад. Ако обаче без предразсъдъци изследваме връзката между религия и човешки прогрес, ще открием безспорни доказателства, че някои религии, в по-голяма степен от други, насърчват демокрацията, социалната справедливост и благосъстоянието. В случая - вуду, доминиращата религия в Хаити, е добър пример. Сравнена със страните отЗападния свят,Хаити до голяма степен е най-бедната, най-неграмотната и най-лошо управляваната страна. Вуду е религия на магьосничеството, според която човешката съдба се определя от стотици духове. Единственият начин да успееш да ги овладееш, нещо, което обаче отнема собствения ти живот, е да се помириш с духовете чрез помощта на вуду-жреците. Освен това, вуду е вярване, освободено от всякакъв морал, което в голяма степен допринася за онази страховита смесица от недоверие, параноя, безпомощност и отчаяние, за която може да се прочете в антропологичната литература за Хаити. Корените й идват от дахомейската религия в Западна Африка, в днешен Бенин. Ако се сравнят данните за приходите, недохранването при децата, детската смъртност, средната продължителност на живота и грамотността, Хаити и Бенин имат почти едни и същи показатели. Корените на повечето жители на Барбадос са също от Дахомей.За разлика от Хаити, република, която придобива независимост от Франция през 1804 г. след въстание на робите, Барбадос получава държавен суверенитет от Великобритания едва през 1964 г. – във време, когато потомците на онези роби, докарани на острова през ХVІІ век, отдавна вече определят политиката, а също и част от икономиката. През трите века британска окупация те са възприели ценности и институции в степен, която ги е направила “афро-саксонци” или “цветни англичани”. Доминиращата им религия е на англиканската църква. Днес Барбадос е развиваща се демокрация и е на 31-во място в индекса на ООН за човешко развитие пред Унгария, Аржентина, Полша и Чили. А Хаити е на 154-то от 177 страни. Важна е културата, не расата.
Културният и религиозният релативизъм са част от основния интелектуален инвентар на мултикултурализма. Но икономиката също допринася за изграждането на фундаментите му. Повечето икономисти биха предпочели да игнорират значението на културата. Както някогашният икономист от Световната банка Уилям Истърли, автор на книгата “Бремето на белия човек”, когато коментираше книгата ми “Спорът за ценностите”: “Вероятно много неща говорят в полза на традиционното икономическо убеждение, че хората навсякъде са еднакви и реагират еднакво на икономическите възможности и мотивации.” Това беше през 1994 г. Днес Истърли вижда света много по-различно, както наскоро ми писа: “Сега съм много по-възприемчив спрямо значението на социалните норми и индивидуалните ценности, с една дума, за културата.” Така например Истърли, както и аз, наблюдаваме, че в мултикултурни общества, където икономическите шансове и мотивации са достъпни за всички, някои малцинства често пъти имат значително по-голям успех, отколкото мнозинството от населението – да речем, китайските имигранти в Индонезия, Малайзия, Коста Рика и САЩ. Защо предписаната от “Вашингтонския консенсус” рецепта за свободните икономически пазари води до успех в Индия, но се проваля в Латинска Америка, където социализмът или дори авторитарният популизъм, в случая с Уго Чавес, продължава да получава подкрепа; и само Чили беше в състояние да проведе пазарни либерални реформи и да постигне траен икономически растеж? Културните фактори не са достатъчно обяснение, но са също толкова важни. Алън Грийнспан стигна дотам (след краха на руската икономика през 1998 – 1999) да направи следното заключение: “Винаги съм смятал, че капитализмът отговаря на природата на човека… само че въобще не става въпрос за природата на човека, а за културата.”
 
