Български  |  English

Сагата и самотният герой

След много увещавания, след специални отстъпки, които им бяха направени, ирландците най-накрая гласуваха с „да” за Лисабонския договор. Но сагата продължава. Ето как (доста цветисто, наистина) описва нейното евентуално продължение Конрад Никлевич в Газета Виборча:

 

Изглежда положителният резултат от втория референдум в Ирландия по Лисабонския договор няма да сложи край на цирка с неготово приемане. В Германия ратификацията е практически завършена, в Полша Лех Качински обеща публично да подпише договора .Но има проблем с някой си Вацлав Клаус. Болен от амбиция и твърдоглаво застанал срещу Европа, той е подтикван от Дейвид Камерън да не подписва договора. Камерън му нашепва, че ако договорът не бъде подписан от всички страни членки на Съюза до момента, в който консерваторите спечелят изборите (най-късно през юни 2010), то с него е свършено, защото консерваторите ще го подложат на референдум във Великобритания. И тъй като Обединеното кралство е днес болният човек на Европа, резултатът ще е труден за предсказване.

Разбира се, ако след ирландското „да” Клаус упорства да не подпише, той ще бъде подложен на огромен натиск. Но той има такова желание да влезе в историята, че е готов заради това да запали къщата си. Чехите нямат късмет, за президент си имат един нещастен Херострат.

 

Така често споменаваните английски консерватори наистина изглежда се надяват на Клаус, но и те си имат своите проблеми, описани в Дейли Телеграф от Джеймс Киркъп така:

 

Водачът на консерваторите Дейвид Камерън обеща референдум по Лисабонския договор, но само ако той не е ратифициран от всички страни. Но ако Камерън влезе във властта и договорът е вече в сила, торите, казва той, няма да оставят нещата така”. Най-малкото, което може да се каже, е, че Камерън шикалкави – няма да ви кажем още какво ще направим.

Времето да ни каже обаче настъпва, ирландците казаха „да”. Близките до Камерън в частен разговор споделят опасенията си, че ирландското одобрение ще насочи прожекторите върху неясната му позиция по референдума и ще всее смут сред привържениците и депутатите от консервативната партия.

Вътрешните борби по темата „Европа” не са част от предвидения от Камерън сценарий за тазгодишната конференция на партията (от 5 до 8 октомври в Манчестър) – на нея трябва да се покаже образът на обединената, готова да управлява партия. Марк Франсоа, държавният секретар по европейските въпроси в кабинета в сянка, признава, че днешната ситуация не е наред. „Не можем да отидем на избори, задоволявайки се да твърдим, че няма да оставим нещата така”, споделя той пред Дейли Телеграф. „Трябва да кажем много повече дотогава”.

Много повече по кое? Отговорът е определено неясен. Кенет Кларк, последният проевропейски консерватор, чиято дума тежи, предложи след ратификацията на Лисабонския договор от британския парламент партията да изостави всякаква надежда за референдум и да се върне към исканията си от 2005 година - да върне на британския парламент правомощията в частта от законодателството в социалната сфера и трудовата заетост, отдадени на Брюксел.

Камерън е наясно и за експлозивния характер на един референдум върху вече ратифициран договор: мнозина в Брюксел биха заявили, че на него в действителност се гласува по оставането на Обединеното кралство в Европа. А той няма никакво намерение да напуска Европа. Той знае, че ще му трябва целият й политически капитал, за да приложи плана си за намаляване на публичните разходи.

Така че, Камерън се надява да крие намеренията си към Европа колкото може по-дълго и се моли темата да не излезе с тлъсти заглавия на първа страница. И напълно основателно разчита, че някои хора в партията му са готови да му отстъпят печалбата от тази колебливост. Неговото решение през юни т. г. да удържи на думата си и да изтегли евродепутатите тори от групата на ЕНП в Европарламента разяри проевропейците в партията му. Но и, както се надяваше той, тази стъпка му спечели доверие сред евроскептиците. Както каза един от тях: „Излизането от ЕНП засили неговата значимост. Мнозина не вярваха, че е способен на такава стъпка. Той я направи и това е успокояващо.”

След десет години в опозиция, консерваторите са жадни за властта. За мнозина от тях да се върнат в правителството е даже много по-важно от това, да изразяват претенциите си към Европа. Те са готови да си мълчат поне докато спечелят изборите.

„Дали е задоволителна нашата сегашна политика? Разбира се, че не!”, казва без заобикалки водачът на евроскептиците в парламента. „Но ако смятате, че ще застраша изборната ни победа, заявявайки това публично, лъжете се.”

Камерън ще използва и един последен шанс, за да прикрие липсата на ясно дефинирана политика по Лисабонския договор. Последната му надежда е в това, което се случва в Прага, където президентът Вацлав Клаус влачи ратифицирането на документа. Чешкият конституционен съд разглежда в момента жалба по този договор и докато той не се произнесе, Клаус отказва да подпише. Евродепутатът консерватор Джефри Ван Орден изпрати възможно най-ясното послание до чехите: „Ние се надяваме, че те [чехите] няма да ратифицират договора до парламентарните избори в Обединеното кралство.” И ако чехите послушат желанията му, едно ново консервативно правителство би могло да организира бързо референдум за британците.

Екипът на Камерън знае, че шансовете за това са малки. Така че с тревога се готви да вземе властта при наличието на един железен договор. Безпокойствието е голямо и защото по всяка вероятност на изборите ще дойде нова вълна дълбоко евроскептични депутати консерватори. Като имаме предвид настроенията, които отдавна тлеят в партията, и (националните и международни) политически предизвикателства, можем да разберем защо Уилям Хейг, министърът на външните работи в кабинета в сянка, бил предупредил Камерън в частен разговор, че за него Европа представлява „бомба със закъснител”.

 

Какво правят еврофилите? Убеждават. Ето част от отвореното писмо на бившия президент на Европейската банка за възстановяване и развитие Жак Атали до Вацлав Клаус:

 

Бъдещето на Европа е в ръцете ви. Ето най-накрая една световна роля по ваша мярка. Нищо не ви кара да подписвате. А и защо да не държите възможно най-дълго всички в напрежение. Вие можете сам, изправен срещу всички, да попречите на Европа да функционира. И мислите, че това е в интерес на народите, на свободата.

В действителност – и вие го знаете – това въобще не е така. Бюрокрацията в общността, този ваш кошмар, би била по-обуздана с прилагането на Лисабонския договор, който ще позволи решенията да се вземат по-бързо, ще намали мудността, в която се обличат бюрократите. Президентът на Съюза, решенията с болшинство, много по-опростеното управление, по-силният парламент, които ще донесе Лисабонският договор – всичко това води до силно намаляване на властта на председателя на Комисията, чиято посредственост вие отдавна критикувате. Всъщност, Лисабонският договор не централизира нито един от инструментите на суверенитета, на които държите толкова – нито фискалната политика, нито отбраната.

Освен това свободата, на която сте посветили живота си, означава да се уважават на първо място решенията на народите. А всички европейски народи, включително вашият, искат Лисабонския договор.

Скъпи Вацлав, вие искате на всяка цена да влезете в историята на вашата страна и на света, сега имате тази възможност. Възползвайте се от нея.

 

Вацлав Клаус ще направи своя избор. Но очевидно и стотиците милиони в Европа трябва тепърва да правят своя избор – искат ли съюз, който да може да бъде блокиран от настроенията в една (малка или голяма) държава. Нещо повече – от един човек. Пък бил той и президент?

 

К



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”