Поуките от Ирак
Какви са обаче изводите за външната политика, чиито основи досега почиваха върху сентенцията, че “правото на свобода е правилно и истинно за всеки и за всяко общество”? Доктрина, въодушевена от мултикултурализма и с корени, които стигат най-малкото до Удроу Уилсън. Правителството на Буш хвърли огромни човешки, финансови и дипломатически ресурси, за да защити приложимостта на доктрината си в Ирак. Вече е неоспоримо, че там няма никаква почва за нея. Нещо повече, поуките от иракския експеримент играят все по-голяма роля за Афганистан. Там се сблъскваме с едно традиционно общество, в което, според данни на Уницеф (от 2000 до 2004), само 43% от мъжете и 13% от жените могат да четат и пишат.
След рухването на Съветския съюз Франсис Фукуяма защитаваше тезата, че в дългосрочен план всички общества ще преминат към демократично-капиталистическия модел, защото той се е оказал най-ефикасното средство за впрягане на човешката природа в постигането на прогрес. Аз съм съгласен с него дори и в светлината на онзи пожар, който капитализмът подпали в сегашната икономическа криза. Какво се случва обаче в краткосрочен план? Какви са шансовете Ирак реално и трайно да бъде демократизиран – не само с избори, каквито могат да се проведат практически във всяка страна на Земята, като в Хаити – но в смисъла на широко притежаване на политически права и граждански свободи?
За да преценим шансовете за успешно демократизиране, има смисъл да започнем с по-обща оценка на състоянието на демокрацията в арабските страни. Според ранглистата от 2006 г. на американската организация “Фрийдъм хаус”, която ежегодно измерва степента на свобода в света, средната стойност за 15 арабски държави е 11 пункта (в ранглиста, където 2 пункта са равнозначни на оценка «много добре», а 14 – «много зле»). За разлика от тях, повечето от най-развитите страни се оценяват с 2 пункта. За същите 15 арабски страни докладът на ООН за състоянието на човешкото развитие от 2004 г. дава стойности за средна грамотност от 77% при мъжете и 57% при жените. В Ирак, Египет и Мароко повече от половината жени са неграмотни, в Йемен бройката им е дори 71%. Една стабилна демокрация може и да не зависи от високата степен на грамотност сред жените – както показва Индия – но трябва да се задвижва от жени, които могат да четат и пишат, защото те имат основна роля във възпитанието на децата. Освен това, посочените данни подчертават подчинената позиция на жената в исляма, който се проповядва днес. Ако можем да си извадим поука от иракското приключение, то тя е, че рисковете, поемащи се при водене на външна политика, почиваща на мнимата необоримост на мултикултурния възглед, са огромни. И че най-накрая е необходимо да се съобразяваме със значението на културния капитал в международните отношения.
 
Провалът в предоставянето на помощ за развиващите се страни
Организациите, предоставящи помощ за развитие, независимо дали с двустранно или с многостранно участие, по престъпен начин пропускат в работата си да се обърнат към културните промени. Тяхната политика се определя от икономисти, слепи за културата, от антрополози, както и от други научни привърженици на културния релативизъм. Това, че някои култури са значително «по-поддаващи се» на прогреса от други, е послание, което се налага трудно сред организациите, предоставящи помощ за развитие, макар че е трудно да се докаже и противното. Този недостатък се засилва от политиката на международните институции, в които и даващи, и приемащи имат равен глас; и е значително по-приятно и по-щадящо отритнатите страни да бъдат представени или като жертви на по-успелите, или като резултат от неуспешно търсене на правилната смес от политически инструменти, мотивации и актьори.
За тази своеобразна блокада - емоционална и интелектуална, може да се съди по факта, че всичките четири доклада на ООН за помощта за развитие в Арабския свят (2002 – 2005 г.) бяха отхвърлени от самите засегнати. Всички доклади поставят акцент върху необходимостта от културна промяна, която в по-голяма степен да допринася за равнопоставеността между половете. Мога само да се надявам, че постоянната неудовлетвореност и фрустрация от бавния напредък в повечето бедни държави ще принуди организациите, предоставящи помощ, да се замислят за смисъла на тезата ми. През последните 50 години нито интелигентността, нито изобретателността и неуморната работа на хората от тези организации успяха да променят големия брой бедни, авторитарни общества. В случаите, където е имало обрат, се вижда на практика принципът, че промените са били предизвикани или от общества, които вече са били богати на културен капитал (като конфуцианските общества в Южна Азия), или че са примери, при които културната промяна е била главният мотор на трансформацията (като в Испания, Ирландия или Квебек).
Културните стойности, убеждения и нагласи не са заложени в гените ни. Те се научават от родителите, в училище, в църквата и се разпространяват чрез медиите и чрез влиянието на личности-фактори с визия, главно политици. Онези “чудни” преломи на ХХ век, като например в Турция - след разпада на Османската империя, в Южна Корея, Испания и Ирландия са неразривно свързани с промяната на ценности, нагласи и убеждения, които цялостно увеличават културния капитал.
Културата е важна, културата се променя. И едно е ясно: всяко усилие от страна на политически, религиозни, интелектуални, икономически и публицистични «знаменосци» да увеличат културния капитал на обществото ще ускори напредъка по трите основни цели от Всеобщата декларация за правата на човека – демократично управление; социална справедливост, хармонизирана с грижите за здравето и възпитанието; премахване на бедността.
 
Интернационале политик, април 2009
Статията е въз основа на увода към новата книга на автора, която ще излезе през 2010 г. под заглавие “Културен капитал и краят на мултикултурализма” (Cultural Capital and the End of Multiculturalism).
Превод от немски Ирина Илиева
още от автора
Проф. д-р Лорънс Харисън е директор на института за културна промяна към «Флетчър скул» в университета «Тъфтс» в Масачузетс.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”